Лира Литературно-рекламна Агенция
Една популярна шега на Уди Алън гласи „Не ме е страх да умра, просто не искам да съм там, когато се случи“. Тя е в унисон с културните нагласи на обществото ни, които промотират вечна младост чрез скалпел или научни чудеса и обръщат гръб на студената неизбежност на смъртта, твърди в. „Айриш Таймс“.
Кафка пише, че смисълът на живота е в това, че свършва, докато в дневника на Анаис Нин четем, че „хората, които живеят дълбоко, не се страхуват от смъртта“. Фройд нарича страха от смъртта танатофобия, но уточнява, че не е точно смъртта това, от което хората се страхуват, защото никой не може да осъзнае собствената си смърт, а по-скоро живее с подсъзнателната представа за безсмъртие. Бекет пише, че „се раждаме край гроба, светлината проблясва за миг, а след това отново пада нощ“. „Сами на себе си разказваме истории, вместо да живеем“, пише Джоан Дидиън.
Напоследък се пише много за смъртта – истории, които целят да ни помогнат да се справим с емоционалния пейзаж на скръбта и смъртта. Писателят Джулиан Барнс признава, че страда от танатофобия и че понякога нощем се буди в паника от тъмнината и съзнанието, че това е свят, даден ни на заем. В книгата си „Няма нищо страшно“ Барнс се отдава на размисъл за страховете си и се опитва да се справи с тях. Като агностик той не вярва в живота след смъртта и пише, че „не вярва в Бог, но той му липсва“. Той твърди, че християнството е просъществувало толкова дълго, защото е „една красива лъжа, трагедия с щастлив край“, но в него му липсват целеустремеността и вярата, които открива у Моцарт или скулптурите на Донатело.
През последните години се забелязва тенденция за нов тип художествена проза – смесване на мемоари с биография и оформянето на хипер реалистична литература. Дейвид Шилдс предвиди това, когато през 2010 г. в публикацията си „Reality Hunger“ се застъпи за реалистичната литература и се изправи срещу конвенционалната проза, базирана на сюжет за сметка на лиричните есета и мемоарите.
Спомени за заболяване и смърт са винаги емоционално четиво, а страниците им пулсират от живота и чувствата, носени и предадени от автора. Това важи в огромна степен за Джени Диски, която почина по-рано през годината от рак. Във времето след поставянето на страшната диагноза тя пише серия от есета, посветени на пристъпите на слабост, които я връхлитат. Диски се страхува, че реакцията ù е клиширана и онколозите са свикнали с подобен страх.
Кристофър Хитчънтс е на турне за представяне на своя книга, когато се сблъсква с първата си здравна криза, която е началото на пътя му към смъртта. Въпреки това остроумният писател успява да канализира емоциите си и да ги опише, започвайки с изречението „Повече от веднъж съм се будил с усещането, че съм като труп“. Той решава да живее, умирайки, канейки приятели да ядат, пият и разговарят с него, дори когато напредващото заболяване вече не му позволява това.
Мемоарите на Джоан Дидиън „The Year of Magical Thinking“ започват със смъртта на съпруга ù – 44-годишният писател Джон Дън, и повеждат читателя през полетата на скръбта и загубата, с които тя се сблъсква в следобеда, в който го губи. В първото изречение на творбата си тя пише: „Животът се променя бързо. Животът с променя за един миг. Един обикновен миг“. Дидиън пише за обикновената природа на всичко, предшестващо неочакваната катастрофа и предлага на читателя една несмекчена картина на мъката, последвала смъртта на съпруга ù. За мемоарите ù Зейди Смит пише, че са незаменимо четиво за смъртта и разказва, че е подарявала книгата ù на много приятели, намерили утеха на скръбта си в страниците.
Лекарите се сблъскват със смъртта всеки ден, д-р Пол Каланити става неврохирург заради копнежа си по перфектност и предизвикателството от изправянето пред смъртта. Неговата книга започва с описание на собствения му скенер, показващ множество тумори в белия дроб, деформиран гръбначен стълб и увреден черен дроб. Тази снимка е подобна на много други, които той вижда през годините на практиката си, но е и различна, защото е неговата. Каланити пише мемоарите си след поставянето на диагнозата, смесвайки медицинските си познания с любовта към литературата. Така се получава философски размисъл за живота и неговия смисъл. Каланити и съпругата му имат дъщеря, която е на 8 месеца, когато баща ù умира. Той пише, че мемоарите му са нейното наследство, защото „думите имат по-голяма продължителност на живота от мен“.
Писателката Кейти Ройф пише „The Violet Hour: Great Writers at the End“ отчасти за да задоволи любопитството си за смъртта и умирането. Това е история как писателите намират успокоение и комфорт в разказите си пред лицето на смъртта. За Ройф религията звучи като чужд език и тя като много други любители на четенето намира в него успокоение и отговори. Като дете се възстановява от тежка болест и чете Йейтс, чиито творби ù повлияват. Тя започва да открива красотата в смъртта на любимите си литературни герои и започва да усеща, че писателите и артистите са по-приспособени към смъртта, защото могат да ù противостоят с думите и изкуството си.
