Лира Литературно-рекламна Агенция
Тази красива мандала е корица на „Сянката на планината“ – продължението на „Шантарам“. Очакваме я до края на юли! Правилно прочетохте – Грегъри Дейвид Робъртс пристига на български с втората си книга, писана 10 години след бестселъра „Шантарам“. Какво да кажем повече за австралийския анархист, бивш затворник, космополит, пацифист, човекът, когото властите реално осъдиха като престъпник, а читателите буквално обожествиха. Защото ги въвлече не просто в своята Индия на контрасти и преживелици, а защото остави в ръцете им цял един свят на грешки и изкупления. Припомнете си тук интервю, в което „Бандита джентълмен“ говори за „Сянката на планината“ и твърди, че то е първото и последно за нея. Книгата му ще допълни разказа. За най-нетърпеливите предлагаме кратък откъс от предстоящото издание :
„Миналото, моят любим враг, идва винаги ненавреме. Спомените за онези дни в Бомбай изникват в паметта ми тъй внезапно и живо, че понякога ме изтръгват от времето и изчезвам загубен за настоящето. Една усмивка, една песен – и ето, аз пак съм там: проспивам слънчеви утрини, нося се с мотора си по планински път или овързан и пребит се моля на Съдбата за по-добър шанс. Обичам всеки тогавашен миг, всеки миг с приятел или с враг, миг на бягство, на прошка: всеки един миг от живота си. Но само миналото умее да те отведе на правилното място в неправилния момент и да надигне буря в душата ти.
Сигурно трябва да съм гневен след някои неща, които съм сторил и които ми сториха. Неведнъж са ми казвали, че имам право да се гневя. Един мошеник веднъж ми подхвърли: „Щеше да си велик тип, стига да имаше малко злоба в себе си.“ Но аз съм се родил без нея и никога не съм живял с омраза и озлобление. Ядосвал съм се, отчайвал съм се и съм вършел злини твърде често, докато не престанах, ала никога не съм мразил никого, нито съзнателно съм пожелавал някому злото, дори на мъчителите си. Естествено, ядът от време на време ме е предпазвал, както се случва понякога, но знам, че сладките спомени не минават през цинични врати. Аз обичам своите спомени, макар и да идват когато не трябва – спомените за мигове, когато лъчите на слънцето кърпят с петна бомбайските улици между два реда дървета, когато безстрашни момичета се носят със скутери сред колите и мъже, теглещи ръчни колички, се напрягат под тежестта на товара, но се усмихват; и обичам онези първи спомени за младия детектив – наполовина индиец, наполовина ирландец – на име Навин Адеър.
Вървяхме мълчаливо по пътя, промъквахме се между коли и потоци от хора, лъкатушехме сред велосипеди и ръчни талиги в танца на улицата.
На широкия портал на пожарната група мъже в униформи от плътен тъмносин плат си бъбреха и се смееха. Вътре бяха паркирани две големи пожарни коли и слънчевите лъчи лъщяха по всяка тяхна излъскана до блясък хромирана или боядисана в червено повърхност.
До едната стена бе прикрепен олтар на Хануман с причудлива украса, а до него имаше табела с надпис:
АКО НЕ ИЗДЪРЖАТЕ НА ТЕМПЕРАТУРАТА,
НАПУСНЕТЕ ГОРЯЩАТА СГРАДА.“
