Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Честно да ви кажа, не знам как се пишат положителни текстове, есета за възхвала на този или онзи автор или текст. Предпочитам все да търся кусури, да се ровя като кокошка из неприятните явления, може би съм почнал полека да се превръщам в един стар мърморко и аз. Има и такива литературни герои – абсолютни маниаци, които не могат да търпят, ако картината на стената е под съвсем незабележим наклон и бързат да я наместят. Тази психотична маниакалност наричам тесногръдо отношение и смятам, че към книгите трябва да подхождаме именно така, с много съмнения и предубеждения. Обратното е всеядност. Когато се учех да чета добра литература като малък, питах баща ми какво да взема от библиотеката. Към кое от хилядите заглавия да посегна. И той ме посъветва нещо, което и до днес спазвам като правило.
Зачитам началото. Ако до петата страница не съм заинтригуван или поне няма обещание в следващите пет да стане наистина вълнуващо, се отказвам. Разбира се, правил съм и експерименти със себе си, пробвал съм да стигна и по-далече с „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас, понеже го наградиха с голяма награда преди години, но си беше толкова мазохистичен експеримент, че в сравнение с него „Естествен роман“ и „Партиен дом“ ми се сториха леки четива. Които обаче също не дочетох, нямат шансове. Ето, виждате ли, не ми се получава с любовта към ближния.
Но ако трябва въпреки всичко да пиша положително, ако ми сложат пистолет на тила и ми кажат напиши нещо хубаво, поне знам откъде да започна. От книгите на любимите си режисьори – Вернер Херцог, Фатих Акин, Никита Михалков, Андрей Кончаловски, Емир Кустурица, Уди Алън. Издателство „Колибри” направи една дълга поредица от произведения на кинотворци и сред тях има немалко такива, които отварят нови хоризонти пред ума ми. Значи, не всичко още е изгубено. Казвам го, защото покрай мейнстрийма бях почнал да губя надежда, че има още идеи, които да ме заинтригуват наистина. Човек расте, остарява и почва да мрънка и нищо вече не го грабва, не може да се влюби като младеж, не може да открие добра книга…
Но на страница 20 от сборника с интервюта „Пътеводител за озадачените“ оня луд немец, Вернер Херцог, споделя: „Тези, които четат, притежават света. Тези, които гледат телевизия, го губят. Да седиш сам у дома пред екрана, ти дава съвсем друго усещане, отколкото да си сред обществото на този свят, в центъра на колективното мечтателство. Телевизията предизвиква самота. Затова в сериалите пускат групов смях, та да ви подлъжат, че не сте сами. Телевизията убива спонтанното въображение и унищожава способността ни да се забавляваме, болезнено изтрива търпението ни и усещането за детайл.“ Сещате ли се? Какво означава „спонтанно въображение“? Не е ли това умението ни да се изненадваме и да се радваме на света, да откриваме колко е красив той въпреки възрастта си, колкото и да сме остарели? Спонтанното въображение е присъщо на смелия и честния.
А какво означава „способност да се забавляваме“? Има ли различни видове забавление или все пак най-голямото е онова, светът пред очите ни да е винаги свеж и нов, неразгадаем и чудесен? И забавление ли е да се втренчиш в екранчето на един смартфон, да търкаш по него и да се залъгваш, че общуваш с някого? Ние още не знаем докъде ще ни доведат тези екранчета. Никога никой не е бил подлаган на такъв експеримент, на какъвто ние доброволно подлагаме собствените си деца. Затова и резултатите са неизвестни. Ще поживеем, ще видим. Но предполагам, че бъдещето носи все по-малко от „търпението“. И че след половин век вече никой няма да си спомня какво е означавало „усещане за детайл“. Книгите ни дават именно това, а то не се измерва с никакви мерни единици, не се купува с пари, незаменимо е. Читателите ще бъдат творци в живота си. Зрителите ще бъдат консуматори. Кой ще спечели битката?
Херцог е режисьор – поет. С космически размах и идеи. На редовия кинолюбител неговите творби може и да не се понравят, не е и задължително. Но най-важното условие преди да си пуснеш някой негов филм или филм на Тарковски е търпението. Същото, с което подхождаме, когато четем книга. Същото, на което ме научи моят баща. Той не се е научил от своя баща, у него двигател е била първичната жажда на човешкото същество за духовно вглъбяване, за пътешествие навътре в сърцето, във въображението, затова се е научил сам. Просто дядо ми не можеше да чете, беше неграмотен. И виждам как от един неграмотен човек произлизат различни личности, някои четат, някои не. И си мисля кое е първо, кокошката или яйцето, възпитанието в четене или вътрешният неудържим изначален порив?
Предадох щафетата на спокойното, търпеливо, тесногръдо четене нататък. Днес на родителска среща ми съобщиха, че четвъртокласничката ми чете със скорост 170 думи в минута. Нормата на тази възраст е 94 думички. Мнозинството от съучениците й са на ниво около тази норма, съвсем малко под или над нея. Това е бъдещето. Понеже не могат да прочетат повече от страница на спокойствие, изнервят се и захвърлят книгата – ще им бъдат поднасяни мемета за дебили. Джобните компютри тип „мажеш – мажеш“ ще изтрият като с гумичка всичко човешко от човеците. Аз на дъщеря си още не съм купил такъв. Нямам намерение да го правя в близките поне осем години. За сметка на това пред очите й има огромна домашна библиотека. Хваля ви се нарочно, за да се замислите вие за себе си. Една книга е на цената на килограм сирене. Като седнете в събота на кръчма, похарчвате около три – четири книги. Иначе всеки е свободен да бъде глупав точно толкова, колкото го влече – ако изобщо осъзнава, че има такъв момент.
Няма да спра да го повтарям – нищо друго не възпитава така, както личният пример, другари и другарки.
