Лира Литературно-рекламна Агенция
Наталия Делева е име, което читателите вече познават. Тя бе отличена с номинация на литературния конкурс „Развитие“ през 2016 г. Нейният роман „Невидими“ още обира заслужени похвали, освен сълзи, потрес, възхищение. Заради чистотата на езика, с неочаквания си поглед към онези млади хора в домовете за сираци, за които се сещаме само по празници, или когато ни провокира криминалната хроника. За нас беше изненада, че човек владеещ така изкусно думите, се занимава с дигитален маркетинг, че живее в Лондон и се отдава на сериозни социални каузи. Наталия Делева e съставител на книгата „Имало едно време/Once upon a time“, проект за детски приказки с илюстрации към тях от седемнайсет блогъри и техните деца, в помощ на Save the Children, UK.
Романът й „Невидими“ ще бъде представен в на 1 септември от 18:00 ч. в „Хеликон-Сливен“, а ето какво каза авторът преди събитието, специално за Лира.бг.
Наталия, невидими за кого са хората и най-вече децата, които описвате?
За всички останали; за съжаление в повечето случаи и за институциите. Много по-лесно е да затвориш очи за социалните проблеми, да ги отминеш, докато не станат твои. Рядко осъзнаваме, че никой не е застрахован срещу подобни ситуации на безпомощност или самотност; рядко успяваме да се поставим на мястото на другия, преди да сме изпаднали в същата тази ситуация. Това са децата от домовете, които са лишени от родителска грижа, това са хората в неравностойно положение, това е и възрастната жена на опашката в магазина, която брои стотинките за хляб и кисело мляко. „Невидими“ цели да разкаже историите на хора в периферията на обществото, защото така те придобиват лице и като че ли е по-лесно да ги разберем и усетим.
Как се абстрахирахте от болезнената тема, за да я превърнете в литературен текст?
Не мисля, че е възможно човек да се абстрахира от темата, ако е решил да пише за нея, напротив. Наистина темата е болезнена – жива рана е, която трябва да се разчовърка, в която трябва да се бръкне до дъно, без да отместваме глава настрани. Само така може да провокира, да ни накара да се замислим.
Вие се занимавате с дигитален маркетинг, но не разполагате героите си във виртуална среда, защо я избягвате в романа си?
Лесно е да си герой във витруалната среда. Днес всеки живее в две паралелни среди: реалния свят и дигиталния. Всеки има свой аватар, чрез който се представя в онлайн пространството и който в повечето случаи представя една изопачена и старателно подбрана (не)реалност. Историите в „Невидими“ са провокирани от реални случки, героите могат да бъдат нашите деца, родители, баби, често и ние самите; това е може би най-болезненото за осъзнаване. Но пък същевременно тръгва една инициатива в онлайн пространството: „Сподели история на невидим човек“, която е витруалното продължение на книгата. Всеки може да се присъедини към нея като сподели снимка на „невидим“ човек с няколко изречения за него.
По ваши наблюдения, наистина ли съвременните деца водят двойнствен живот – едни са в интернет, съвсем други вкъщи?
Мисля, че го правят не само децата, а и възрастните. В интернет представяш една лъскава част, демонстрираш безпределно щастие, защото обществото изисква от теб да си щастлив, ако може непрекъснато. Роботизирали сме се до така степен, че ни е страх да изпитваме емоции като тъга, носталгия, страх. За да сме успешни, трябва да сме самоуверени, силни. Реалността обаче често е различна и се поражда сблъсък между нея и опита да се устои на обществения натиск.
Какво ще кажете на хората, които си мислят – лесно й е от Лондон да защитава правата на човек, тук родителите едва си опазват децата!
Къде живееш пространствено няма значение за това как приемаш нещата, които се случват в България. Тези истории са с мен години наред, макар ненаписани. „Невидими“ не отправя упреци и целта е съвсем различна: да освети социални проблеми и да провокира емтатия, да стартира диалог. Мисля си, че ако продължавах да живея в страната, тази книга може би нямаше да бъде написана. Лондон ми даде възможност да погледна нещата в перспектива, да ги съпоставя с начина, по който същите социални проблеми се решават в други страни. Хубаво е да можем да видим и да вземем добри идеи от чуждия опит.
Трудно ли се работи с редактор като Георги Господинов?
Точно обратното – смятам се за невероятен късметлия, че имах шанс да се запозная и да работя с него. За мен Георги Господинов е най-добрият не само български писател, но и един от най-добрите на европейско ниво и може много да се научи от човек като него. Да имаш възможността да бъдеш прочетен от него, да получиш мнението му и наставленията му е нещо изключително.
Как приехте номинацията на книгата за литературния конкурс „Развитие“?
На шега. Започне ли човек да се приема насериозно, си мисля, че цялото удоволствие от писането би изчезнало. Зарадвах се, разбира се, че бях сред номинираните – повечето от тях са вече издавани и утвърдени автори и за мен беше чест да се присъединя към компанията им.
Разговора води: Людмила Еленкова
