Лира Литературно-рекламна Агенция
Една нощ на улицата в Париж, докато Лор се кани да отключи входната врата на дома си, където живее сама с котарака си, някой я напада и изскубва от ръцете ѝ чантата. Намира я на сутринта Лоран – чантата е захвърлена върху кофа с боклук близо до книжарницата му. В нея няма никакви документи за самоличност, но затова пък е пълна с какви ли не дреболии: връзка ключове, флаконче парфюм, шнола за коса, касови бележки, два зара… В желанието си да открие собственичката, Лоран се превръща в истински детектив. И докато разчита тайните мисли и желания на Лор, записани в червеното ѝ тефтерче, започва да се влюбва в жената, която никога не е виждал и която лежи в болницата с черепна травма, без никой да знае и без самата тя да помни коя е.
„Това е едновременно увлекателен криминален роман, и очарователна любовна история, която ще трогне и най-закоравелия циник.“
The Telegraphe
Таксито я остави на ъгъла на булеварда. Трябваше да измине едва петдесетина метра, за да се прибере вкъщи. От уличните лампи беше светло, фасадите отразяваха оранжевата им светлина, но въпреки това тя беше напрегната поради нощния час. Обърна се, не видя никого. Светлината от входа на отсрещния тризвезден хотел падаше на тротоара между две растения в големи кашпи. Тя спря пред входа, отвори ципа на чантата, извади връзката ключове с електронния чип, а после всичко се случи много бързо. Появила се сякаш отникъде ръка на тъмен мъж с яке сграбчи дръжката. Само за секунда страхът потече по вените ѝ, стигна сърцето и го обля в леден дъжд. Тя инстинктивно се вкопчи в чантата; изненадан от съпротивата, мъжът натисна с длан лицето ѝ и го блъсна в желязната врата. От удара тя залитна, ярки искри като увиснали във въздуха светулки заблестяха из улицата, гърдите я стегнаха и изпусна чантата. Дръжката описа кръг във въздуха, мъжът се усмихна и побягна. Подпряна на входната врата, тя изгледа изчезващия в нощта силует. На равни интервали кислородът започна да изпълва дробовете ѝ, пресъхналото ѝ гърло гореше, но бутилката вода беше в чантата. Протегна ръка към бутоните с електронния код, бутна вратата с гръб и се вмъкна във входа.
Черната врата от стъкло и желязо бе спасителната бариера между нея и света. Бавно се отпусна, седна на мраморните стъпала във входа и затвори очи. Изчакваше умът ѝ постепенно да се успокои и да заработи нормално. Мислите ѝ идваха една след друга както предупредителните надписи в самолет: Нападнаха ме. Ще умра. Откраднаха ми чантата. Не съм ранена. Жива съм – изчезваха един след друг светлинните сигнали. Вдигна поглед към пощенските кутии, прочете името, фамилията си, етажа – пети вляво. Само че без ключовете май нямаше как да отвори вратата на пети вляво в почти два часа сутринта. Конкретната картина се избистри в думи в ума ѝ: Не мога да се прибера вкъщи, откраднаха ми чантата. Няма я, никога повече няма да я видя. Сякаш частица от самата нея бе изчезнала най-внезапно. Огледа се, искаше ѝ се чантата да се материализира и да изтрие току-що случилото се. Уви, не стана. Чантата беше някъде далеч из улиците, летеше в ръцете на бягащия мъж, който щеше да намери връзката ключове, документите ѝ, спомените. Целия ѝ живот. Горещи сълзи напълниха очите ѝ. От страх, отчаяние и гняв ръцете ѝ затрепериха неудържимо, после изведнъж я прониза остра болка в тила. Прокара пръсти – кървеше, а мокрите кърпички, разбира се, бяха в чантата.Превод от френски Валентин Маринов – Пело
