Начало / Критика / „Любов с малки букви“ в първо лице, единствено число

„Любов с малки букви“ в първо лице, единствено число

Людмила ЕЛЕНКОВА

Все по-рядко се съобразяваме с правилата за писане. Когато се налага, от кокетство или в изблик на гняв, използваме главни букви, после ги заменяме с малки и тази хаотична употреба не само формира мисленето ни,тя определя начина, по който живеем. Доколко сме грамотни в своите отношения, как изразяваме емоции – за това разказва „Любов с малки букви“.

Francesc_in_the_Tea_House_by_Yan_PekarАвторът Франсеск Миралес е испански писател и преводач, с ерудиция и опит не само в издателския бранш, но и с културите на други страни, които умело вплита във всеки текст. Той отлично знае какво се търси – любов, хармония, спокойствие. И ги предлага на читателите винаги чрез провокация. Дори бегъл поглед върху заглавията, излезли от него или в съавторство, е достатъчен –„Най-хубавото място на света е точно тук“, „Уаби-саби, “Икигай − тайните на Япония за дълъг и щастлив живот”.

А едно по-внимателно четене ни разкрива достойната за уважение задача на Миралес – да извади от испанската еклектика, японската философия и немската дисциплина есенция на културите, чийто аромат се усеща дълго след като е минала през нас. Но да се спрем на „Любов с малки бувки“. Мъжът в този роман бихме приели за учител, макар че самият той е още ученик в 205623_bизразяването на чувствата и знанието си. Уж зрял, почтен преподавател по немска литература в Барселона, който жонглира с творчеството на Брехт и Херман Хесе, но иначе наивен, колеблив, даже глупав, щом трябва да каже на някоя жена, че я обича. И така отглежда в себе си бавното живеене, сложната мисъл, педантичния ред, докато реалността не се шмугне през вратата му във вид на котка, която да унищожи цялата рутина. Да го извади от зоната на комфорта и от спомена за една любов, в която той пребивава почти трийсет години. Както се полага на академичен ум, котката не остава просто нарицателно същество, кръстена е Мишима, на  японския писател Мишима Юкио, а безсловесната ù мъдрост неуловимо води нашия герой към още един етаж, към друг стопанин, към недовършена енциклопедия, пълна с познание, което не принадлежи на никой, и в крайна сметка към постоянно изплъзващата му се, несподелена любов.

На мнозина историята ще се стори банална, но тя показва нуждата от ориентири, умението за вглеждане в детайлите, способността за връзка между тях, изобщо смисъла на нетрайното, преди да се окаже вечно.

indexРоманът „Любов с малки букви“ е конкретен като старите поетични школи, за които разказва, алегоричен като притчите, вплетени в него, дискретен с психологическите си тактики, забавен с примерите от всекидневието на велики личности, без да е досадно нравоучителен. Напротив, той следва идеята да се чете като наръчник, където и да отвори човек, ще се натъкне на готова информация, отражение на собствения му живот. Със съответния ù, не непременно щастлив край. 

Малките крачки в „Любов с малки букви“ са задължителни, затова и котешките стъпки в книгата се набиват на очи, във всяка страница. „Дали любовта не ни прави болезнено чувствителни?“ − пита авторът. Да отговорим вместо него – нека сме такива!

Защото следващия път, когато застанем до болничното легло на приятел, ще му дадем надежда да оздравее. Когато чакаме на светофара, няма да форсираме при първата зелена светлина, когато отидем на среща, няма да се държим като идиоти, а ако котка влети ненадейно вкъщи… няма да търсим енциклопедия за символиката ù, ами ще грабнем метлата или ще ù сложим храна. Къде сме го научили? Никъде, рефлекс. За който просто ни е напомнила една чудесна книга.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *