Начало / Автори / За мен си горестно позната, като че дълго с теб съм бил

За мен си горестно позната, като че дълго с теб съм бил

c7350d1c6de4fb4ef00045f3319c9ac5На 7 август 1921, едва четирийсетгодишен, си отива Александър Александрович Блок − руски символист и най-влиятелният руски поет в началото на 20 век.

Роден е на 28 ноември (16 ноември стар стил) 1880 г. в Санкт Петербург в семейството на професор по право. След като родителите му се разделят през 1883, той заминава за Шахматово близо до Москва, където живее с родителите на майка си. Дядо му е бивш ректор на Санктпетербургския университет и той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор Тютчев и Афанасий Фет.

През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Дмитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл „Стихове за Прекрасната дама“ („Стихи о прекрасной даме“, 1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. Блок оказва силно влияние върху по-младите поети, сред които Анна Ахматова, Марина Цветаева и Борис Пастернак.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок пише основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува поемата „Дванадесетте“ („Двенадцать“, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира, според някои, от предизвикания от гражданската война глад.

 

***

    Девойка пееше в хора на храма —

    за всеки кораб, поел в нощта,

    за всеки, който родина няма,

    за всеки, забравил за радостта.

     

    Към купола литна нейната песен,

    на бялото рамо лъч засия,

    и всеки от мрака видя унесен

    как бялата дреха в лъча запя.

     

    На всички се стори, че радост грее,

    че корабът в пристан се подслони,

    че онзи, който в чужбина живее,

    най-сетне дочакал е светли дни.

     

    Бе сладък гласът, лъчът бе тънък в мрака,

    но там, високо над олтарния праг,

    причастен в тайни, Младенецът заплака,

    че никой не ще се завърне пак.

     

    1905

 

***

                Аз я познавах и преди,

               в онези баснословни дни,

                                            Тютчев

Години минаха, но ти си

пак стройна, строга, с образ блед.

Косите само са сребристи

и по-пригладени наглед.

 

А аз над куп от книги крея,

прегърбен, уморен старик —

с една-единствена идея

се взирам в твоя ясен лик.

 

Не сме се сякаш променили,

все тъй живеем — погледни:

как в спомена си мил сме скрили

онези баснословни дни.

 

Прахът им свят е в скъпа урна,

духът ни — в ясен небосвод.

И как е чудно, как лазурно

да вдъхваш мъртвия живот!

 

1906

 

***

За мен си горестно позната,

като че дълго с теб съм бил.

На гости, в къщи, сред тълпата

ме следва твоят профил мил.

Ти крачиш в моите пътеки,

съзирам те във всеки кът.

Не твоите ли стъпки леки

след мене в нощите кънтят?

Не твойта сянка ли пред прага

се мярва, щом изляза вън,

и пак, полувъздушна, бяга —

като в сънуван, светъл сън?

И може би пак ти седеше

всред селско гробище, сама,

на нечий гроб безмълвно бдеше

със скромна кърпа от басма?

Пристъпих — ти бе с лик унесен,

поспрях — ти стана от пръстта

и към реката тръгна с песен…

След миг подеха песента

камбани — биха за вечерня…

И плахо чаках, плаках аз…

В мелодията им размерна

заглъхна милият ти глас…

И безответно бе полето,

ти бе отвъд, на оня бряг…

Но мисля си, с тъга в сърцето,

кога ли ще те срещна пак.

 

1908

 

КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
       

        Млъкнете, о струни проклети!

        А. Майков

    Един друг се мразим със завист,

    нехаем за чужда беда.

    А как ще творим, ще живеем,

    не знаейки тази вражда!

     

    Така е! Старае се всеки

    дома си да трови със злост —

    стените излъчват отрова

    и чувстваш се чужд като гост!

     

    Така е! Лишени от вяра,

    загубваме разум от смях —

    следим от площада, пияни,

    как става домът ни на прах!

     

    Предавайки своята дружба,

    пилеем и думи, и ум,

    за бъдните наши потомци

    днес ние разчистваме друм!

     

    И в гроба, обрасъл с коприва,

    ще гнием всред влага и студ,

    и тих историк след години

    ще пише внушителен труд…

     

    Ще мъчи децата невинни

    проклетият скучен педант

    с бездарни цитати и дати,

    с анализ на нов вариант…

     

    Зла участ — тъй трудно и чудно

    да дишаш, от страст да гориш —

    и в теб да се ровят доценти,

    критици безчет да плодиш…

     

    Бих легнал в зеления бурен,

    бих тънал в забрава и сън!

    Млъкнете, о книги проклети!

    Не съм ви аз писал, не съм!

  

    1908

 

Превод от руски Петър Велчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *