Начало / България / Честит празник, български преводачи!

Честит празник, български преводачи!

Domenico_Ghirlandaio_-_St_Jerome_in_his_studyНа 30 септември, от 1991 година насам,  по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите (ФИТ) се отбелязва Международният ден на преводача. В този ден се почита паметта на патрона на преводачите, св. Йероним Блажени, починал на същата дата през 420 г. Св. Йероним превежда Библията от гръцки и еврейски на латински език между 383 и 406 г, а преведената от него Библия става известна под името Вулгата.

Лира.бг високо цени труда на българските преводачи и им пожелава и занапред да бъдат все така всеотдайни и прецизни в своето благородно дело!

Предлагаме ви фрагменти от есето „Родство по избор” на известния наш преводач Огнян Стамболиев, комуто също пожелаваме нови висоти в превода!

 

Има хора, които все още твърдят, че преводът бил завареничето на литературата, че бил неблагодарно, вторично изкуство. Много са определенията за превода и преводачите. В средата на  19 век  Балзак ги нарече “пощенските коне на човечеството, които се сменят от станция на станция”.  Сто години след него  мексиканският поет, белетрист и преводач Октавио Пас определи превода като “златна монета в духовния обмен между народите”. Представете си, че ги нямаше тия  „коне” или  тази „златна  монета”− колко бедни духом щяхме да бъдем…

Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през през 16 век големият френски поет Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: “Il traduttore e sempre un traditore” (Преводачът е винаги предател). Французите пък казват, че преводът бил като жената: “Ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива…”

Мисля, че най-голямата похвала, за която може да мечтае един преводач, без съмнение е пълното отричане на онова, което е постигнал: не бива да се забелязва въобще, че е имало превод… Казваме: изкуството на актьора, на художника, на певеца,на музиканта, на поета… Напълно уместно е да кажем и „изкуството на преводача”. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на поезия. Тук съвсем не искам да подценя превода на проза или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на поезия се оказва най-трудното нещо, с което може де се сблъска един преводач. Защото, докато в  прозата, все пак има някаква възможност непреводимите думи или фрази да се дадат описателно, без това да накърни особено цялото съчинение, което се състои от много епизоди и пластове, в лириката това е много трудно, едва ли не невъзможно…

Преводът е призван да предаде музиката на оригинала или по-точно онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкова възможности. Ритъмът в поезията, както знаем, се  състои от повтарящи се или противоположни по интонация фрази. И ако преводачът не обърне внимание на всичко това и ако не го предаде на български, то и преводът ще обеднее от загубата на ритъм, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата. Но и преводът на проза не е лесна работа. Иван Бунин беше казал: „Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и основното ù звучене. Прозата притежава същата  вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за ритъм на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се постигне само когато притежаваш наистина тънко чувство към родния си език.

Всеки сполучлив стих поражда впечатлението, че e единствен, съдбовен, избликнал нещо, което стои по-високо от поета. Наистина само тогава очевидното проблясва пред читателя и чрез него всеки разпознава чувствата, които преди това са го вълнували сляпо. Да се превежда често е по-трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея  отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти  намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли, което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да  изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало…

Понякога, неразгадаем за окото, стихът говори на ухото. Защото ако белетристът може да стигне дотам, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита тъкмо на тях. В един хубав стих, ако наистина е такъв, мисълта си остава винаги неотделима от музиката…

Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор”, ако мога да си послужа с този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой поетичен свят, в който се чувствам най-сигурен. Превеждам  главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд….

“Думите пеят” − писа някъде  блестящият чилийски поет и есеист Пабло Неруда. − “Прекланям се пред тях, защото цялата мисъл се променя, щом някоя от тях смени мястото си или ако друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, ала ù се е подчинила.”…

И все пак, нека не забравяме  най-главното: четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра.

Прочетете още

tumblr_lnm1ncen181qzqphmo1_1280

На Острова вече предпочитат преводна литература

Преводната литература се продава по-добре от оригиналната английска във Великобритания, а автори като Елена Феранте, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *