Пол Остър в интервю за Вим Вендерс: Повече живот!

„Пол Остър ли е? Искам да говоря с Пол Остър“

Така започва телефонният разговор между един от най-популярните съвременни американски писатели Пол Остър и дългогодишния му приятел – немският режисьор Вим Вендерс за www.interviewmagazine.com.

Вендерс: Последният ти роман „4 3 2 1“ ще излезе на немски. Според теб как ще се справи преводачът?

Остър: Чух, че са наели четирима преводачи да работят над текста.

Вендерс: Като Библията, нея също я е писал екип.

Остър: Именно!

Вендерс: У дома имаме голяма библиотека и вчера осъзнах, че книгите ти заемат три рафта – романи, есета, мемоари, преводи. И ми хрумна, че вероятно си един от най-високо производителните писатели на планетата.

Остър: Не мисля така. Писал съм много и ако човек го прави дълго време, купчината неизменно расте. Пиша сериозно, откакто съм на 15 или 16 години. Това си е повече от 50 години, въпреки че ми е трудно да го повярвам.

Вендерс: Наистина ли почна на 15?

Остър: Да. Но ти си с година по-възрастен и аз не мога да изброя филмите и книгите ти. И аз имам голям рафт с твои книги.

Вендерс: Надявам се да не се огъва. Филмите се побират на толкова малки носители, имам някои от моите на флашка. Целият ти труд в една проклета пръчица!

Остър: Това е приложимо и за книгите, но аз мразя да чета електронни книги, не ми харесва преживяването. Обичам мириса на хартията, разгръщането на страниците.

Вендерс: Чух, че Тръмп се уморявал, дори само като му замиришело на книга.

Остър: Не вярвам някога да е прочел и една.

Вендерс: Когато започвам работата по филм, най-важният въпрос за мен е от къде да започна. Какво те прави сигурен, че една история си заслужава да бъде описана в книга?

Остър: Всъщност аз съм мързелив и не обичам да правя нищо. Но когато ме завладее някоя идея, аз не мога да се отърва, постоянно мисля за нея, изпитвам необходимост да я разработя – така започва всичко. Наричам го бръмчене в мозъка, като музика, която започвам да чувам е. Това е музиката на думите, но и на историята. Трябва ми известно време да поживея с историята в главата си, преди да започна да пиша. Това е наистина мистериозно чувство.

Венрес: А кога се появява идеята за мястото на действието?

Остър: Съпругата ми Сири, която е изучавала задълбочено човешката психика, твърди, че паметта и въображението са почти идентични, дори заемат едно и също място в мозъка. Когато човек мисли за нещо, той винаги го свързва с място. И често използвам места, които познавам, поставям персонажите си в познати стаи и сгради, в които съм бил или съм живял. Дори и да не описвам конкретно помещение, за мен е важно да мога да видя персонажите в динамика.

Вендерс: Имам невероятна памет за места, особено за хотелски стаи. Мисля, че си спомням всяка стая, в която съм спал. Но това е, защото не помня имена.

Остър: Сигурно си спал в хиляди хотели през годините. Странното е, че аз не помня самите хотели, не мога да си спомня и едно име, например.

Вендерс: Случвало ли ти се е идея, която първоначално те е грабнала, да загуби интереса ти, след като поработиш малко по нея?

Остър: През всичките години, в които пиша романи, това ми се е случвало два пъти. Първия път бях написал 50-100 страници, когато, първо, идеята спря да ми е интересна, второ, не знаех как да я разработя правилно. Не знаех как да я продължа, въпреки че всяко изречение звучеше перфектно. Общият ефект, обаче, беше статичен, скучен и я изоставих. Вторият път беше с „Музика на случайността” – започнах книгата в неподходящо време, от неподходящ момент от сюжета.

Вендерс: Написал си предисторията.

Остър: Точно така. Написах около 75 страници и осъзнах, че трябва да работя върху идеята по-късно. Тези страници ми помогнаха, въпреки че бяха боклук.

Вендерс: В книгите не се трият сцени, както във филмите. И ти можеш да ги включиш в романите си.

Остър: Има научни издания на някои романи, които съдържат всичко написано. Например великите „Големите надежди” на Дикенс имат два финала – мрачен и щастлив.

