Начало / Критика / „Сянката на планината” – един критичен поглед

„Сянката на планината” – един критичен поглед

Акаш Капур

148243_b208234_b

Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс се превърна в необикновена издателска сензация. Литературни пуристи се присмиваха на цветистата му проза. Индийци (и доста хора от други нации) настръхваха от стереотипите и културното принизяване в книгата. Несъмнено тя притежава качество и блясък, благодарение на които Робъртс реализира 4 млн. екземпляра от заглавието по целия свят.

Вторият му роман „Сянката на планината излиза 10 години по-късно – през 2013 г. в САЩ и 2017 г. у нас. Продължението в планираната трилогия ще задоволи много от феновете на „Шантарам”. В книгата се появяват някои от главните герои в предишното произведение, заедно с Лин, по-известен като Шантарам. Историята следва подобна сюжетна линия – разпространение на наркотици, сходни градски пейзажи, корумпирана полиция. Книгата започва със завръщането на Лин в Бомбай. Проследяваме няколко набързо описани убийства и други форми на насилие от негова страна, докато той се опитва да се събере с любимата си Карла (също персонаж от първата книга).

„Сянката на планината” чувствително напомня „Шантарам” и то не само по обем. Прозата й остава леко несръчна, на моменти ти се иска да я захвърлиш. Например карането на мотор е наречено „скорост като поезия”, а щастието „гепард, бягащ в савана на утеха”.

Но има и похвални моменти. Разказът през по-голямата част е оживен. Книгата се отличава с низ от реални истории. Робъртс е осъден за въоръжен грабеж, успява да избяга от затвор в Австралия и е описван като най-търсеният австралийски затворник. Въпреки че няколко пъти е наричал произведенията си художествена измислица, малко автори умеят да разкажат така автобиографично за страха и зверствата в затворите или за психиката на прогнилите от корупция полицаи.

Дали читателят ще е доволен от книгата, може би зависи от емоцията, с която я чете. Определено трябва да разчита на доброто си настроение или поне на няколко безсънни нощи (заради обема), за да премине през всички страници с псувни по различни хора и институции, и абзац след абзац типични диалози в стил „лошото момче”. Амбицията на Робъртс е ту достойна за възхищение, ту на моменти дразнеща.

„Учителите, както и писателите, не умират, докато има кой да ги цитира” внушава той почти до края на книгата. Тя изобилства с подобни запомнящи се фрази. Това напомня донякъде опит за създаване на повтаряеми афоризми. „Времето също като нас ще умре, когато Вселената умре и ще се роди отново. Времето също има сърцебиене, но то не ни принадлежи, независимо каква част от себе си жертваме за него”.

Превод: Кристина Цонева, по материали от „Ню Йорк Таймс”

(цитатите са преведени от статията)

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *