Начало / Интервюта / Иво Сиромахов: Само комплексарите се обиждат от шеги

Иво Сиромахов: Само комплексарите се обиждат от шеги

Стара истина е, че който поръчва музиката, той плаща. Толкова вярна за шоубизнеса и политиката, които все по-трудно можем да отделим. За тях разказва новата книга на Иво Сиромахов – „Българско радио“. Когато врътнете копчето и се чудите няма ли кой да им им спре кранчето, прочетете това интервю с известния хуморист. Където е текло, пак ще тече, на което сме се смели, пак ще се смеем.  

Bg Radio PRESS

Г-н Сиромахов, новият ви роман “Българско радио” се заиграва с реални личности, съвременни медийни звезди. Не се ли страхувате, че ще ви намразят?

Защо да ме намразят? Още в началото съм предупредил читателите, че всичко в тази книга е плод на моето въображение. Ако някой се разпознае – това си е негов проблем.

И все пак – герои в романа са певиците Руц Толева, Лия Мариева, блусарят Наско Трътката, рапърите Албанеца и Пенчев, писателят Ралин Мурзийски и министър-председателят Остов… Опасно близо сте до реалността.

За мен писането винаги е било игра. А във всяка интересна игра има рискове. Бегбеде беше казал, че няма смисъл да пишеш, ако те е страх да плюеш в супата.

Но хората в българския шоубизнес са доста обидчиви.

Да. И това е жалко. Хората на изкуството би трябвало да са широко скроени и да носят на майтап. Ако се обиждаш на шегите по твой адрес, значи си неуверен в себе си и имаш някакви комплекси. Не съм написал “Българско радио”, за да обидя някого. Просто ми беше забавно да опиша процесите в така наречения български шоубизнес. Защото той само така е наречен. Какъв бизнес е това, щом повечето участници в него са на ръба на мизерията.

Чалгата срещу попмузиката. Това ли е най-тежкият конфликт в българската култура?

Това е измислен конфликт. Глупаво е жанровете да воюват помежду си. Просто едните се дразнят, че другите имат повече публика. В една нормална среда всеки би трябвало да прави музиката, която харесва и да намира публиката си. В Щатите има музиканти, които правят кънтри музика, други правят блус, трети – хардрок, четвърти – рап. И не се плюят по медиите. Ако наистина си добър в това, което правиш, защо ще се сърдиш, че другите имали повече публика? Можеш да се сърдиш само на себе си. И се оказва, че конфликтът всъщност е вътрешен – те не харесват себе си, защото музиката им не достига до хората. Но понеже са горди, не искат да си признаят, че може би не се справят. И търсят вината в другите.

Откъде всъщност тръгна войната между чалгата и попмузиката?

От социализма. Преди 1989 година певците бяха обгрижвани от режима. Беше им гарантиран монопол. Властта им казваше: вие ще пеете социалистическа естрада, а ние ще ви плащаме малко, но пък ще ви пазим от другите жанрове. С идването на демокрацията, пазарът се отвори и монополът на естрададжиите рухна. А те се оказаха неспособни да работят в конкурентна среда. И обвиниха за провала си по-успешните си колеги от попфолка.

Може ли да се каже, че политическият преход доведе до преход в изкуствата?

Просто се промени източникът на финансиране. Държавата се оттегли от неприсъщата ù функция да определя каква музика да се произвежда. Определящ стана пазарът. И тогава се случи нещо, което за мен е парадоксално. Певците, които бяха в първите редици по демократичните митинги и които твърдяха, че са за смяна на режима изведнъж започнаха да мрънкат срещу пазарната икономика и да реват, че искат държавата да се намеси и отново да казва кой да пее и какво да пее. Излиза, че не са искали демокрация, а смяна на един тоталитарен режим с друг. Поискаха от жертви да се превърнат в палачи.

Това наистина е странно. Хората на изкуството би трябвало да ценят най-много свободата си.

Да, но свободата освен привилегия е и бреме. Тя те принуждава всеки ден да се бориш за хляба си, да се състезаваш за мястото си под слънцето, а не да отричаш правото на съществуване на конкурентите си. Всъщност пазарът показва реалната стойност на всеки един. Малцина оцеляват – не защото не са талантливи, а защото нямат характер. По-лесно е да се оплакваш, отколкото да правиш музика, която публиката харесва.

