Начало / Колонката на... / Калуня – втори прочит

Калуня – втори прочит

DSC_0113-1-e1474377348780-300x268-300x268Николай ФЕНЕРСКИ

Кои книги чете човек по два и повече пъти? Само големите, другите не. Една книга може да бъде прочетена само веднъж с много мъка или само веднъж без запъвания или само веднъж с лекота и интерес. Но когато се чете втори път, това е признак за изключителност. Като малък прочетох повече от веднъж една книга на Карл Май, немеца, дето не е помирисвал Америка, но разказва за приключенията на бледолики и червенокожи като никой друг. Освен това една книга на грузинеца Арчил Салакаури и една книга на комуниста Джани Родари. Тези определения им ги лепнах, като пораснах, тогава изобщо не ме вълнуваше кой какъв е нито по националност, нито по партийност. Тогава важна беше самата книга.

Така постъпих и този път, важна за мен е самата книга на Георги Божинов, не неговата личност, около която се завъртяха някои от писаниците по повод бестселъра му. Започнах я, защото имах нужда от нея, имах нужда от това пъстро и богато слово, от устрема и хъса на тоя драматичен и непримирим Калуньо. На света са се раждали много герои. Времето е пречупило всеки един от тях. Има мъдрост в тази книга, а че била приключенска, те критиците така определят и „Под игото“, но и там приключенското е само обвивката. При Калуня приключенското не е самоцелно и не е водещо.

Днес, когато мина толкова време от преоткриването на тази великолепна книга, когато по медии, списания, издания и портали се изнизаха мненията на всякакви читатели и критици, професори и университетски светила, е време пак да погледнем към нея. Точно защото е от книгите, които можем и трябва да прочетем повече от веднъж. Единствената книга от български автор, която препрочитам. Правете си сами извода. Не съм критик и не пиша оперативна критика, такава нека пишат другите. Аз защитавам каузи. А в Калуня каузите са много, всичките сведени до една голяма. Каузата на съвременния мислещ, бунтуващ се и честен човек, който не иска да му налагат калъп властимащите в литературния съвременен процес.

Като изключим пазарните недоразумения и еднодневки, чиято единствена цел е продажбата, в този случай мнението на читателите, изразено в мащаба на тиража и броя преиздавания, наистина е фактор, с който никой от университетските книжни плъхове не може да не се съобрази и не може да пренебрегва. Опитват се да го омаловажат, да я приравнят на лековатите бестселъри, да се правят дори, че няма такава книга – но не им се получава. Тях никой не ги бръсне за авторитети. И слава Богу, че е така. Говоря за онези, които в статиите си отрекоха Калуня, охулиха го, принизиха го, извадиха го от контекста, извадиха му зъбите, подложиха го на повърхностна литературна дисекция и не успяха да постигнат нищо повече от саморазкриване – разбрахме какви са самите те, завистливи и служещи на тенденции, трендове, моди и опорни точки в съвременния либерален свят.

Точно така. Голямата кауза на Калуня е каузата на силния мъж, на силния човек, който постига целите си – в днешното феминистично, женствено и гейско време това звучи кощунствено.

„Не защото ламтеше да има, не от лакомия, той имаше повече, отколкото му трябва. А за да гледа как нещата се подават на ръката му и се менят, а зад гърба му остават завършени, ясни дела, как силата му се превръща в нещо, дето не е било преди това, нещо, което може да се види и пипне.“

Ето това е голямото и истинско мъжко желание – да знае човек, че може да влияе върху заобикалящия го свят. Че може да го преформатира, промени, подобри. Да иска да си построи къща и да почне да го прави и да довърши това дело. Да обича жената до себе си и тя също да го обича и да знае той, че вечер, като се върне при нея, може да бъде спокоен и доволен. Прости неща, които съвременният свят не иска да приеме като най-нормални. Не, днес е нормално жената да не бъде подчинена на мъжа. Днес е нормално мъжът да не бъде мъж, да не скача на бой, за да защити честта си, да бъде „дипломатичен“, тоест охлюв, да се огъва, да се хили без мисъл, това не могат да му простят на Калуня – че такива мъже днес вече няма. И че това са истинските мъже. Самоуверени, спокойни, постигащи мечтите си, доминиращи, водещи, непоколебими, дори да грешат. Сексуалните сцени в романа са написани типично по мъжки, така, както мъжът възприема жената. Това не им харесва на импотентните ни съвременници. При тях нещата са половинчани, колебливи, неуверени, ерекцията (говоря за ментални категории) е въпрос на хиляди условия и уговорки. Няма я еднозначната мъжественост – да да означава да, не – не. Нищо по средата между двете. Без „може би“ и „въпреки че“, без „ще видим“ и без „евентуално“. Днес е времето на подлеците и нерешителните типове, смотаняците са на власт. Няма как те да харесат такова писане и такъв роман. Днес е времето на меметата. И разните бакмановци и муракамита пишат не с изречения, а с мемета от блоговете си. Мемето е кратка фраза, в която авторът влага едно основно чувство и идея. Но не голяма идея. А съвременна либерална мъничка… Калъпче с идейка вътре, опаковано като лукче нищо.

Купих си „Човек на име Уве“. Зачетох я. Оставих я. След десетата страница. Опитах и до двайсетата – същото. До края е същото. С другите книги от този автор е същото. Писане за съвременни хора, за все по-малоумни хора. Които искат мемета и евтини сравнения. Докато си пийва кафенцето сутрин, да прочете две-три набързо и да се похили маймунски. Това е за него литературата. Уве е един чичко, на когото не му харесва днешният свят. На мен също не ми харесва. На мен Уве не ми е симпатичен поради своята вкостенялост, а ми е симпатичен, понеже съм като него в голяма степен, като махнем скандинавските му и чисто западни предразсъдъци. Бакман се присмива „топло, човешки“ на своя герой. Но му се присмива. Като един либерален Ленин. Той обича своя герой, обаче с една такава надменна обич, с една снизходителност – ние младите, красивите и умните – ще изтърпим тоя стар мърморко. И нарежда клише след клише. Писането на Бакман ми е проблем. Фразите му ме спъват. От толкова липса на тежест, спирам и препрочитам – изпуснах ли нещо? Захарен памук. Вземете едно негово изречение и го сравнете с едно изречение от Калуня. Все едно сме сложили цвете на картинка край една жива и разцъфнала роза. Едните думи ни карат да хихикаме. Другите ни хващат здраво за сърцето, душата, гърлото и ни повеждат по своя път. Едните ни гъделичкат лекичко и ненатрапливо, както се прави всичко днес. Другите са здрави, смели, ангажират ни и ни карат да мислим и чувстваме. Затова сега ще продължават да мълчат за Калуня, затова няма да говорят за него светилата ни повече, защото не се вписва в света на безхарактерното и продажното, дребното и неангажиращото.

И освен това говори за истината. Че помаци са клали българи, за да им вземат кравите и покъщнината. Че същите помаци няколко поколения преди това са били християни. Но са се отрекли от вярата си. А днес да се говори за вяра и вероотстъпничество е много, ама много политически некоректно.

Прочетете още

xxxIMG_20171107_144600-300x225-1-300x225-1-1.jpgMic_.TDAAQZxrTX-300x225-1-1.jpg,Mic_.v0ZY8D2Kol-300x225-1-300x225-1-300x225.jpg.pagespeed.ic.XIMxRG49DI

Ценностна система

Николай ФЕНЕРСКИ Когато съм подозрителен към някоя книга, не я чета. Доверявам се на инстинкта …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *