Начало / Любопитно / Как Първата световна война вдъхновява „Властелина на пръстените“

Как Първата световна война вдъхновява „Властелина на пръстените“

67318_bВнукът на Дж. Р. Р. Толкин Саймън разказва пред ВВС как войната повлиява родения преди 125 години писател

Дядо ми Дж. Р. Р. Толкин почина, когато бях на 14 години. Той ми остави жив, но детски спомен – кадифено сако и пушеща лула, игри на думи в салоните на хотелите в дъждовни дни и разходки край ветровитото крайбрежие, хвърляне на плоски камъчета по вълните, жонглиране с кибрити. Тези спомени обаче не могат да осветят истинския лик на дядо ми, как той е разсъждавал отвъд мъдростта на родителя, която разпръскваше над мен.

Само религията – спомням си емоциите в гласа му по време на сутрешната молитва и неудобството, което изпитвах, когато той настояваше да коленичим в църквата в неделя, докато всички останали бяха прави, и на висок глас отговаряше на латински, а другите – на чист английски. И все пак тези неща даваха знак за личността му – впечатляваща увереност в собствените възгледи и стоманена вяра в себе си, които нямаха нищо общо с добродушното излъчване на дядото. Разбира се, тогава бях твърде млад, за да се питам как е успял да помири света, който сам е създал, с пламенното си християнство.

tolkien12По-късно осъзнах, че дядо ми не просто е авторът на „Властелинът на пръстените“ – той е бил интелектуален гигант, владеещ много чужди езици, и световно признат експерт в областта си. Баща ми се отдаде неуморно на редактирането на непубликуваните творби на дядо ми и 43-те години труд доведоха до повече от 20 книги.

Аз се чувствах подтиснат от тези достижения и достигнал средна възраст, самият аз се насочих към писането, за да имам нещо зад гърба си. Не беше лесно – мислех си, че първият ми роман е шедьовър, но множеството негативни отзиви от литературни агенти от двете страни на Атлантическия океан ме убедиха в обратното. Но успях да намеря някаква мяра за успех. Мислех за дядо си като пречка, като дърво, от чиято сянка исках да избягам. Кой бях аз – Саймън Толкин или просто внукът на велик човек?

Донякъде иронично, но скоро открих, че се нуждаех от дядо си, за да се продават книгите ми; писателите се нуждаят от публичност, а името ми беше моят паспорт към нея. Медиите искаха да научат какво е да си внукът на Дж. Р. Р. Толкин и аз се зарових в спомените си, докато не ги изхабих, златото се превърна в пепел в съзнанието ми.

Винаги съм искал да пиша за Първата световна война. В малките английски селца, където израснах, военните мемориали бяха покрити с дълги списъци от имена на мъже, които никога не се бяха завърнали от окопите. Те бяха оставили домовете си през 1914 г., пеейки в строй на път за приключения, но бяха стигнали само до ада от другата страна на Ламанша. Войната се беше променила, убиването се беше индустриализирало и плътта не можеше да устои на експлозивите и куршумите. Войниците са чакали смъртта в кални трапове, ужасени от деня, в който ще ги пратят на повърхността и мнозина са били застигнати от нещастната анонимна смърт в ничията земя, кървейки и изсъхвайки от непосилната жажда. Видях младите им лица в портретите в цвят сепия – невинност, непокварена от ужасите, които ги очакват; и пожелах да съживя преживяното от тях. Но дълго време не бях готов, обезсърчавах се от мащабите на начинанието.

Най-накрая започнах и с напредването на главите мислех все повече за дядо си, който също беше участвал в тази война. Имах и негова снимка – красив и решителен в офицерската си униформа, с непознат за мен мустак. Ако той не беше оцелял, аз нямаше да съществувам. Искаше ми се да беше живял по-дълго, за да можех да го разпитам за този период. Той не беше оставил писмени спомени и като много други ветерани, рядко говореше за войната.

И тогава се върнах към „Властелинът на пръстените“ и осъзнах до каква степен тази книга е вдъхновена от ужасите на окопите. Злото в Средната земя е преди всичко индустриализирано, орките на Саурон са брутални труженици, Саруман има мозък от метал и зъбчати колела, а зловещите Мордор и Исенгард са досущ като опустошените бойни полета на 1916 г.

Спътничеството на Фродо и Сам е досущ като връзката между английските войници, хвърлени срещу огромното бедствие. И двамата са изпълнени с кураж, който е най-цененото качество във „Властелинът на пръстените“. А когато войната е свършила, Фродо споделя съдбата на много ветерани, които остават в ужас от невидимите белези и живеят в сянката на хората, които са били.

Има го и чувството, че светът е фундаментално променен от Саурон, въпреки че ткой е победен. Невинността и магията вече ги няма в Средната земя, както са си тръгнали и елфите. И мисля, че дядо ми е изпитвал същото за Европа след Първата световна война – колко ли ужасно е било да се биеш във войната, която трябва да сложи край на всички войни, само за да изправиш синовете си пред ново бедствие 20 години по-късно?

В книгата си „No Man’s Land“ аз разказвам за сирака Адам, който печели стипендия за Оксфорд, влюбва се, но трябва да изостави всичките си надежди, за да замине за Франция, знаейки, че вероятно няма да се завърне никога. Адам е завинаги променен, точно както беше и дядо ми и разказвайки неговата история, чувствам, че съм изградил връзка с дядо си и по този начин почитам паметта му – вървейки по стъпките му, аз най-накрая мога да изляза от сянката му.

Прочетете още

menu_16x10

Наследниците на Толкин съдят онлайн игри

Наследниците на Дж. Р. Р. Толкин са завели дело за 80 милиона долара срещу компанията …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *