Начало / Автори / Марина Цветаева: контакти от друг вид

Марина Цветаева: контакти от друг вид

 

1025_original

 

Иван ГОЛЕВ

Преди 40 години ми попадна томчето с обложка в бяло и зелено с прекрасните преводи на Иван Николов. Поезията ѝ ме грабна на секундата, четях и не можех да повярвам колко близки ми бяха светоусещането ѝ, нежната ѝ ирония, сдържаната ѝ печал. Сякаш се бе отворила  огромна тръба – като тези, с които язовирите захранват градовете с вода – и оттам, където пребиваваше тя, към мен буйно, щедро се изливаха потоците на споделени чувства и словесна благодат. Усещах я почти физически до себе си – нито преносът на друг език, нито делящото ни време можеха да попречат на това изумително общуване. Може би така общува Бог с монасите, изпаднали в религиозен екстаз, когато вселената, въпреки своята немислима безкрайност, се събира в една точка и тя е в сърцето. Не знам, и не е нужно.

Поразрових се да науча повече за нея и се смаях още повече. Няколко съвпадения в дати и имена ме накараха да се почувствам избран за тези мигове, а стихотворението ѝ „На тебе – след сто години” бе категорично отправено към мен.

Това, което направих, или по-точно, което се случи, бе, че за едно денонощие написах малка поемка, която озаглавих „Марина”. Стиховете сякаш не бяха мое дело – снизхождаха сами, а аз само ги записвах на хартия върху едно масивно дъбово бюро. Никога преди това и никога след това не съм изпитвал такова блаженство от играта с думите – или от тяхната с мен.

На 26 септември по Григорианския календар, в деня на успението на Йоан Богослов, се навършват 124 години от рождението ѝ. Понеже едни от челите на времето тази поемка със сигурност са се разпръснали по земната трева, други са преминали под нея, трети са я забравили или пък не им е попадала, позволявам си нескромността да я публикувам тук. Правя го най-вече за да изразя почитта и преклонението си към Марина Цветаева и се надявам – закачена за небесния интернет – тя също да си припомни онова наше трепетно духовно съприкосновение.

Ако някой има пет минути, нека хвърли едно око…

 

МАРИНА

 

1

Знаеш ли колко е малка ръката ѝ!

Колкото стрък детелина.

Омръзне ли ми тебе да чакам –

викам Марина.

 

Ние с нея без глас се разбираме –

на леглото ми тя се сгушва.

Аз изпивам бутилка бира,

тя – музика слуша.

 

После – когато реши да си тръгне –

весело ми смига.

Понеже на кожата ѝ вече съм свикнал –

галя нейната книга.

 

Не се сърди, но ти си от глина,

а тя – от звезда е.

И затова аз обичам Марина,

а ти – само Цветаева.

 

2

Когато рукне тежък дъжд,

дъгата – чудо! – изведнъж

превръща я във силен мъж…

 

Защото е такава.

 

Когато някой паднал плаче,

тя вдига го и – пеленаче –

теши го цяла нощ, макар че…

 

Защото е такава.

 

Но ако тя самата падне,

от глад съборена по пладне,

и да я храниш – ще е гладна…

 

Защото е такава.

 

3

Родена на 26 септември?

Сериозно? Не може да бъде!!

Как искам живота си с твоя да меря!

Но твоят оттук те изпъди…

 

Ала да не бързам с раздяла – дотук!

Да вярваме в нишката синя!

Могъл бих – например – да бъда твой внук:

дядо ми също Марин е.

 

Но – всъщност – макар и след дълги лета

и толкова глупости мирови –

бих искал да бъда твой втори баща:

аз също – Иван Владимирович.

 

4

През гъстак от фалшиви думи

прелетяваш като сърна.

Смехът ти брули заспалата шума…

А ти си с чувството за вина.

 

Със калпачето си светлокосо –

нито момче и нито жена –

креташ по тази земя на босо…

все с голямата си вина.

