Начало / Интервюта / „Хавра“ е роман не за Америка, а за България

„Хавра“ е роман не за Америка, а за България

Захари Карабашлиев се завърна триумфално на литературната сцена с романа „Хавра“. Всъщност, той не е слизал от нея, но седем години след успеха на 18% Сиво“ повече го възприемаме от позицията му на главен редактор в издателство „Сиела“. Радваме се, че „Хавра“ показва широкия диапазон на онзи писателски талант, заради който през 2008 г. Карабашлиев взе „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга на „18 % Сиво“, а през 2009г. и „Награда Хеликон“ за сборника си с разкази „Кратка история на самолета“. Отскоро на пазара, Хавра” се радва на сериозен интерес, макар че нейният автор все трябва да обяснява странното заглавие, заредено по собствените му думи, със значенията на пустош, необработваема земя, бъркотия, хаос, общност, приятелство, синагога… Поискахме да извадим още нишки, вижте накъде водят те, в едно интервю със Захари Карабашлиев, дадено специално за Лира.бг

_DSC9447

Септември също е натоварен със значения, господин Карабашлиев – датата 11/9 е знакова, напоследък опустошенията след урагана „Ирма“… Какви спомени ви връхлитат от САЩ?

Америка е страна на контрасти и нюанси и няма как да бъде да обхваната в едно интервю или разговор, или дори книга. Там съм имал полюсни усещания − че буквално “дишам” свободата.  Имаше нещо във въздуха на Охайо − първият щат, в който живях − което беше качествено различно от въздуха на 90-тарска Варна, която тогава напуснах. Беше свобода и сигурност. Но е имало моменти, в които съм се чувствал дълбоко зависим. В най-свободния щат − Калифорния − е имало дни, в които съм се чувствал на дъното. Така че няма еднозначен отговор на въпроса. В Америка обаче имах велики приятелства, които продължават без значение дали съм тук или там.

Не е ли малко пресилена медийната истерия около „Ирма“, сигурно сте се чули с близки и приятели?

Да, чух се. Ще е пресилена медийната истерия, ако си далеч. Ще е недостатъчна, ако пострада майка ти.

Каква Америка ще видят хората в сюжета на „Хавра“208722_b

Това е роман не за Америка, а за България. Така че това парче Америка, което ще видят читателите на “Хавра” ще е недостатъчно, ако очакваш “американизиран” роман, а може да е и излишно, ако очакваш нещо друго. За мен тези откъслеци от Америка са единствено важни за вътрешното състояние на героя, а не за да украсяват или допълват излишно платното за рисуване на книгата.

Имам чувството, че сте изстрадали тази книга, как протече процесът на писането ù?

Правилно чувство. Започна през 2010 с едно писмо от една читателка, 85-годишна. Почти непроменено, то е включено в романа. Тази реална жена, читателка е залегнала в образа на доктор Вера Стоименова.  Романът започна като разговор между един провалил се писател и една възрастна самотна жена. И двамата имат силно влечение един към друг, има споделена любов към историите и книгите. По-късно в тази история влезе сюжетът на този мъж с едно доста щуро момиче, с което той има друг вид връзка… После се добави и криминалната линия, после историческата − като контрапункт на съвременната. Между 2014 и 2015 почти не писах, защото бях изцяло погълнат от работата с издателството и това вземаше времето ми изцяло. В началото на 2016 се върнах към романа и пишех всяка вечер, след работа, както и всяка събота и неделя. Често и рано сутрин, докато главата ми е още чиста. Виждате ли, за мен е невъзможно да пиша през деня − заради това, че ръководя издателство, че постоянно общувам с хора, че трябва да вдигам всички тези телефони, които звънят, да отговарям на имейли, на които трябва да отговарям, да се срещам с непознати, да се запознавам, здрависвам, разделям, запомням, забравям… с две думи − да работя. Недостигът на време ме уморява, но пък и прави по-дисциплиниран и по-отговорен към читателите си.

Как се появи литературният образ на  журналиста Макгеан?

Просто се настани в главата ми и не ме остави на мира, докато не завърших книгата. Не ме оставя и сега. (Смее се.)  Всъщност идеята да пиша за Макгахан е навярно резултат на безкрайния ми интерес към него. Любопитството ми започна още преди да се науча да чета, когато чух името му, заедно с имената на Бенковски, Захари Стоянов, Панайот Волов, Ботев − героите на националното ни освобождение. С времето научих много за него, но не успявах да открия най-правилния начин да го “разкажа”. После попаднах на документална книга за него, писана от американеца Дейл Уокър, свързах се с него, оттам към архива в библиотеката в Атънс, Охайо, където ползвах непубликуваните мемоари на Варвара Елагина. И един епизод там − този с падането на Макгахан от коня и запознаването му с младата дворянка ми даде ключ към образа му. Аз вече знаех, че този момент ми е липсвал дотогава и че именно чрез драмата на тяхната връзка аз искам да разкажа за неговия живот.

_DSC8796_1

А как влязохте в душата на рускиня?

Както се влиза във всяка душа − първо с любов, после с търпение. Записките на Варвара Елагина-Макгахан ме направиха близък до нейното светоусещане, помогнаха ми да се ориентирам във времето, но не бяха достатъчни, не бяха достатъчно интимни. Много ми помогна дневникът на дъщерята на граф Толстой (Татяна), публикуван след смъртта ù. Също количеството руска литература от това време и разбира се “Ана Каренина” − един от най-великите романи, спохождали човечеството.

Описвате, от една страна, аристократична Русия от 19 в. и заселниците ù в съвременна Варна. От друга − американец, защитник на българската национална кауза. Има ли политически мотив зад това?

А къде в казаното от вас по-горе може да се крие политическият мотив?! И на кого би служил той? Виждате ли, няма книга, издържала проверката на времето, която да е зачената с политически мотив. “Тютюн” има ли политически мотив зад себе си? Поемата “Септември” на Гео Милев има ли политически мотив? Или “Моторни песни” на Вапцаров? А “Под игото”? Политизирането идва винаги постфактум, когато дадени политически сили усетят възможност да придърпат чергата към себе си и извлекат дивиденти от приема на дадена творба. В романа ми има Русия, Америка, Европа, Отоманска Империя. И мно-о-о-о-о-го България.

В положението, в което се намира българският емигрант, тя присъства като пустош. Впрочем, не се ли страхувате, че някои хора ще се разпознаят в групировката МАК?

Трябва ли да се страхувам?

_DSC8832_1

Надгражда ли този герой образа от „18% Сиво“?

Двамата си приличат, разбира се, но са и много различни. Макар да имат някакви сходни възгледи, те са поставени в съвсем различни ситуации, действат различно, срещат съвсем различни пречки и ги преодоляват по различен начин. Основният конфликт на героя в “18% Сиво” е свързан с психологическото приемане (или неприемане) на истината. В “Хавра” търсенето на истината и възмездието е централно и в двете сюжетни линии − сегашната и историческата. Но да отговоря на въпроса − да, в някакъв смисъл Никола е надграден − и сюжетно, и психологически.

Книга в книгата“ използвате като литературен похват в „Хавра“, защо той е толкова предпочитан от съвременните автори?

Нямам представа защо други автори биха използвали нещо такова − то е и трудно, и рисковано, и рядко се получава. За мен обаче не беше просто “литературен похват”, а единствено възможният начин да разкажа тези две истории. Аз слушам музика постоянно и в музиката харесвам смяната на ритъм, контрапункта, вплитането на различни, дори противоречащи си инструментални тъкани, харесвам смесването на музикални езици и настроения. Когато се използва умно, се получава добре − рокаджиите го правят. Emerson Lake and Palmer в седемдесетте, после Queen, a сега и Muse го умеят oтлично. В техни рок парчета можеш да чуеш великите руснаци Рахманинов, Чайковски, със сигурност Шопен… В джаза се прави също много, в съвременната симфонична и електронна музика също… По-скоро съм повлиян от музиката, отколкото от романистите.

Перото_

„Хавра“ е епос, без аналог в съвременната ни проза, но какво бихте казали на онези, които ще го разчетат като комерсиален?

Не знам нито какво е комерсиален роман, нито какво не е, и никога не съм знаел. Не мисля за тези неща, когато пиша, защото това е пагубно както за пишещия, така и за написаното. Освен това е най-сигурният начин да сътвориш нещо съвършено безполезно. Никой писател или издател не може нито да предвиди пазара, нито да го надхитри, нито да го изманипулира. Ако можеше − щеше. Но не може. В писането освен труд, талант и постоянство има и една щипка магия. Аз вярвам в нея.

Разговора води Людмила Еленкова

Прочетете още

34340320_660374927635273_4919706732000706560_o

Книгите, които четем повече от веднъж

Може би очаквате конкретен списък, но истината е, че при всеки са различни… И все …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *