Начало / Автори / Оти ручахме жабетата?

Оти ручахме жабетата?

b14daf656f43b8fa55d5cef1b4f4c6b1

Иван ГОЛЕВ

Бях наивно дете. От поколението, което вярваше, че бебетата ги носят щъркелите и че каквото и да се случва, юнакът винаги ще отсече главите на страшната ламя. Светът бе уютен и сигурен – не на последно място и заради книгите, които четях. В тях доброто винаги побеждаваше, а лошите или биваха заслужено наказвани, или директно унищожавани.

След години се превърнах в наивен младеж. Четенето разтваряше нови хоризонти пред очите ми, разбирах, че нещата са по-сложни, отколкото личеше на пръв поглед, но посоката бе вярна. Живеех сред правилната част на човечеството, която крачеше към по-добро бъдеще, при това – гарантирано. Съмненията отстъпваха на заден план, защото ги изразяваха „ония” – оплетените в неверието и безперспективността на своя свят. Тъжните и обърканите. В техните книги можеше да има трагични финали. В нашите – не. Което не беше точно както се случва в живота, но пък и книгите не са точно животът. Както е написал Рьоне Магрит под рисунката си на лула – „Това не е лула”.

Някак неусетно се превърнах в един наивник на средна възраст. С ума си разбирах, че светът е несправедлив, но не исках да го приема със сърцето си. Упорито вярвах, че всичко е под контрол и че, рано или късно, нещата се нареждат и каквото посееш, това ще пожънеш. Да, гледах с лека насмешка на книгите от младостта си, в които финалите бяха розови. И ми ставаше малко мъчно за онези автори сред нашите, които – чувах – били преследвани заради това, че финалите им не били розови. Но така съм устроен, че ми е трудно да взема само едната страна. Все си мисля и за правотата на другия. Светът е шарен, гледните точки – различни. Всеки има право на свое мнение, а и на действия. Винаги е било така. Вече не претендирам, че мога да давам акъл – предпочитам да вземам такъв. И да го пазя за себе си.

Както и да прозвучи, мисля, че си останах наивник и до днес. Нали има лаф: какъв става един глупак, като остарее? Стар глупак. Не ми е интересно да тичам по площадите с агитките, платени или не. Пò ми харесва да си седя и да си чета. Все повече си падам по криминалетата и трилърите, особено написаните от „ония”, дето бяха упадъчни и объркани. В тези книги, а и в повечето други от тяхната част на света забелязвам нещо много любопитно: все са с розови финали. Е, може някъде да са тъмнорозови, но като цяло са в тая боя. Чудна работа! Защо тогава гледах с насмешка оптимистичните писания на нашите, като сега и „там” пишат така. И филмите им са такива. И телевизиите. Значи ли това, че ние излязохме правите? И че победихме? А стига бе!

Може да съм наивен, но знам едно: всички ние, и „тук”, и „там” се нуждаем от надежда. Книгите са и си остават приказки – едни за деца, други за възрастни. В живота всички умираме. В книгите обаче – някак не. Те по странен начин ни карат да се смятаме безсмъртни, да надживяваме мимолетното, да се сливаме с вечността. Който ги обича, ги обича за това – защото са насъщни като „слънцето и въздуха за всяко живо същество”.

За какво бяха студените и топлите войни, пръстът на копчето, страховете? Вие сте лошите! Не, вие сте лошите! Вашето е илюзия! Вашето пък – хищничество!

Оти ручахме и продължаваме да ручаме жабетата?

А що да ручаме, като сме донесени от щъркели!

Прочетете още

980x551_1489924654

Второто ни, пясъчно аз

  Иван ГОЛЕВ Наскоро гледах по телевизията филма „Тръмбо” на режисьора Джей Роуч по биографичната …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *