Лира Литературно-рекламна Агенция
През декември, докато чакахме журито на наградата „Хеликон“ да определи победителя за 2016 година, зададохме на 12-те номинирани едни и същи 6 въпроса. Ето какво отговори Момчил Николов, отличен за книгата си „Последната територия“:
Фотограф: Здравко Ружев
Как бихте се представили на читателите на сп. „Книжарница“ и сайта лира.бг, ако случайно не Ви познават?
Казвам се Момчил Николов, писател. Ако имате интерес, въведете това в Google и ще получите необходимата ви информация.
Как виждате ролята на писателя днес в България и в света?
Мисля, че писателят трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, чувствителен и към най-слабите промени в света и хората. Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него.
Кои автори Ви изградиха като писател и кои бихте препоръчали на днешните млади хора?
Писателят се изгражда сам като писател. С много четене, разбира се, и много работа, но това е най-приятната част. Останалата е по-трудна – да пишеш въпреки многобройните и очебийни доказателства, че няма кой знае какъв смисъл в това, защото писането като занаят е мъртво от поне петдесет години. Да се справяш с хората, които те гледат с известно съжаление или пък те игнорират, защото не те разбират. Да се справяш със съмненията, че може би всъщност те са прави. Да се чудиш дали ако беше тръгнал по друга пътека, животът ти нямаше да е по-хубав? И освен всичко това – да си в кокурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Иначе на младите препоръчвам да четат берзаборно – това е правилният начин, увеличава шанса да намериш книги, които да ти харесат.
С какво бихте се занимавали, ако никога не бяхте посегнали към перото? Защо?
В интерес на истината никога не съм посягал към перото. Първият ми опит беше на една пищеща машина, но не се получи. Тогава се сдобих на заем с някакъв компютър – беше началото на 90-те и тази техника беше скъпа и не много разпространена. После си купих собствен, научих се да пиша и така. Иначе, освен с писане, съм се занимавал и се занимавам с какво ли не. Учил и завършил съм медицина, имал съм фирма за почистване, търгувал съм с ценни книжа. В последните години работя в телевизионни продукции, като спектърът от дейности, които покривам, е доста широк.
Липсва ли Ви сериозната критика у нас или това е прекрасно − като ученически купон без родителски надзор?
Не, не ми липсва. За „Последната територия“, един месец след излизането ù, има двайсетина рецензии – достатъчно сериозни в по-голямата си част. И това е добре, защото критиката помага както на читателя при избора му, така и на автора. Защото никой не е съвършен и е по-добре някой, който разбира от тази работа, да ти покаже веднага грешките, отколкото ти да ги осъзнаеш сам след много време.
Какво означава за Вас номинацията за наградата „Хеликон“?
Приемам я с благодарност и с необходимото уважение към членовете на журито и останалите номинирани. И с ясното съзнание, че всеки избор при една награда е абсолютно субективен – в което няма нищо лошо, хората са различни, едни харесват едно, други – друго.
