Задръстване

14.06.2017 Колонката на...

Николай ФЕНЕРСКИ

Поглеждам часовника си – 20:20. Всички са се завърнали от работа по домовете си, сетили са се, че нещо им липсва в хладилника, не са купили ракия или не им достига сол и са се изстреляли в близкия супермаркет, който е от национална верига, но ще го напиша само ако ми дадат два лева. Касите са 5 на брой, но отворени по това време са само 2 от тях. И се образуват две доста дълги и мърморещи опашки от закъснели потребители. Напрежението нараства, съспенсът се сгъстява, масата вкъщи е сложена, салатата е сервирана, стомашните сокове стържат по лигавицата отвътре, хората преглъщат нервозно и пристъпват от крак на крак. Идва им да закрещят, но потискат тия нецивилизовани пориви.

Точно в този момент за щастие на всички нас предстои на касата да си заплатят покупките баба и дядо, които семейно и бавно си поставят нещата едно по едно, педантично завързват всяка торбичка със зеленчуци и едва-едва търсят левчета из портмонето. Цял ден са дремали пред телевизора и тъкмо сега ги е споходило сенилното вдъхновение да си напазаруват домати, лук и майонеза. И още куп неща. Заради паркинсона процедурата се проточва. Удължава се лежерно и напоително. Двамата дори не забелязват тарапаната зад гърбовете си. А провидението на този ден е поставило за касиер един залюхав и небрежен момък, който не е успял да си намери по-забавна работа и негодуванието му прозира във всеки негов жест.

Чакам. Спокоен съм. Разменяме няколко думи с жената пред мен, че търпението е добродетел. Двете опашки обаче прогресивно нарастват. Зад мен се е натрупал гладен и жаден народ.

И тогава се сещам за нещо. Наръчниците за успех и бизнес на Ричард Брансън, Робърт Кийосаки, Доналд Тръмп, Стив Джобс и така нататък, сещайте се сами, не важат в България. Невалидни са. Гола водица са всички те на нашата вълшебна територия. Обезсилват се и се обезсоляват, губят потентността си и смисъла си, защото са създадени при други условия и могат да бъдат приложими само в подходяща среда. Нито едно тяхно предписание не може да хване дикиш тук. Представете си го това „тук“ като място, където гравитацията я няма.

В магазина са преценили, че нямат възможност да плащат в тези часове на деня на повече касиери. И сигурно имат право, кой ще ги съди. Те се опитват да правят бизнес в България, все пак.

Що се хванах за точно тая тема сега – питам се. И ще си отговоря. Понеже става дума за национална особеност, народопсихологична черта и болезнена реалност във всички измерения на битието ни. Като не ти изнася, изнасяй се. Но съм си решил, драги съседи и приятели, че няма да се изнеса. Напук. Мнозина се изнесоха. Някои като Мирослав Пенков и Илия Троянов направиха и литература от своето изнасяне. Пенков дори обучава други младежи в някакъв Тексаски университет как да пишат. Значи е много добър, щом американците са го оценили. Там нещата са ясни – всичко е бизнес. Тук обаче е някакъв хибрид, затова се получават задръствания и опашки не само в супера, но и по летищните терминали. Да не помислите, че хваля частната компания САЩ? Няма такова нещо. Само не искам автори на книги за самопомощ от там да ми пробутват идеите си тук – не става, пичове. Не работят.

Личният избор е неприкосновен. И никой не бива да ни смята нас, които чувстваме връзката си със земята, езика си и народа си за маргинали и изостанали. Просто са различни умонагласите. Родината ми има нужда от мен сега и именно тук – това е моята умонагласа. Преценена, обмислена, аргументирана вътрешно и циментирана.

И така. Да продължим по същество след това леко лирическо отклонение. То бе необходимо, за да направя прехода към тезата днес – знам как стават нещата у нас. Имам поглед. Позволете ми да разбирам малко. Не се фукам, а единствено изтъквам, че ми се налага да се занимавам професионално с няколко неща накуп. Повечето от моето поколение – 40-45-годишните са така – по няколко дини под всяка мишница. Понякога някоя диня пада, но не е фатално. Идеята е важна.

Всеки работен ден от средата на септември до края на юни прекрачвам прага на даскалото, трудя се като учител от вече десетина години. Така закърпвам семейния бюджет и се осигурявам здравно и пенсионно, не се знае какво време ще дойде. Разказвал съм ви и ще ви разказвам за образованието ни пак. Всеки ден от юли и август съм екскурзовод и туроператор със словашки, чешки и руски туристи. Ще ви споделя някой ден и туристическите си приключения. А през цялата година покрай всичко останало издавам книги от различни автори и нямам неуспешна или провалила се книга по нашите стандарти. Току-що например излезе от печат „Метафизика“ на Аристотел в превод на доцент Николай Гочев.

Бизнесът в България е порнография. Звучи клиширано, но всъщност означава, че не е като бизнеса в страните, където е удоволствие да бъдеш предприемчив. А си е мъка, голяма мъка. Отпечатан и продаден тираж от 500 броя се приема за успех не само от третокачествените автори, но и от прочутите имена, дето ви облъчват от екрани и вестници. С тиражи над 5000 могат да се похвалят съвсем малко писарушки. Всеки от тях се е ориентирал в плитчините на блатцето и си е намерил подмолчето, което да го храни. Плаща си и съответната цена за това.

Мащабите на българското книгоиздаване са съвсем обозрими. Искаш ли да преминеш границите на успеха, да продадеш над 1000 тираж, ще ти се наложи да станеш любовкар, халтураджия, исторически писател или приятел на фондациите. Искате ли имена? Може да заложиш и на нещо нестандартно като Никола Крумов, обаче пак си е вид тежък умствен труд. Някога са преписвали на ръка „История славянобългарска“, а днес стана прекалено лесно да издадеш книга. Книги издадоха всякакви случайни епизодисти, които никога не са имали нищо общо с езика и литературата. Освен тях има и една огромна маса чукчи-писатели, които не държат да продадат и пет свои книжки, просто мечтаят да бъдат отпечатани на хартия и да си видят името. Тук в Бургас можете да ги забележите на всички събития в Дома на писателя или в Морското казино, графоман до графомана… Що пишат па тия, искрено се учудвам.

И се задръстихме. Страдаме от всеобщо задръстване на всички канали. Рафтовете се изпълниха с лесносмилаем и вреден за здравето обезмаслен литературен чипс, наблъскан с всички възможни консерванти. Образуват се опашки пред книжарниците само на Емил Конрад, жив и здрав да е. А животът ни минава. И не е ясно ще дочакаме ли изобщо голямото отпушване. Няма такива изгледи. Все пак чалгата ще победи.