В романа си иронизирате и телевизионните музикални формати. Дали те не объркаха още повече ситуацията? Повяват се някакви млади певци без всякакъв опит, без музикално образование и веднага стават звезди…ivo-siromahov1

За голямо съжаление телевизионните музикални формати не успяха да създадат звезди. Явяват се много талантливи изпълнители и благодарение на телевизията наистина стават много популярни. Но форматът свършва и в същия ден приключва и кариерата им. Няма кой да ги продуцира, няма кой да инвестира в тях, да им напише песни, да им осигурява участия. Казват им: оправяйте се сами. А това е сложен бизнес, в него трябва да бъдат ангажирани много ресурси, ако искаш да се развиваш. И е наистина тъжно, че талантливи млади хора получават летящ старт, след което безславно угасват. Още по-тъжно е, че в попмузиката няма авторитети. Изпълнители без нито един хит стават ментори в телевизионните състезания. Какво ще научиш от тях? Та те нямат биография, нямат критерий.

В социалните мрежи ви обвиняват, че “Шоуто на Слави” налага пошъл вкус и опростачва публиката си…

Това ми е любимата теза. Според нея българският народ преди “Шоуто на Слави” е слушал само Малер и Пендерецки, четял е предимно Достоевски и Пруст и всяка събота по анцуг е обсъждал картините на Пабло Пикасо и Джаксън Полък. Но, видиш ли, появява се “Шоуто на Слави”, и народът рязко спира да слуша Малер и Пендерецки, да чете Достоевски и Пруст, и да обсъжда по анцуг картините на Пикасо и Полък. И, подведени от шоуто, хората внезапно изпростяват, скачат върху масите и започват да въртят гьобеци. Ако не беше “Шоуто на Слави”, и досега щяха да са във високото изкуство. Ама тия гадове от шоуто го опростачиха.

Изглежда, че попфолкът спечели състезанието с попмузиката.

Само така изглежда. Всъщност всяка музика си има своята публика. На концерта на АC/DC в София имаше над 70 хиляди души. Има хора, които обичат да слушат джаз. Да, по-малко са, но навсякъде по света е така − джазмените свирят по клубовете пред стотина човека, не се състезават с Мадона. Хората имат различни вкусове. И ако не харесват вашата музика, е тъпо да им се сърдите.

Кое е най-смешното нещо в българската попмузика?

Това, че изпълнителите се вземат твърде насериозно. Постоянно си раздават някакви награди, измислят си някакви класации… Правят по една нова песен на три години, но за същото време стават лауреати на двайсет музикални награди. Преди няколко години някакво радио направи класация с гръмкото име “Най-обичаната българска песен на 20-ти век”. И в крайна сметка за най-обичана българска песен беше избрана една италианска песен. Яко, нали?

Защо написахте този роман?

Защото мога.

Прочетете още

sirom3d

Иво Сиромахов: Байганьовщината май ще се окаже вечна

От два дни на българския книжен пазар е новата книга на един от най-четените български …

2 Коментари

  1. Валери Митрев

    В интервюто: „Малцина успяват“ или „Мнозина се провалят“ ?

  2. Алина Митова

    ТОВАР КОЕТО КАЗВАТЕ ИЛИ ПИШЕТЕ ЗА ДРУГИТЕ – ХАРАКТЕРИЗИРА ВАС . ЗАТОВА

    БЪДИТЕ ВНИМАТЕЛНИ , КОГАТО ГОВОРИТЕ ИЛИ ПИШЕТЕ ПРОТИВ НЯКОГО .

    И ..КОМЛЕКСАРИТЕ ИЗБИВАТ КОМПЛЕКСИТЕ СИ – КАТО СЕ ОПИТВАТ ДА ОЧЕРНЯТ НЯКОГО .

    / АКО АВТОРА Е ПРИПОЗНАЛ СЕБЕ СИ – ВСЯКА ПРИЛИКА В КОМЕНТАРА МИ Е ВЯРНА ! /

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *