Начало / Интервюта / Иво Сиромахов: България не обича умните. България обича тарикатите

Иво Сиромахов: България не обича умните. България обича тарикатите

„Певицата взема властта“ е новият роман на сценариста, журналист и писател Иво Сиромахов, в който на прицел попада родната политическа класа

11

Главен герой тук е залязващата поп-фолк фурия Синтия, готова да влезе в политиката, за да възкреси славата си. И да оправи държавата.

В изкривената реалност, в която живеем, нищо не е невъзможно, та след изборите певицата се събужда като министър-председател на България напук на всички прогнози. Уж познатото пиперливо чувство за хумор на Сиромахов в тази книга прави неочакван завой и превръща „Певицата взема властта“ в жестока сатира, в която смехът на читателя е най-безмилостния бич за самозабравилите се политици. Вижте какво споделя авторът за своята едновременно забавна и сериозна книга. Ще се окаже и най-добрата.

– Г-н Сиромахов, романът ви „Певицата взема властта“ е остра политическа сатира. Читателят със сигурност ще направи алюзии със събития от днешната българска действителност. Подобни книги обикновено започват с думите „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“. Вие обаче не сте се застраховали с такава фраза. Това означава ли, че приликата с действителни лица и събития не е случайна?

– „Певицата взема властта“ е фикция. Романът е изцяло плод на моето въображение. Ако някой се разпознае в него, това си е негов проблем.

– Много от сюжетите в романа са сякаш взети от новините – предизборни концерти, корупция, блюдолизнически медии… Това никак не прилича на фикция.

– Темата за властта присъства в литературата от хилядолетия. В „Жените в народното събраниеАристофан осмива атинската демокрация. В „Хенри IVШекспир пише как кралят спи с короната под възглавницата си, за да не му я откраднат. Това може и да не е исторически факт, но е блестяща метафора за властта. Политиката е основна тема и в Омировата „Илиада“ – докато армиите на ахейците и троянците се сражават, боговете въртят някакви политически интриги. От съвременна гледна точка омировите богове са нещо като олигарси. Те хем са невидими и недосегаеми, хем определят съдбите на обикновените хора.

– И все пак коя е певицата?

– Певицата е събирателен образ. Но тя не е главният герой в романа.

– А кой е главният герой? Може би сивият кардинал Михайлов, който използва певицата като инструмент, за да осъществи амбициите си?

– Главният герой е народът. Всички онези, които се доверяват сляпо на невъзможни обещания и откровени лъжи и гласуват безкритично и безотговорно. А още на следващия ден след изборите изтрезняват и започват да се вайкат заради решението си. Това е феномен, който винаги ме е удивлявал.

– От нови лидери ли имаме нужда?

– Само примитивните общества имат нужда от лидери. Добре развитите общества се управляват сами. Кой е лидерът на Швейцария? Дори не знаем имената на швейцарския президент и министър-председател, защото те не са важни. И с тях, и без тях нещата ще си вървят перфектно. Защото всички важни въпроси там се решават с преки допитвания до хората. Швейцарските политици не разпределят „порции“. Единствената им функция е да превръщат в закони решенията, взети от гражданите на референдуми.

– Не се ли опасявате, че може да имате проблеми заради сатирата си?

– По времето на комунизма сатириците бяха преследвани, книгите им бяха горени като „Лютите чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски. Някои като Райко Алексиев бяха убити заради осмиването на властта. Диктаторите се плашат от смеха, защото смехът е свобода.

Мисля, че в наши дни такава опасност няма. Вярвам, че няма такава опасност.

Наивно е да смятаме, че някоя книга може да свали правителство. Правителствата се провалят сами. Колко от избирателите на партиите са четящи хора? Не повече от 10 процента. Четящите са малцинство. А правилата се пишат от нечетящото мнозинство.

– Излизането на Вашия роман съвпада с политическата криза, в която държавата се намира вече половин година. Случайно ли е това?

– Българската държава се намира в политическа криза от 77 години. Не е криза да няма правителство половин година. Криза е да не търсиш сметка за кражбите на обществени средства, за провала на здравеопазването, за катастрофата на образователната система. Криза е да няма правосъдие и престъпниците да са безнаказани.

Провалът на политиците не е само нашенско явление. Сякаш в цял свят има проблем с избирането на представители, които да решават проблемите.

Има общества, в които политиката работи добре. Такива например са скандинавските държави. Защото там правилата се спазват и се инвестират много средства в образование. Ако в България някой каже, че ще инвестира в образование, ще го изядат. Веднага ще му скочат: ама това ли е най-важното сега? Защо тия пари да не се дадат за пенсии, защо не се вдигнат заплатите на полицаите, защо не се дадат пари за болници, детски ясли… Просто нямаме приоритети.

Когато се провалим, никога не обвиняваме себе си, а някакви външни сили – лошо историческо наследство, световен заговор. И разчитаме да стане някакво чудо

Návrh bez názvu

– И стигаме до вечния въпрос: кой е виновен?

– Така сме възпитани. Смятаме за нещо нормално байганьовщината, мързела, неграмотността, това, че свикнахме да живеем сред мръсотия. Хората нямат проблем с това. Пътувам често из страната и виждам, че всичката тая прекрасна природа, с която сме дарени, е затрупана с боклуци и на никой не му пука. За тия боклуци не е виновно правителството или световната конспирация. Ние сме ги изхвърлили по поляните и в реките.

Живеем в пазарно общество, много хора имат частен бизнес и съм забелязал, че всяка фирма прилича на шефа си. Ако шефът е дисциплиниран, работлив и старателен, всички във фирмата са такива. Ако е мърляв, мързелив и некадърен, всички във фирмата са такива. Този принцип важи и за политиката. При демокрацията големият шеф е народът, а политиците са неговите служители. Какъвто е народът – такива са и политиците му, нито по-добри, нито по-лоши.

Във Финландия след Втората световна война хората са умирали от глад по улиците. Съсипана, бедна, гладна държава. С неплодородна земя, покрита от сняг и лед през по-голямата част от годината. Но финландците не са мрънкали, не са чакали някой да ги „оправи“, а са запретнали ръкави, бачкали са здраво и само за няколко десетилетия са се превърнали в модерна, богата, просперираща държава. Сами. Без да чакат подкрепа.

Ние имаме много по-добри условия от тях – и като климат, и като природни дадености. Обаче не искаме да работим. Мрънкаме, оплакваме се и чакаме Спасителя. Месията. А такива хора няма.

Когато се провалим, никога не обвиняваме себе си, а някакви външни сили – лошо историческо наследство, световен заговор. И разчитаме да стане някакво чудо – мнозинството вярва в зодии, врачки, баячки, пророчества. Надяваме се, че някакви свръхестествени сили ще ни решат проблемите.

– Ще се научим ли да издигаме качествени хора във властта?

– Първо трябва да си отговорим на въпроса какви хора си представяме във властта. Сега социалните мрежи дават възможност на всеки да сподели въжделенията си и стана ясно, че повечето избиратели желаят държавата да се управлява от човек, който е нещо срещно между Батман, Робин Худ и Гала. Избирателите не искат някой, който да е професионалист в конкретна област, а мечтаят за някакъв супергерой, който зрелищно да трепе лошите и да раздава пари на добрите. Това ми напомня за филма „Идиокрация“, в който всички хора са неграмотни и избират президента си в кеч-състезание.

– Защо хем имаме право на свободен избор, хем не успяваме да излъчим добри политици?

– Защото нямаме критерий. Избирателите много повече се интересуват от това как изглежда един кандидат, отколкото от професионалните му качества. Опаковката е победила съдържанието. В социалните мрежи най-често се обсъжда дали някой политик е нисък, или плешив, или фъфли. Това е водещо в преценката на мнозинството.

Вижте какво стана преди месец – Делян Пеевски се появи и всички почнаха да обсъждат не какви далавери е направил, и какви закони е погазил, а как бил отслабнал. Няма какво повече да кажем за политическата култура на българина.

В успешните общества хората харесват умните. Там интелектът, доброто образование, начетеността са издигнати в култ. У нас е точно обратното – на умните хора се гледа с подозрение. Всеки е чувал типично българския израз „абе мани го тоя, прави се на умен“. Дори не се допуска, че човекът просто може да си е умен. Предпочитат се хора от типа „аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. В такава ситуация е логично умните хора да напускат омерзени държавата и да отиват там, където качествата им ще бъдат оценени. България не обича умните. България обича тарикатите.

– Може ли да се каже, че „Певицата взема властта“ всъщност е историята на Майкини в политиката?

– Ами не се бях замислял, но вероятно има нещо такова. Всъщност майкини живеят изцяло в социалните мрежи – през тях възпитават децата си, там получават медицински съвети, там се учат да изпитват дълбоки оргазми. Мрежата е превзела съзнанието им и вече са до такава степен зависими от нея, че ако им изключиш интернета, ще умрат.

– Ще дойде ли момент, когато добрите в политиката ще победят лошите?

– Няма да дойде, защото конфликтът в политиката не е между добри и лоши, а между едни лоши и други лоши. Те ще се бият дотогава, докато не се унищожат взаимно. Дано поне един да оцелее, за да има кой да изгаси лампите и да пусне химна.

Прочетете още

Sally-Rooney-Nicht-in-Israel

Сали Руни забрани да превеждат книгите й на иврит

Авторката на „Нормални хора” подкрепя палестинската кауза Новата книга на Руни изглежда няма да се …