Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Понякога много си се чудя какви чешити имам за приятели. Не че аз сам съм за търпене, не твърдя такова нещо. Сигурно и на тях им е трудно с мен. Как ли издържат на това мое постоянно мълчание. Мълчи ми се, не ми се говори, а те си мислят, че нещо се сърдя. Ама не съм такъв да се сърдя, само обичам тишината. Мълчанието ми не е темерутско. Най-големите ми приятели са тези, с които се чувствам удобно да си мълчим по цели дни. А на някои им дай само да плещят и хлопат като вратата на селски нужник. Истинските приятели са двама, трима. А бърборковците се класират на по-задни позиции.
На борда на една експедиция за изследване на растенията в българските езера и язовири имаше свободно място. Обажда ми се човекът и вика ще дойдеш ли да ми помагаш, че някои езера са заблатени и има опасности, а и за компания, че в кемпера ще е по-приятно, ако има с кого да обели една дума. Щом е за една дума, няма проблеми. Съгласих се, пътешествията ме привличат и щях да видя нови места – северното Черноморие, езерата край Шабла и Дуранкулак. В началото изобщо не си представих, че ще трябва в продължение на 4 дни да споделям тия 6 квадратни метра жилищна площ с друг човек.
Взех си въдиците, три на брой, взех си и телефона с две резервни батерии, че да не рискувам фейсбук да остане без моите снимки. Трагедия би било. Натоварих си и спалния чувал, и една тетрадка за записване на мъдри мисли. И вечерта потеглихме под звуците на Уили Нелсън, Он дъ роуд агейн… Всички английски думи ще ги изписвам на кирилица, за отмъщение. Тук текстът може да продължи като най-обикновен пътепис, което би било твърде приятно. Но на мен ми се иска да тръгна по различна пътека, а пътеписният вариант ще бъде за друго място.
Случихме на тихо време. Не вълничка, една къдричка не се виждаше през цялото време на пустите плажове в Крапец и Дуранкулак. На разсъмване излизах да подишам, хоризонтът беше изчезнал, море и небе се бяха слели, на десетина метра във водата кротко си плуваха два лебеда, а единственият звук, който придаваше на тишината още повече тишина, беше глухото боботене на невидима рибарска лодка. Следобед термометрите показваха 27 градуса на въздуха и 17 на водата. Да плуваш в морето през октомври е занимание човешко. Познавам хора, които не пропускат есенен ден и така полека се адаптират към студа, че плуването продължава и през зимата. И забравят за грипа, настинките и сополите.
Моят приятел, изследователят, е биолог по сърце. Природолюбител, естествоизпитател, издигнал е творението в култ. Обича да чете Джералд Даръл и като него е живял с различни животни. Познава поведението на много от тях – кучета, котки, костенурки, проучва навиците им, говори си с тях, разказва им вицове и те се хилят. Най-много от всичко мрази изречение, което започва с думите „Хората са единствените същества, които“ – смята, че се дължат на дълбоко невежество и непознаване на нещата. Не си поставям за цел да го дразня умишлено, но понякога му споделям какво съм прочел. Например Умберто Еко заявява, че само човекът има чувство за хумор, шегува се и се смее. Биологът вече е настръхнал. Еко е манипулатор, спекулант, обикновен философ и фантазьор, който не познава фактите, не е живял с животни и не знае, че и те имат чувство за хумор. При това осъзнато. Чакай да довърша мисълта, казвам му – Еко твърди, че човекът се смее, защото осъзнава, че ще умре. И единствено той има съзнание за крайността на своя живот. И това знание за смъртта предизвиква една сантименталност, която на психологическо ниво се увенчава със смях.
Статистиките показват, че в сто процента от случаите животът завършва със смърт. Еко, казва ми човекът, има право за хумора като един от начините за преодоляване на страха от смъртта. Но отново греши за животните. Той не знае какво изпитват те. А аз съм убеден, че те осъзнават, че ще умрат.
Какво да ви кажа – от едната страна е една теория, от другата друга. По средата между тях стоя и зяпам. Тоя биолог още малко ще почне да твърди, че вицовете, в които лъвът, заекът и мечката си говорят, са чиста реалност. Преди време той успя (според собствените си представи) да обори твърдението, че човекът е единственото същество, което пие алкохол. Имало някакви мишки, които ядяли постоянно някакви ферментирали неща и непрекъснато ходели фиркани до козирката. Като срещнат котарака, му показват среден пръст и го псуват. После се събират пак около мишата си маса и главният мишок вдига тост. Човекът, казвам му, е единственият, който пише. Ползва знаци за кодиране на речта в писменост. Тук тоя почва да ми разказва за някаква рибка, която с потрепването на перките си оформяла някакви знаци в пясъка, които ù били служели за комуникация. Ще умра. Казвам ви, такъв си е. И ми се наложи да говоря много с него през тези хубави дни, понеже му идва отвътре да води философски разговори и да провокира.
Не се скарахме. Научих се да го изтърпявам. Но през цялото време ми идваше да му изкрещя: Човекът е стопанин на планетата, тя е неговото стопанство, специално създадена е за негов дом от Твореца на всичко видимо и невидимо, Човекът е в центъра на мирозданието и всичко би се обезсмислило без Човека, а ти ходи да си пиеш ракията с мишките и да си комуникираш с рибките. Друг път съм му казвал подобни думи. Предизвиквал съм само злобния му смях. Умира от яд, че не мисля като него и не разбирам какво означава, че човеците сме просто един животински вид и нищо повече. Ама нищо повече. А художествената литература била изключително празно занимание, от което нямало за човека и неговата еволюция абсолютно никаква полза. Полза?
На брега на Дуранкулашкото езеро забелязахме много животински изпражнения. Наблизо минаха кучета и предположихме, че са от тях. На другия ден обаче биологът ми съобщи жестоката истина. Премислил го добре и стигнал до извода, че изпражненията са от лебедите. Много лебеди имаше наоколо. И на това място излизали от водата и си вършели работата. След това откритие всичко за мен приключи. Приятелю, казвам му, лебедите не правят такива неща. Това са лебеди. Те летят, плуват грациозно, извиват шии. Някои от тях може да пишат приказки като Андерсен. Разбираш ли какъв удар ми нанесе – все едно съм на пет години и ти ми съобщи, че Дядо Коледа не съществува…
Тая шега успя да я оцени. Понякога си мисля, че не е чак такъв ръб.