Вендерс: Чел съм мрачния. Причината, поради която никога не съм писал роман, е че не мога да изградя персонажите, така че да звучат различно. Ако пишех, всички щяха да са като мен, а това не е добре. Как го правиш ти?

Остър: Тук се срещат писането и играта. Аз влизам в съзнанието на персонажите, както актьорите, които учат навиците на героите си. Затова и четирите пъти, когато работих във филмови продукции, нямах проблем да го обясня на актьорите. Писателят играе с думите, актьорът – с тялото си, а усилието е същото. В една от книгите ми разказвачът е неуко момче и за мен беше вълнуващо да вляза в съзнанието му.

Вендерс: Било е като да отидеш на почивка.

Остър: Да, откъснах се от себе си за известно време.

Вендерс: Знам, че всеки писател пише по различен начин.

Остър: Аз пиша с молив на хартия, всичко първоначално пиша на ръкав големи тетрадки, които си купувам от Франция. Не знам защо, но ми е най-удобно да пиша на разграфена на малки квадратчета хартия.

Вендерс: Бяла или жълта хартия?

Остър: Бяла със синьо разграфяване. Всъщност основно пиша с писалка, понякога и с молив. Пиша параграф по параграф и така градя книгата. Параграфът за мен е смислова и езикова част, подобна на реда в стихотворението. Работя върху параграфа, докато ми се стори завършен, но до този момент съм минал през него толкова много пъти, че едва си разчитам. След като е готов, го набирам с древната си немска пишеща машина. Така мога да разгледам параграфа на чисто. И започвам да редактирам тази напечатана версия наново.

Вендерс: Така ли процедираш – параграф по параграф?

Остър: Да, освен това началото на книгата винаги ми е най-трудно. Понякога ми отнема два дни, за да напиша първия параграф или страница. Съвсем задоволително за мен е, ако след осем часа работа има половин страница. Но задълбоча ли се в проекта, темпото се ускорява. Написал съм много книги, но всеки проект е нещо ново и трябва да вникна в него. То е като приключение, като откритие, не е нещо, което предварително съм картографирал и на което знам отговора. Намирам отговорите, докато го правя.

Вендерс: Когато четеш първия параграф на един писател, разпознаваш формулата- някои прилагат една и съща през целия си живот, а при теб изглежда, сякаш с всяка нова книга наново измисляш процеса.

Остър: Малко или много всеки път съм като изгубен. Фактът, че съм написал много книги, не ми помага с новата и всеки път се чувствам като начинаещ.

Вендерс: Да, опитът може да е товар.

Остър: Единственото, което съм научил през годините, е как да процедирам, когато се сблъскам с проблем. При всеки роман има момент на засечка, когато се изправяш пред стена и осъзнаваш, че първоначално добрата идея всъщност не е такава. Когато бях млад, се отчайвах, казвах си „С книгата е свършено, никога няма да я завърша”. И след това, разбира се, след седмица, две, три или четири, намирах решението и продължавах. Сега, когато изпадна в т.нар. писателска криза, не се паникьосвам, а си казвам „Ако на книгата й е писано да е написана, тя вече съществува някъде готова. Остава ми само да съм търпелив и ще я открия”.

Вендерс: Имаш ли писателски навици, държиш ли нещо до пишещата си машина?

Остър: Не. Обичам тишината, не слушам музика, тъй като тя ме разсейва. Ставам и се разхождам из стаята доста. Не се задържам на стола повече от 15-20 минути. Така добивам усещането за ритъм, то е в тялото. Когато обикалям наоколо, генерирам думи по начин, който е много по-добър, отколкото ако седя на бюрото.

Вендерс: Тялото ти помага да пишеш?

Остър: Абсолютно. Чувствам го като физически процес.

Вендерс: Познавам двойки с еднакви професии, аз съм женен за фотографка. Но какво е да си женен за друг писател?

Остър: И двамата сме съгласни, че Сири (Сири Хуствет) не е просто добър писател, тя е гений. Мисля, че тя е най-интелигентната и блестяща личност, която някога съм познавал. Тя притежава невероятен талант да мисли и поглъща нова информация, да наблюдава нови обекти, да преминава през ново познание, тя има многопластово съзнание. Винаги съм се изпълвал с ентусиазъм, когато я наблюдавам – вече почти 36 години. Осем години по-възрастен от нея съм, което донякъде ни прави от едно поколение, но само донякъде. Ние не се състезаваме. Възхищаваме се един на друг, подкрепяме се и винаги сме били първи читател един на друг. Нито една страница не излиза от тази къща, ако не сме я прочели и двамата. Сири е най-добрият редактор, най-проницателният читател. Мисля, че не се е случвало да не приема съвета й.

Вендерс: Не е ли тежко да си женен за гений?

Остър: Всички си мислят, че е проблем да си женен за някой със сходна работа, но всъщност помага. Ние разбираме нуждите си, прекарваме дните си в една и съща къща етаж под етаж – тя на втория, аз на първия. Не си говорим през деня. Дори в момента аз съм във всекидневната, а тя работи над книгата си на горния етаж. Виждаме се в късния следобеден или вечерта и живеем като нормална двойка. През деня в къщата властва тишината.

Вендерс: Ако имахте куче, щеше да е по-шумно.

Остър: Имахме – Джак, преди 10 години почина.

Вендерс: Помня Джак, той отиваше първо при единия, после при другия, сякаш ви свързваше.

Остър: Да, така е. Всъщност ние имаме дъщеря, която обаче живее самостоятелно.

Вендерс: Все пак ти си направил и четири филма. Не ми ли каза веднъж, че обмисляш да учиш кино?

Остър: Когато бях на около 20 години, много се интересувах от правенето на филми и мислех да пробвам да уча във филмовото училище в Париж, което и ти си искал да посещаваш. Причината, поради която се отказах, е, че по това време бях ужасно срамежлив и трудно говорех пред повече от двама-трима души. Казах си „Как ще режисирам филм, ако не мога да говоря пред другите?” И така се отказах от идеята заради срамежливостта си

Вендерс: Мислил ли си пак да правиш кино?

Остър: Не, но кой знае, може пък нещо да ми промени мнението. Знам какво удоволствие ти доставя на теб правенето на филми. Интензивното участие във всеки аспект от продукцията – играта, камерата, цветовете, костюмите, дори прическите и грима. Режисурата е вълнуваща. Всичко в правенето на кино е поглъщащо – всичко, без финансовата част, без бизнеса. Но съм доволен, че натрупах и такъв опит.

Вендерс: Какво обичаш да гледаш след дълъг ден на ползотворна работа?

Остър: Питаш ме какъв е животът ми отвъд работата? Писането ме изтощава физически и умствено. На края на деня се чувствам сякаш съм участвал в маратон. Все по-рядко вечер чета, особено докато работя над роман. Най-често, ако не дават бейзбол, гледаме филми по телевизията. Със Сири припадаме на дивана и гледаме филми, предпочитаме старите. Имаме цял канал с класически филми. Има нещо много удовлетворяващо в черно-бялото кино. А и ние сме имали не една съвместна идея за подобен филм, но всичките се изпариха.

Вендерс: Затова и сме такива добри приятели! Но всъщност се познаваме, защото през 1988 г. се разхождах по една улица в Сидни и видях на витрината на една книжарница книгата ти „Country of Last Things”. Харесах заглавието и корицата, но продължих нататък. Но после спрях, върнах се и купих книгата, както и съседната – „Град от стъкло”. Помислих си, че този писател знае как да измисля заглавия. Прочетох ги всяка за по една нощ и за първи и единствен път писах на писател, защото знаех, че трябва да се запознаем.

Остър: Това е най-красивото писмо, което някой ми е пращал. Ти пишеше „Правя филми”, вместо „Аз съм световно известният Вим Вендерс”. Пишеше „Уважаеми г-н Остър, четох всичките ви книги и съжалявам, че към момента няма други, които да прочета. Аз правя филми и може би бихме могли да работим заедно”. Това беше по същество писмото ти. После ние все пак се срещнахме през 1990 г. в Германия в онзи исторически ден – обединяването на източната и западната части на страната.

Вендерс: Да, 3 октомври, Рейгън беше в Берлин и аз си помислих, че трябва да се махна от цялата лудница. Затова отидох на книжния панаир във Франкфурт, където се срещнахме.

Остър: Така е, вечеряхме и както би казал Хъмфри Богърт – това беше началото на едно красиво приятелство.

Вендерс: Заглавията ти са много добри. Знаеш ли какви ще са още в началото?

Остър: Не мога да започна да пиша, ако не знам заглавието. Всъщност „Музика на случайността” е единствената книга, на която смених заглавието. В началото мислех да е „Мистериозните барикади”, заимствах го от една красива пиеса за пиано – знаех, че е твърде тежко и изпълнено със символика. Но го държах като работно заглавие. И изведнъж една събота, докато пазарувах храна за вкъщи, „Музика на случайността” ми се стовари на главата. Тогава реших, че това ще е заглавието на книгата. „4 3 2 1” също имаше различно заглавие в началото, което ми харесваше и беше просто името на главния герой Фъргюсън. Но година и нещо след като започнах работата по книгата в град Фъргюсън в щата Мисури се случи нещо ужасно – полицай уби невъоръжен цветнокож младеж. Ако бях запазил заглавието, всички щяха да решат, че книгата е посветена на ужасния инцидент. Затова избрах друго заглавие.

Вендерс: Ню Йорк е твоят град, но ако беше роден в Чикаго?

Остър: Щях да съм различен писател, щях да пиша за различно място. Всички писатели и режисьори са отдадени на мястото, което познават най-добре. Трудно ми е да си представя как пиша за Чикаго, но ако бях роден там, вероятно щеше да е естественият ми избор.

Вендерс: „4 3 2 1” всъщност е доста голяма, бих я нарекъл Големият американски роман. Притесни ли се, когато осъзна над какво работиш?

Остър: Не, не се притесних, всъщност имам чувството, че цял живот съм се подготвял за тази книга. Щастлив съм, че живях достатъчно дълго, за да я завърша. Отне ми три години да я напиша, но за мен това е кратък срок. Бях претоварен от темпото, с което се движеха нещата, с което се трупаха страниците. Естествено, през това време не правих нищо друго – не пътувах, не давах интервюта, не четях. Три години всеки ден аз влизах в кабинета си и пишех. Не бях притеснен, бях въодушевен.

Вендерс: Как успяваш да подредиш сюжета? Имаш ли стена с лепящи се листчета?

Остър: Не, всичко е в главата ми. Веднъж зароди ли се идеята, книгата се ражда от само себе си. Всяка глава е като малък отделен труд. Започвам всяка с общата идея какво ще има вътре, но добавям и нови неща, докато пиша. Изключих около дузина персонажи и ситуации, за да запазя книгата романа изчистен. Осъзнавам, че книгата е голяма като слон, но се надявам да се възприема като спринтиращ слон.

Вендерс: Вкарал си в нея целия си живот като дете и предполагам, че е до голяма степен автобиографична. Но не е ли така по принцип с писането?

Остър: Книгата отразява много неща от живота ми, но са малко реалните биографични моменти в нея. Ще ви дам за пример един, в който Фъргюсън е на 14 години и участва в баскетболен мач в Нюарк, а залата почти се вдига на бунт. Аз наистина участвах в такъв мач и бихме, а залата се опита да ни набие, затова избягахме. Беше си вълнуващо. Има и част, в която приятелят на Фъргюсън от летния лагер умира – това е базирано на случка от моя живот. В романа обаче причината за смъртта е напълно различна. Когато бях на 14 години, с останалите момчета от летния лагер отидохме на преход и бяхме хванати в капана на силна гръмотевична буря. Трябваше да пролазим под телена ограда, за да се измъкнем и когато момчето пред мен преминаваше, оградата беше ударена от гръм и то почина на място. Бях на 20-ина см от него и тази случка промени живота ми, показа ми, че всичко може да се случи, във всеки един момент. Тази случка е в основата на романа, тя ме преследва от 50 години.

Вендерс: Не е ли художествената литература най-добрият начин да съхраняваш спомените си?

Остър: Да, съгласен съм, защото така те живеят пълноценно в съзнанието на читателите. Завършиш ли една книга, тя вече не ти принадлежи, даваш я на другите. Ако нещо в книгата развълнува въображението и чувствата на читателя, той ще го носи у себе си вечно. Нищо не съхранява живота по-добре от литературата.

Вендерс: Радвам се, че успяхме да поговорим, стари ми приятели!

Остър: Знаеш ли, мислех си за последните думи на Гьоте – „Повече светлина!” Мисля, че той е казал „Повече живот!” (на английски: „More light!” и „More life”)

Вендерс: Спорно е какво всъщност е казал, но вероятно това е трябвало да бъдат последните му думи.

Остър: Да, нека и ние си пожелаем повече живот.