 

Знам – една истина тачиш

и любовта ти е също една:

шегуваш се с мъртвите, над живите плачеш

с непоносима вина.

 

Тези, които не те приеха,

и тези, които ти не прие,

са само пъстра, но мъртва дреха

за голото твое битие.

 

Ей, да не им се уплашиш, чу ли?

Обяви им утре война!

Те – естествено – ще те хулят,

тези – дето все нямат вина!…

 

5

Реката влива се в морето –

зелено, скучно.

Във старец влива се детето –

съвсем научно.

 

А ние с тебе се опитваме –

как само смеем!

на пръсти и в очите с питанки –

в небето да се влеем.

 

6

Песен аз ще ти изпея –

чух я другаде, но нея

ти по-добре ще разбереш

от онова момче – келеш!:

 

„Имаше си той любима –

беше нежна и добра

като ангел в небеса.”

 

Тя е песен малко тъжна,

не пшеничена – а ръжна,

не е речна – а поточна,

суха вън, а вътре – сочна:

 

„Имаше си той любима –

беше нежна и добра

като ангел в небеса.”

 

Не келеша – лека пръст!

на любимата му – кръст,

ала песента остана –

в думи мъката им хвана:

 

„Имаше си той любима –

беше нежна и добра

като ангел в небеса…”

 

7

Чета ти мислите. Чета ги –

буквар подобно се чете,

усещам – ето тук послъгваш –

тъй прави след беля дете.

 

А след това те виждам – мила –

очите свеждаш – камуфлаж! –

но не издържаш, прихваш силно

и ме прегръщаш – за кураж.

 

Друг път си тъжна – жива мъка! –

линееш, нямаш апетит,

следиш часовника – той цъка

със важен ход и поглед сит.

 

А случва се – и отчаяние

в очите ти шири платна –

сякаш без край и без начало

се мята страшната везна.

 

Но грейне слънцето – и мракът

в душата ти се позлати –

прозореца отваряш – чакай! –

и дълго гледам как летиш…

 

8

Опитай се да бъдеш силна –

до мен бъди!

Повярвай: болката родилна

любов плоди.

 

Кажи ми: плача всяка вечер

за твойта кожа –

порязах те (и кръв потече)

с гнева си – ножа.

 

Кажи ми: все пак има смисъл –

ще те обичам!

(А оня – дето ни ориса –

не пее – срича.)

 

9

Целият твой живот

е незаръбила диря –

прояден от мравките весел свод –

оркестър, който не свири.

 

Цялата твоя скръб

е червей в щастливи рози –

хвърлен враните весел пъп –

неизгоряла в страст глюкоза.

 

Цялата твоя радост

е пчелояд в клетка –

пъдпъдък в окосени ливади –

пияница зад решетка.

 

Цялата твоя любов

е път без камък надежда –

увиснал като прилеп в мазето зов –

красиво око без вежда.

 

10

Защо го стори тя? – Било е тежко,

за да повика оня белодрешко

и белокрилко със лице на заек…

Но – зная – само взел я е назаем.

 

И ако не е днес, то утре – в петък,

ще се яви в небето ни комета,

кръг ще извий над нашите квартири

и радиото в миг ще спре да свири.

 

Блуждаещ ток? Задъхано лъчене?

Космична жалба, пратена до мене?

Или сълза, която разпоява

на жичките уж стройната държава?

 

Не се чуди!  А погледни нагоре

и – виж! – кръжи в софийските простори

комета с име… името го знаем.

Благословени връщащите заем!

 

11

След сто години – вярно, не след сто –

букет от рози – не, едно листо –

уханни фрази – не, език сломен –

велика крехка – приеми от мен!

 

 Септември 1977 г.

 

 

 

 

Прочетете още

8671815-650-1460636394-img_4ee040

В Лайден вместо графити слагат на стените стихове

Понякога жителите и на някой не твърде голям град са способни да създадат нещо уникално, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *