Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния 26 октомври 1890 г. в родната си Флоренция умира Карло Лоренцини, по-известен с псевдонима си Карло Колоди. Бащата на Пинокио е погребан в базиликата „San Miniato al Monte.“
Роден на 24 ноември 1826 г., писателят взема творческото си име Колоди (Collodi) от родното място на майка си. По време на войните за независимост на Италия през 1848 и 1860 г., той служи като доброволец в тосканската армия. За интереса му към политиката свидетелстват ранните му литературни творби, както и основаването на сатиричния вестник Il Lampione. Въпреки наложената му цензура през 1849 г., вестникът отново се появява през май 1860 г.
Лоренцини става популярен още през 1856 г. с романа си „In vapore“, като паралелно с това развива активна журналистическа дейност и в други политически вестници като „Il Fanfulla“. По същото време той започва работа в Комисията по цензурата на театъра и написва няколко сатирични скеча и истории, сред които „Macchiette“ (1880), „Occhi e nasi“ (1881), „Storie allegre“ (1887).
През 1875 г. Карло Лоренцини прави първите си опити в детската литература, превеждайки приказките на известния френския писател Шарл Перо. Една година по-късно Колоди написва „Giannettino“, „the Minuzzolo“ и „Il viaggio per l’Italia di Giannettino“ – поредица, която представя обединяването на Италия през призмата на ироничните мисли и действия на главния герой Giannettino.
Лоренцини е очарован от идеята да използва мили и добродушни, но в същото време мошенически персонажи при изразяването на собствените си убеждения, използвайки алегории. През 1880 г. той започва да пише „Storia di un burattino“ („The story of a marionette“), наречена също така „Приключенията на Пинокио“, публикувайки я като подлистник в първия детски вестник в Италия – „Il Giornale dei Bambini“.
Карло Колоди умира, без да подозира, че неговите произведения ще го направят световноизвестен. По подобие на алегорията в историята на най-известния му герой, Пинокио накрая заживява свой собствен живот, отделен от този на своя автор.
През миналата година издателство „Хеликон“ издаде луксозно издание на „Приключенията на Пинокио“ с прекрасните илюстрации на изтъкнатия български художник Ясен Гюзелев.
А ето и някои безсмъртни фрази от книгата:
– Слушай ме и винаги прави това, което ти кажа. – Добре, добре, добре! – Още от утре тръгваш на училище. – Радостта на Пинокио видимо помръкна.
– Ще ми направите ли удоволствието да ми кажете дали на тоя остров има селища, дето да мога да се нахраня, без да се излагам на опасност да бъда изяден?
– А сега какво ще правим в тъмнината? – Ще седим и и ще чакаме докато Акулата не ни смели. – Но аз не искам да бъда смилан! – завика Пинокио и пак се разплака. – И аз не искам да бъда смилан – възрази рибата тон, – но съм философ и се утешавам с мисълта, че след като съм се родила риба тон, по-добре е дните ми да приключат във водата, отколкото в тигана.
– Защото ние децата всички сме такива. Боим се от лекарствата повече, отколкото от болестта.
Стопанинът на куклите, Огнегълтачът, който, не отричам, изглеждаше страшен човек особено с голямата си черна брада, която покриваше като престилка гърдите и краката му, всъщност не беше лош човек.
Съдията беше една маймуна от рода на горилите, една стара маймуна, почитана заради напредналата ù възраст, заради бялата ù брада и особено заради златните ù очила. Вярно, те бяха без стъкла, но тя бе принудена да ги носи постоянно, тъй като страдаше от няколко години от възпаление на очите.
Но Пинокио не се засмя. Той се приближи към инатливото магаренце, престори се, че ще го целуне, но вместо това за наказание му отхапа половината дясно ухо.
Тъй като чувстваше тежко стомашно неразположение, клетият котак можа да изяде само тридесет и пет барбуна с доматена салца и четири порции шкембе със стърган кашкавал и тъй като шкембето не му се стори достатъчно подправено, поиска на три пъти краве масло и стърган кашкавал.
– Когато мъртвият плаче, това показва, че ще оздравее – каза тържествено гарванът.
– Съжалявам, че противореча на прочутия си приятел и колега – добави кукумявката, – но според мен, когато мъртвият плаче, това показва, че му е неприятно да умре.Тогава по-малкият по ръст убиец извади един нож и се опита да го втикне между устните му, за да си послужи с него като с длето, но Пинокио, бърз като светкавица, му захапа ръката и след като откъсна захапаното, го изплю. Можете да си представите учудването му, когато усети, че вместо ръка е изплюл на земята котешка лапа.
