Лира Литературно-рекламна Агенция
„Аз съм в другото такси“ е сборник с есета от Добромир Банев, в които всеки може да разпознае различни свои състояния – от зашеметяващо влюбване до тотално разочарование, тиха умора и чиста радост от живота. Чувството, което преобладава вътре е покой. На фона на прелитащи коли, бръмчащи телефони и цялата канонада от звуци, образи и миризми, която ни обгражда, сред манията да пътуваме, преживяваме и на всяка цена да опитаме от всичко, идва един момент, когато трябва да се спрем. Не защото светофарът свети червено, а защото отсреща може би ни гледат нечии очи, които сме пропуснали. И очакват ако не ласка, поне добра дума и разбиране. Без да търсим човека, за когото са предназначени тези текстове, в Лира.бг. поканихме самия Добромир Банев.
Някъде в книгата си казваш „Не се влюбвай в представата за някого“. Нима не ти се е случвала подобна грешка?
Не, аз съм човек със силно развита интуиция и досега не съм се лъгал в преценката си за хората. Това по-скоро е опит с други хора, които познавам, способни без конкретен обект да си намислят една любов и до такава степен да ù повярват, че да останат с „широко затворени очи“ за реалността.
Как се роди идеята за този сборник, впрочем, коя поредна твоя книга е?
Това е шестата ми книга. Не е имало конкретен повод за нея. Тя съдържа неща, които съм писал в последните три години и малка част есета, включени в първата – „Еднакво различни“. Заглавието „Аз съм в другото такси“ избра моят редактор Маргарита Петкова, тъй като вътре има текст с такова заглавие. И на мен ми се стори подходящо, защото в голяма степен е метафора на целия ни живот. Ние сякаш сме в едно такси, пътуваме, разминаваме се с хора, обстоятелства, места, но винаги продължаваме напред.
В някои от есетата използваш заглавия от филми – „Широко затворени очи“, „Да бъда Джон Малкович“. Това самоирония ли е?
До някаква степен да, пък и съм голям почитател на киното. В книгата ми има доста препратки към него, така е. Навремето дори кандидаствах във ВИТИЗ, както се наричаше НАТФИЗ тогава, но не ме приеха и по тази причина завърших право. И сега почти не минава ден, без да изгледам поне един смислен филм.
На кой филм можеш да оприличиш своята книга?
Като цяло „Аз съм в другото такси“ напомня откъс от френски филм от петдесетте години на миналия век. Особено със снимките, които направи Ивелина Чолакова. Това беше и една от целите, историите вътре да текат като кадри от кинолента.
Имаш ли усещането, че си сбъркал времето, в което живееш?
Абсолютно. Предполагам, че не съм единственият, но ако трябва да си избера епоха, бих си избрал времето на Фицджералд, много ми харесва.
А държавата би ли сменил?
Разбира се, ние живеем в пълен абсурд, дори снощи отново ми направи впечатление, като гледах новините по телевизията, че те са се превърнали в криминална хроника – няма нищо положително, нищо позитивно… По улиците е някакъв ужас, мръсно, сиво. Все пак, да останем оптимисти.
Важни ли са за теб социалните мрежи, в какво състояние влизаш там, по-често когато си щастлив или щом нещо те ядоса?
Социалните мрежи са за разтуха, но безспорно и важна част от ежедневието ни. Когато съм там, преживявам различни емоции, но в никакъв случай не бъркам виртуалното пространство с реалната действителност. Докато си в мрежата, пътуваш до непознати страни, наслаждаваш се на неща, създадени от хора, които не познаваш – това няма как също да не обогатява мирогледа ти. Но като цяло внимавам с престоя си в интернет, определено не съм от хората, които непрекъснато щракат клавишите на телефона и скролват мишката на лаптопа нагоре-надолу из дебрите на „другия“ ни свят.
Каква е ролята на цигарата в тази книга и изобщо в живота ти?
Тук освен цигарата, присъстват и виното, и водката, ако трябва да бъда откровен. Но това са част от нашите ежедневни ритуали. Аз пуша доста, с което не би следвало да се хваля, но в цигарения дим чисто метафорично има толкова красиви препратки, нека се върнем към нямото кино, пък и в съвременното до неотдавна. Цигарата е като любовта, нещо, което запалваш, дими, отива си. Но усещането не свършва, отива някъде горе, не знаем къде. Затова цигарата присъства толкова осезаемо.
Осезаем е и глаголът, който измисляш − „добромирствам“. Звучи като добротворствам. Защо се заиграваш с хубавото си име, всъщност, на кого си кръстен?
Благодаря ти за този въпрос. Името е хубаво, да, макар че като малък хич не го харесвах, защото в училище децата не можеха да го изговарят и ме наричаха Дробомир и оттам ми беше излязъл прякор „дробчето“. А съм кръстен на дядо си Димитър, бог да го прости, на когото до голяма степен дължа всичко, което съм. Той много ме подкрепяше и много ми помагаше. В това име – Добромир, се съдържа и добротата, и мирът, и Омир, бях си играл да видя колко много неща има в него. Рим даже, ако щеш.
След толкова натрупан опит с думите можеш ли да различиш мъжко от женско писане, редно ли е да правим такова разграничение?
Не е редно, но то винаги личи. Не можеш да объркаш стихотворение, написано от жена, дори в прозата, например една Вирджиния Улф, няма как да си помислиш, че тези неща са писани от мъж. Но това е хубаво, през призмата на двата пола да се видят темите за любовта, за смисъла, за отчаянието, за тъгата, за възторга.
В поетичните диалози, които правите с Маргарита Петкова, има ли моменти на компромис, в крайна сметка вие сте двама различни творци, въпреки перфектното стиковане помежду ви?
За компромис не може да става и дума. Създадохме лирически герои, които преживяват любовта в свят, създаден с помощта на ритмичното слово. Сега Той и Тя заживяха толкова свой живот, че много хора ги възприемат като наша лична проекция. А това не е така. Всеки от двама ни си свърши добре работата и това пролича по шеметно разграбените тиражи на „Абсурдни времена“.
Разговора води Людмила Еленкова
