Лира Литературно-рекламна Агенция
Свен Норквист е симпатичен, 71-годишен мъж, с каквито всъщност улиците на Швеция са пълни. Вярно, гледа по-отнесено и от време на време хлътва през вратата в някоя галерия, но също така обича да се смее… Ще се уверите и в това интервю!
Свен всъщност е създателят на вече легендарни образи от книжките за деца. Преди 33 години въображението му ражда странната наглед двойка Петсън и Финдъс. Дядо и котарак живеят в една къща и се справят с какви ли не предизвикателства. Звучи достатъчно децата да се влюбят в тях. Езиците, на които поредицата е преведена, днес наближават 50. Продадени са повече от шест милиона екземпляра. Как приема Свен Норквист успеха на героите си ще научите от самото интервю с него за хърватския сайт „Сitajme“.
– От ученик сте мечтали да бъдете илюстратор, но не са ви приели в тази специалност…
– Така е. След като завърших средното си образование, исках да уча изкуство и кандидатствах за него в три различни факултета, но никъде не ме приеха. След години осъзнах, че ако бях влязъл веднага, нямаше да израсна толкова упорит. Тогава реших, че щом не ставам за илюстратор, ще бъда архитект.
– Станали сте архитект, а сега като какъв се определяте професионално?
Мисля, че първо съм илюстратор, след това писател и накрая архитект. Образованието ми беше полезно, докато си строях къщата, но официално не работя като архитект. Аз съм добър в чертането, обаче то е различно от илюстрирането.
– Детската публика ли е най-голямото предизвикателство, което трябваше да преодолеете?
– Не, критиците (смее се). Никога не съм срещал съпротива у децата, по-скоро виждах, че моите книги им харесват. Може би са били добре възпитани, та да не смеят да кажат друго. А аз не съм от хората, които лесно се сприятеляват с деца. Отначало пробвах илюстрациите си на моите, когато бяха малки. И гледах колко им се радват.
– Сега имате ли възможност често да се срещате с деца?
– Не много. Докато бях по-млад, преди петнайсетина години, ходех по училищата, срещах се с деца. Но вече ми е трудно да пътувам, не ме блазни идеята да бъда в непознати градове, да замръквам на хотел. Дори и заради удоволствието да прекарам час-два с децата. Обичам ги, но сякаш се притеснявам, когато разговарям с тях. Явно го усещат и затова ме харесват.
– Няма ли да спечелите повече читатели, ако лично им се представите?
– Честно да ви кажа, не знам. Имах късмета да стана популярен в самото начало на своята кариера. Не ми беше необходимо да полагам кой знае какви усилия.
– На фона на младите автори, които използват всички възможни начини да се покажат, възприемате ли се като човек от старата школа?
– Моят син също е илюстратор, той рисува манга и има съвършено различен подход към своите изяви, за разлика от мен. Среща се с почитатели в интернет. По времето, когато аз започнах да работя, не разполагах с такива възможности. Спомням си, че тогава обикалях разни места, предлагах си работите и веднага ги продавах. Нямаше нужда от предварителна реклама.
– За бащите вие сте пример, защото вашият герой Петсън е едновременно и майка, и баща.
– Да, много мъже харесват книгите ми, те се разпознават в Петсън. Макар че, сигурен съм, родителите еднакво обичат своите деца − без значение дали са мъже или жени. Просто показват любовта си по различен начин. А Петсън е любимец, понеже се държи по начин, типичен за мъжете − той е дърводелец, нрави му се да майстори различни неща.
– Как минават дните ви?
– Като бях млад, не ме свърташе на едно място, все мислех накъде да тръгна. С годините това желание взе да изчезва и освен че не пътувам, все по-малко работя над книгите. Зимата се движа много, прекарвам деня си сред природата. Нощем играя на компютъра игри като „Цивилизацията“ − там се строят цели градове. Не обичам онези, свързани с насилие, да трябва да се боря с някой неприятел. Също гледам доста филми.
– Кое ви вдъхновява?
– Влизам в галериите и разглеждам картини. Някога ми беше навик, докато обмислях идеята за нова книга. Сега ми е нужно, защото с годините постепенно губя удоволствие от рисуването. Вече не е толкова забавно, както преди. Лятно време ми е приятно да се занимавам с дърводелска работа, да правя всякакви изделия от дърво.
– Какво е важно за направата на една книга?
– Трябват ми месец-два да измисля текста. Нужно е първо да имам идеята, разбира се. Напоследък не кипя от блестящи хрумвания (смее се). Но ако идеята е хубава, сядам пред компютъра и пиша. Дойде ли ми вдъхновението, мога да работя непрекъснато и да скицирам наведнъж цели книги, а после се връщам отначало и изпипвам всеки детайл. Някои рисунки отнемат часове, други дни.
– Да, може да се каже. Понякога забравям за известно време рисунката, ако не се получава както съм я замислил. Не винаги съмнапълно доволен, но като погледна назад, от дистанцията на времето, мисля, че съм свършил добра работа.
– Вашите книги са толкова реалистични, в тях срещаме цигари, бира, кафе. Нарочно ли присъстват вътре и не ви ли критикуват за това?
– Наистина, този реализъм е съвсем целенасочен. Не че ме занимава особено тъмната страна, искам краят обикновено да е щастлив, във всяка книга читателят да усеща доброто, но книгите трябва да показват истината. И истината е, че на Бъдни вечер Петсън си пали лулата. Защо ме критикуват, че не съм лишил човека от удоволствието му? (смее се)
– Петсън няма жена, никога ли не е бил влюбен?
– Не знам, за 60 години, откакто се познаваме, никога не ми е споделял миналото си. Само веднъж, в планината, го бе обзела носталгия по това, което е било преди, и спомена една девойка, но повече не отвори дума зе нея! (смее се)
– Какво четете, интересувате ли се от други автори, които пишат за деца?
– Четях много преди, днес предпочитам да гледам. Но като активен читател винаги имах под ръка три книги – една, за която съм чул да говорят други хора, втора – за през нощта, и трета, по-дебела – за останалото време. Любима ми остана, от мига, в който я прочетох, „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли.
Превод от хърватски: Людмила Еленкова
