Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир Полеганов (1979) е роден в София. Завършва клинична психология и творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”, където е и докторант по българска литература. Има един сборник с разкази – „Деконструкцията на Томас С.“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2013), публикува в списанията „Следва“ (2011), „Море“ (2012), “Страница” (2014) и “Granta България” (2014), както и в „Литературен вестник“ (2013). През 2012 г. с „Кладенецът“ печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. Разказът му “Птиците” е включен в антологията Best European Fiction 2016 на издателство Dalkey Archive Press.
Романът „Другият сън“ е кафкиански монолог, книга като картина на Ешер, в която мъж от бъдещето сънува друго бъдеще. Из неговата фантастична вселена Люси Еленкова върви заедно с автора Владимир Полеганов.
Обмисляше ли да напишеш роман, след като издаде преди три години сборник с разкази – „Деконструкцията на Томас. С“?
Винаги съм искал да напиша роман, но “Другият сън” не беше планиран като такъв. Трябваше да е повест (която пък да е част от трилогия или по-скоро триптих от повести), но писането му промени не само някои от първоначалните идеи, но и донякъде формата му.
Във време когато следим всяка дума на Стивън Хокинг и всяка стъпка на Илън Мъск, ти разказваш за човек от бъдещето, който вече е способен да избяга оттам. Защо?
Близкото бъдеще на “Другият сън” е почти нашето настояще. Или поне така си го представях, докато пишех. А настоящето винаги е място, от което все някой иска да избяга. И то не само в смисъла на приключенското и развлекателно бягство от реалността, а в смисъла на предприемане на стъпки към изграждане на бъдещето. Хокинг и Мъск говорят и работят за едно конструктивно “бягство”, в което настоящето присъства с всичките си проблеми и бъдещето с повечето си предизвикателства, и това е вероятно жизненоважно за човечеството. За съжаление, постиженията в космоса или из технологичните селения на Земята често оставят в сянка провалите тук долу, които са провали от морално естество, които ако “изнесем” нерешени на следващия свят, само биха ни обрекли. Такъв провал е незнанието как да обитаваме света, който обитаваме в момента. И това е проблем, който и самата фантастика често игнорира – колко красиво, но и колко ужасно трудно, дори невъзможно е да излезеш в космоса.
Какво търси героят ти чрез съня си – космически ред, божествена искра, извънземен разум, човешко общуване или просто символни форми на паметта?
Героят на “Другият сън” търси на първо място доказателство, че не изгубил връзка със себе си, че това, което получава като информация от сетивата си, е нещо, уловимо и от сетивата на другите. Така че на едно ниво той търси общност. След това – сигурност и доказателства, че новото знание не е илюзия.
Според теб, готови ли сме да се справим реално с живот във високотехнологична среда?
Да, от гледна точка на това, че технологиите – тези от ежедневието ни – са нещо, с което лесно се свиква. Те имат способността да са едновременно централни и невидими. Въпросът е какво ще се случи, когато високите технологии започнат да заемат все по-високи нива и от помощници на крайниците ни станат протези на сетивата и съзнанието ни. Или ще е прекрасно, или чудовищно. Ако е нещо по средата, мисля, че човечеството ще тръгне много по-бързо към някаква вариация на далечното елойско бъдеще, видяно от Уелс.
Имаш ли опит с някои духовни практики, какво ще кажеш на читатели, които могат да съзрат астрално пътуване, дори вид медитация чрез твоя текст?
За съжаление, нямам почти никакъв опит, макар че съм доста тревожна личност и вероятно такива практики биха ми помогнали. Но “Другият сън” си играе с идеята за “тунела”, без да я приема като факт. В романа има едно малко или пък голямо място за чудото, за мистичното, и предполагам там могат да се направят връзки с подобни практики и философии, но те ще са материал, идващ основно от читателя.
Виждаш ли тенденции в развитието на жанра на фантастиката?
Фантастиката е млад жанр, въпреки че вече е отвъд своята зрялост, и новите тенденции се появяват непрекъснато. В последно време ми прави впечатление интересът към промените в климата и въобще присъствието на природата в живота ни. Може и да виждам предимно това като тенденция, защото второто ме вълнува все по-силно, но ми се струва, че това ще е фантастиката на следващите няколко години. Вече се говори за climate fiction като за отделен жанр. Не става въпрос само за фантастични произведения, но фантастиката е един от първите “домове” на този вид нова литература.
Българските диаболични писатели фантасти от началото на XX в. как биха се приели от младите днес?
С интерес – в това не се съмнявам. Нашите диаболисти, които са особени представители на световната странна литература, защото така не се впускат във фантастичното или ужасното до край, са адекватни гласове не само на абсурдната българска реалност, но и на световната такава. Какво по-добро литературно огледало за днешния свят от несигурни, фрагментарни светове, в които лудостта, ужасът и абсурдът биват “борени” или анализирани от иронията?
С кого наистина искаш да се срещнеш някога във времето и пространството?
Не съм мислил за това, но много бих искал да видя някои изчезнали животни. Една от книгите на детството ми беше “По следите на изчезналите животни” на Николай Йовчев.
