Начало / Критика / Безсмъртната проза или как писателите се справят със смъртта

Безсмъртната проза или как писателите се справят със смъртта

tumblr_inline_mlgy0c69tk1qz4rgpЕдна популярна шега на Уди Алън гласи „Не ме е страх да умра, просто не искам да съм там, когато се случи“. Тя е в унисон с културните нагласи на обществото ни, които промотират вечна младост чрез скалпел или научни чудеса и обръщат гръб на студената неизбежност на смъртта, твърди в. „Айриш Таймс“.

Кафка пише, че смисълът на живота е в това, че свършва, докато в дневника на Анаис Нин четем, че „хората, които живеят дълбоко, не се страхуват от смъртта“. Фройд нарича страха от смъртта танатофобия, но уточнява, че не е точно смъртта това, от което хората се страхуват, защото никой не може да осъзнае собствената си смърт, а по-скоро живее с подсъзнателната представа за безсмъртие. Бекет пише, че „се раждаме край гроба, светлината проблясва за миг, а след това отново пада нощ“. „Сами на себе си разказваме истории, вместо да живеем“, пише Джоан Дидиън.

Напоследък се пише много за смъртта – истории, които целят да ни помогнат да се справим с емоционалния пейзаж на скръбта и смъртта. Писателят Джулиан Барнс признава, че страда от танатофобия и че понякога нощем се буди в паника от тъмнината и съзнанието, че това е свят, даден ни на заем. В книгата си „Няма нищо страшно“ Барнс се отдава на размисъл за страховете си и се опитва да се справи с тях. Като агностик той не вярва в живота след смъртта и пише, че „не вярва в Бог, но той му липсва“. Той твърди, че християнството е просъществувало толкова дълго, защото е „една красива лъжа, трагедия с щастлив край“, но в него му липсват целеустремеността и вярата, които открива у Моцарт или скулптурите на Донатело.

През последните години се забелязва тенденция за нов тип художествена проза – смесване на мемоари с биография и оформянето на хипер реалистична литература. Дейвид Шилдс предвиди това, когато през 2010 г. в публикацията си „Reality Hunger“ се застъпи за реалистичната литература и се изправи срещу конвенционалната проза, базирана на сюжет за сметка на лиричните есета и мемоарите.

Спомени за заболяване и смърт са винаги емоционално четиво, а страниците им пулсират от живота и чувствата, носени и предадени от автора. Това важи в огромна степен за Джени Диски, която почина по-рано през годината от рак. Във времето след поставянето на страшната диагноза тя пише серия от есета, посветени на пристъпите на слабост, които я връхлитат. Диски се страхува, че реакцията ù е клиширана и онколозите са свикнали с подобен страх.

Кристофър Хитчънтс е на турне за представяне на своя книга, когато се сблъсква с първата си здравна криза, която е началото на пътя му към смъртта. Въпреки това остроумният писател успява да канализира емоциите си и да ги опише, започвайки с изречението „Повече от веднъж съм се будил с усещането, че съм като труп“. Той решава да живее, умирайки, канейки приятели да ядат, пият и разговарят с него, дори когато напредващото заболяване вече не му позволява това.

Мемоарите на Джоан Дидиън „The Year of Magical Thinking“ започват със смъртта на съпруга ù – 44-годишният писател Джон Дън, и повеждат читателя през полетата на скръбта и загубата, с които тя се сблъсква в следобеда, в който го губи. В първото изречение на творбата си тя пише: „Животът се променя бързо. Животът с променя за един миг. Един обикновен миг“. Дидиън пише за обикновената природа на всичко, предшестващо неочакваната катастрофа и предлага на читателя една несмекчена картина на мъката, последвала смъртта на съпруга ù. За мемоарите ù Зейди Смит пише, че са незаменимо четиво за смъртта и разказва, че е подарявала книгата ù на много приятели, намерили утеха на скръбта си в страниците.

Лекарите се сблъскват със смъртта всеки ден, д-р Пол Каланити става неврохирург заради копнежа си по перфектност и предизвикателството от изправянето пред смъртта. Неговата книга започва с описание на собствения му скенер, показващ множество тумори в белия дроб, деформиран гръбначен стълб и увреден черен дроб. Тази снимка е подобна на много други, които той вижда през годините на практиката си, но е и различна, защото е неговата. Каланити пише мемоарите си след поставянето на диагнозата, смесвайки медицинските си познания с любовта към литературата. Така се получава философски размисъл за живота и неговия смисъл. Каланити и съпругата му имат дъщеря, която е на 8 месеца, когато баща ù умира. Той пише, че мемоарите му са нейното наследство, защото „думите имат по-голяма продължителност на живота от мен“.

Писателката Кейти Ройф пише „The Violet Hour: Great Writers at the End“ отчасти за да задоволи любопитството си за смъртта и умирането. Това е история как писателите намират успокоение и комфорт в разказите си пред лицето на смъртта. За Ройф религията звучи като чужд език и тя като много други любители на четенето намира в него успокоение и отговори. Като дете се възстановява от тежка болест и чете Йейтс, чиито творби ù повлияват. Тя започва да открива красотата в смъртта на любимите си литературни герои и започва да усеща, че писателите и артистите са по-приспособени към смъртта, защото могат да ù противостоят с думите и изкуството си.

Прочетете още

61Dy-yiCJKL._UF1000,1000_QL80_

Топ 10 на „Ню Йорк Таймс” (23 декември – 29 декември)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА   ––––––––––– 1. „James“ от Пърсивал Евърет (8 седмици в класацията) 2. „Wind And …

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...