„Присъствието“ – родено от една лекция

11.01.2017 България

Ейми Къди е типична американка. Погледнете снимката й – всичко в нея излъчва успех, шлифована елегантност, енергичност и самочувствие. Дори бръчките по лицето на тази 44-годишна жена с ослепителна усмивка говорят за уверен в себе си човек, отворен към другите. Възможно ли е заучените жестове да ни обгръщат със защитна броня, а печелившите пози да ни пасват, сякаш сме родени с тях? Ето, това е работата на Ейми Къди, описана в нейната книга „Присъствието“

Името на автора става известно, след като тя изнася лекция върху тялото, способно да „излъже“ ума, в добиващата все по-голяма популярност платформа за видео презентации TED. За около 20 минути (регламентирано време, което всеки участник заплаща, ако иска да представи свое послание), социалният психолог от „Харвард бизнес скул“ Ейми Къди печели стотици почитатели. Днес те вече са милиони.

Книгата е още по-интересна, защото подрежда пъзел от теории на автори, които използва като трамплин – Барбара и Алън Пийс, Джо Наваро, Пол Екман, и др. Ефикасна е, особено за нашeнския мързел, балканска чувстителност, комплексарщина, мрънкане и протакане.

„Когато една цел включва нещо, което истински обичаме да правим, външните фактори могат на практика да убият вътрешната ни мотивация“, пише Ейми Къди. „Винаги съм искала да се занимавам с бягане, като форма на физическо упражнение. Харесва ми елегантността на бягането – едно-единствено грациозно движение, което се повтаря, минимална екипировка, няма нужда от зала, може да се прави на открито почти навсякъде… харесваше ми. В миналото почти на всяка Нова година решавах да „стана бегачка“. В моя ум бегачът беше човек, който притежава самодисциплина, бързина и можеше да се състезава в маратони. Но ако започваш от нулата, ще мине доста време, преди да започнеш да отговаряш на тези критерии, а аз не можех да приема това. Всеки път, щом излизах да тичам, кросът беше бавен, кратък и болезнен. Всъщност, всеки път щом решавах да стана бегачка, започвах да мразя бягането. Съсредоточена върху недостижимите външни стимули, пропусках шанса да идентифицирам и развия някои вътрешни. Всяка година се отказвах до края на януари.

Накрая опитах нещо различно: реших да направя крос само веднъж. И ако ми харесаше, щях да направя още един. Толкова бързо и толкова надалеч, колкото ми беше комфортно. Нямаше да се опитвам, ако получа крампи, или да следвам темпото на приятелите ми, които бяха сериозни бегачи. Открих вътрешната си мотивация, като свързах бягането с нещо, което обичам да правя – да пътувам. Научих се също така, че обичам да бягам по туристически пътеки. Когато го правя, не тичам бързо, а се наслаждавам на времето, прекарано сред дивата природа. Обърнах наопаки всеки аспект от начина, по който се опитвах да осъществя новогодишните си обещания. Дали съм участвала в маратон? Забравете. Може и никога да не участвам – и това не е проблем. Но не съм се отказала. А това вече е нещо“.