Начало / Критика / „Камбаната“ – неизбежният роман

„Камбаната“ – неизбежният роман

202964_bБина КАЛС

Чаках с нетърпение новия роман на Недялко Славов.

Моята приятелка Ели Алексиева, която работи в книжарница „Хеликон“ – Бургас, ми каза, че го е прочела: „Хваща те за гърлото, разтърсва те, и после трудно може да посегнеш към друга книга!“.

Романът наистина бързо прилепва към теб.

Първото нещо, което веднага забелязваш, че не е умозрителен и, второ, има история. Сигурна съм – това са важни достойнства.

Главният герой е човек, който по силата на обстоятелства и характер бързо се превръща в дегенерат, в общество с нравствени критерии и мяра, които са  размити, изместени, и няма да е пресилено, ако кажа и деформирани. Достатъчно е да си пуснем телевизия, за да се настроим на такава честота.

След инцидент героят попада в затвора. По понятни причини там не е най-доброто място за живеене, но е топос за овъзмездяване на лоши и  брутални постъпки. Вено – така се казва той, живее тук и сега, в нашето съвремие, чиито истински „герои“ са други.

Всички ние, изгонените от рая, непрекъснато грешим, не само като вършим определен вид постъпки, но и като не вършим други, достойни.

Няма да преразказвам романа, защото всеки  сам трябва да открие директните и невидими сюжетни линии и да сътворява своя вътрешна дискусия с книгата, с нейните герои, а защо не и със самия автор.

В това многопластово повествование стои като връх една камбана.

Камбаната освен неизменна част от храмова композиция е и метафора за това, което трябва да бъде опазено буквално и символично.

И става така, както много пъти се случва в живота.

Той, човекът, извършил смъртен грях, получава не само шанс да извърши нещо значимо, което може да го реабилитира, но и с това сам да пожелае да захвърли вехтото си минало, като се посвети изцяло на отправената към него неочаквана молба.

В началото на романа стои епиграфът: „И рече безумец в сърцето си  – няма Бог“. Този цитат от Псалмите на Давид е осева линия, фарът, премигващ за онези, които вървят в тъмнината, но не искат да останат в нея. Много ли безумци познаваме, а дали самите ние не сме такива?

Може ли да се живее така – все едно няма Бог?

В какво се превръща човекът, обществото, животът ни, когато сме сложили кърпа на очите си за истинските причини на човешкото съществуване – любов, прошка, покаяние, смирение, правенето на добро, грижа за другите, спасението на човешката душа…

Виждането на света не може да съществува без манталитета, изграден върху вяра и култура, базирани върху християнската история, етика, морал. Свят, в който не съществуват осветени места чрез призмата на християнския контекст – дали е свят или е просто само хабитат?

Нима имаме съмнение, че всичко ценно бива и може да е разпознаваемо чрез религиозния, културен и социален контекст.

Вижда ли всеки своята камбана? Достойни ли сме  да се изкачим там, горе до нея, да държим въжетата ù, за да изтръгнем звуци от тежкото ù тяло, без да късаме езиците ù. Но и без да оскърбяваме Бог, а да се опитваме да стоим от дясната му страна, като вървим с кураж по пътя си и пътя на спасението, загърбвайки тъмните и демонични сенки, които могат да ни пресрещнат?

Това не е празна реторика, това е повод за размисъл в тишината на собствените ни състояния на равносметка.

Дали успява героят, какво свидетелства за него авторовото съзнание – ще разберете единствено, ако прочетете романа.

Поздравявам автора за този необходим роман в българската литература. В едно изпълнено с превратности време като нашето, с предпочитани хедонизъм и нихилистични прояви на занeмарен човешки дух, като че ли забравяме за най-важното – Истината, която всеки се опитва сам да дефинира, все едно стои прав над вечността.

Автентичната природа на човека не само че не е безлична, тя е и обновяваща се, и това може да бъде и е голямата утеха и шанс. В нея (природата) е вградена Божествената перспектива за промяна и естественото въдворяване на ред и хармония в отношенията ни към Създателя, към света, към хората.

От частното към общото романът притежава динамика, която го прави лек за четене, но с бавно резорбиране на смисъла. Замисля те с усета и таланта на автора към споходилите го идеи, с дарбата му на разказвач, а това пък го прави и достоен за препрочитане. Плътни образи, богата и особено експресивна лексика, буквално скулптирана стилистика правят романа par excellence образец на жанра, освен всички значими послания, препратки и дръзки похвати с щедрия размах на перото на Недялко Славов.

Мисля, че романът „Камбаната“ е европейски роман, защото е прекалено български, а само автентично националното може да надскочи родните предели и да стане голям световен роман.

И за финал, къде е нашата камбана, може ли да я опазим, как живеем…?

Бъдещи читатели на романа, вие довършете за себе си това изречение.

Приятно четене!

Прочетете още

%d0%bc%d0%be%d1%80%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b6%d0%b8%d0%b2%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d1%8a%d1%80-%d1%81%d0%b5%d0%ba%d1%83%d0%bb%d0%be%d0%b2

„Море на живите“: новата поетична книга на Александър Секулов

В края на годината Александър Секулов изненада литературната общност  с поетичната книга „Море на живите“, …

2 Коментари

  1. Ана Пенковска

    Страхотна статия, само от написаното тук, се изкушавам да си купя романа.

  2. Петър Николов

    Статията е написана невероятно, ако съдим по нея, то авторката е изключително ерудирана и знае за какво говори. Убеден съм тогава, че и книгата ще предложи много, предполагам- трябва веднага да си я купя.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *