Ралица МАРКОВА, Хеликон Витоша
Минаха няколко месеца, откакто прочетох последната страница на романа „Гениалната приятелка“ от Елена Феранте, но сякаш беше преди минута. Трябваше ми време да разбера кое точно ме кара да се връщам непрестанно към този свят. Разбира се, една от причините е работата със словото (и на преводача), но това, което истински ме впечатлява е майсторското и фино поднасяне на парадокси. (Някой би казал, че романът е изграден върху бинарни опозиции като минало-сегашно, оскотяване-свобода и уважение в отношенията, външен шум-вътрешна тишина…) За разлика от други произведения с подобно „скеле“ , тук просто останах поразена от факта, че парадоксите са превърнати в причинно-следствени връзки. Например, изчезването на Лила Черуло (самата гениална приятелка) в сегашен момент предпоставя разказа на нейната история в миналото; или как гениалността на ума ù извиква категоричното решение на родителите й да я спрат от училище. Междувременно, същият гениален ум е катализаторът да се създадат дълбоки и сложни отношения с Елена (разказващата спомените си в романа) – отношения, които, от своя страна, са в контраст с жестокостта и йерархичността на неаполитанския живот в средата на двайсети век. Елена Феранте описва толкова майсторски картини от живота, с техните цветове и звуци, а в същото време оставя двете приятелки с недоизказани отношения; те сякаш никога не се разбират напълно, диалозите им са като висящи за продължение и така оставам с усещането за особена тишина. Именно в тази тишина читателят в мен разбира самотата и в същото време човешката интимност в подобна връзка.
Признавам, този роман е за гениалността на ума да създава парадокси, да преживява парадокси, да създава причини, а следствията да го изведат до следващ, по-добър статус. Препоръчвам това преживяване!