Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Известно е огромното влияние на Зигмунд Фройд върху хуманитарните науки през XX век. Трудовете му, прилагащи психоаналитичен подход към изследването на художественото творчество, не са толкова популярни, не и до излизането на сборника с четиринайсет есета по темата, които имат решаващо значение за съвременната литературна и художествена критика и теория.
„Изкуство и литература“ със съставител доц. д-р Никола Атанасов е вторият сборник на български език (в превод на Харитина Костова-Добрева) след издадения през 1991 г. от Университетското издателство „Свети Климент Охридски”, като тук не са включени единствено произведенията, които са по-важни от гледна точка на психоаналитичната теория за несъзнаваното и психопатологията.
В студията „Налудността и сънищата в новелата „Градива“ от В. Йенсен Фройд представя теорията си за сънищата като осъществяване на желания и се спира на начина, по който поетите и писателите използват сънищата: „…когато сънуват, сътворените от фантазията им лица следват всекидневния опит, т.е. мисълта и чувствата на хората продължават в съня. Ето защо писателите се мъчат да опишат преди всичко душевните състояния на героите си с помощта на сънищата им“. „Поетът и фантазирането” обобщава възгледите на прочутия австрийски невролог и основател на психоанализата за връзките между детската игра, фантазирането и художественото творчество. Проследен е пътят от несъзнаваната фантазия до произведението на изкуството. По думите на съставителя на сборника, навярно най-впечатляващият дълбиннопсихологичен анализ на въздействието на едно художествено произведение е „Моисей на Микеланджело”. „Един детски спомен на Леонардо да Винчи”, „Един детски спомен от „Поезия и истина“ (за личността на Гьоте) и „Достоевски и отцеубийството” имат за цел да осветлят личностни характеристики на тези легендарни артисти. За читателите и зрителите, които са запознати с пиесите „Венецианският търговец” и „Крал Лир”, например, особено интересно ще е есето „Мотивът при избора на ковчежета”.
Разбира се, есетата се занимават и с рецепцията на художествените творби, с факторите, определящи техния успех: „за възрастните съпричастното изживяване на една пиеса има същото значение, което има играта за детето“. Фройд посочва механизма на идентификацията или отъждествяването с героя като източник на естетическото удоволствие.
Всъщност Фройд е бил наясно, че учението му ще срещне съпротива от най-различни посоки, в т.ч. от университетските среди и религиозната институция. И реакциите не закъсняват. Но ако използваме сравнението, което гениалният руски модернист Дмитрий Мережковски прилага за Леонардо − виновен ли e онзи, който се е събудил твърде рано, докато другите още спят? Същият си позволява знаменателната мисъл: „Който при спора на мненията се позовава на авторитети, работи с паметта си вместо с разума си.”
Съвсем естествено, най-голямо разбиране към психоанализата, включително психоанализата на произведенията на изкуството, проявяват творците. Личности като Ромен Ролан, Артур Шницлер, Стефан Цвайг и Томас Ман схващат теорията му като психологическа основа на своите възгледи за изкуството. Не е случайно, че най-голямата награда, която Фройд е получил приживе, е била литературна.
Днес уверено можем да твърдим, че именно благодарение на Фройд темата за връзката между психоанализата и изкуствата получава мощен тласък.
