Начало / Колонката на... / Сметки без кръчмар

Сметки без кръчмар

dsc_0113-1Николай ФЕНЕРСКИ

Кой пие, кой плаща? Трудно е, предупреждавам ви отдалече. Става дума за изкуство, пари, меценати, ама то не може само „мецо, на ти“, трябва и да се бачка. Джон Гришам откъде щеше да извади адвокатските си сюжети, ако не беше бачкал? Има писатели-лекари, писатели-златотърсачи, писатели-войници, сигурно има и миньори, знам ли, обаче да се работи е важно, не само да се прехвърляш от студио в студио и да показваш на аудиторията какъв брилянтен ум за глупостите имаш. Те сигурно дават по два лева на студио, а? Но да почнем отначало.

Хайде да си представим една хипотетична ситуация – много ги обичам хипотетичните, почти колкото сметките без кръчмар, вие се правите, че не ми вярвате, аз се правя, че си измислям, а отгоре на всичко трябва да се вземе предвид, че изхождам и от опита си на изключително успешен издател със 7 издадени книги, повечето в тираж няколко хиляди, незалежали по рафтовете, а разпродадени, една от тях наградена в няколко конкурса и т. н. Та започваме хей така неангажиращо да си представяме един успешен български писател. Предполагаме, че той не е робот, а човешко същество, все още, поне засега, тоест спада към нашия всеобщ биологичен вид, въпреки че понякога може да ни изглежда сякаш е пълен с диаманти и светлина. Тук се сбиха две представи – писателят като робот с писателя като ангел. Лош подход, трябва само по една представа на изречение. Знам как трябва, но понякога бързам и грешката е готова – ама да не мислите, че ми пука?

И така, вместо диаманти и светлина писателят като всеки един от нас съдържа предимно карантия, следователно има потребности като всеки друг нещастник на тази изстрадала планета. С две думи – налага му се да спи, да се облича и да яде. Пиенето отделно. Тоест, той има физиологични, биологични и егоистични претенции към света, значи трябват му пари. А как се изкарват пари? Пари се изкарват по много начини, имаме в Родината си писател на име Брендо, на историята е известен поет на име Франсоа Вийон, участник в грабежи, писатели са даже и някои клошари, така че ограничения за бизнеса няма. За да живее човек що годе прилично, са му необходими от хиляда до колкото може повече лева на месец. С хилядарка ако е семеен трудно ще оцелява, че прозата на ежедневието е жестока, но ние си представяме сега един самотен творец, без обвързаности и наследници. Има хора, които могат да оцелеят и с двеста лева месечно, ако не плащат наем, примерно.

Какъв е процентът от коричната цена като авторски хонорар от една книга? Отговорът е 15. Има много специалисти, които ще ви докажат, че нито една хилядна повече от 15 % не може да бъде отделена за заплащане на авторовия труд и може би са прави, не знам. Убеден съм обаче, че без писатели нямаше да има издатели, така че не издателите изкарват хляба на писателите, а обратно. И няма нищо комунистическо в тази идея, творецът е по-важен от посредника. Оставяме настрана ситуацията, в която Емил Конрад няма претенции за хонорара си и е съгласен и на 10 %, пак хипотетично се изразявам. И така, авторът държи на своите 15 %, иска му се да вземе поне 25 % и да не се занимава с обиколки на Родината, да не го дърпат като мечка на синджир, щото и това си е работа и ако му поемат пътните разноски, това нищо не означава и процентът би трябвало да се покачи дори на 30. Следват съпътстващите неизбежни разходи по разпространение, печат, предпечат, дизайн, данъци, след което за издателя остават едни 20 %, които от цена на книжка 10 лв. са 2 лв., а книгата е дошла на себестойност при него 1,9 лв. От книга ще му останат 10 стотинки, с което той не е съгласен в никакъв случай. Казах ви, че е трудно. И не може всички вълци и агнета да са еднакво сити, че дори и да оживеят след своята среща.

И агнетата стават все по-хищни, почват да подяждат вълците… Шегувам се. Продължаваме нататък – авторът трябва да клекне на 10 до максимум 15 %, за да се получи мач, щото ресурсът е ограничен и четящите в Родината ни са плюс минус трийсет хиляди четиристотин осемдесет и трима души. Но вкусовете нали са различни, едни четат фентъзи, други историческа литература, трети криминална, а седем човека дори четат поезия, та и тиражите после съответстват на търсенето. Ако Калин Терзийски издаде книга с тираж две хиляди, цената на книгата е 15 лв, той ще получи хонорар около 4500 лв. В зависимост от личните му харчове с тези кинти той може да устиска около 3 до 4 месеца. Значи той трябва да пише минимум по 4 книги на година, а това е непосилно дори за Иво Сиромахов. Ако Стефан Цанев издаде историческа книга, тиражът ще е малко по-голям, съответно и ще му е достатъчно с хонорара да живее съвсем прилично около 2 години. Но колцина като него са у нас – единици. Тоест, той е сам, няма други подобни. Успешните ни писатели правят по тиражи от 5 до 10 хиляди, мога да ви ги изброя на пръсти – Русков, Господинов, стига толкова.

И така, пари няма. А казахме, че писателят е човек и се нуждае от пари. И понеже не му стиска да стане като Брендо или Франсоа, отива при фондациите. Те имат свойството да си отглеждат писатели. Отпускат им хонорари, срещу които писателите създават текстове с различна художествена стойност. И се изкривява мотивацията – писателят вече не пише за читателя, който да му плати за забавлението, а пише за шефа си, който му спуска опорни точки. И медиите биват разделени на филски, фобски и жълти. Последните разчитат на постъпленията от реклами, филските и фобските не знам на какво разчитат.

Но. Винаги има едно огромно тлъсто НО – отнякъде в тази миризлива реалност се пръква нещо неочаквано. Талантлив писател, който желае да живее от писателския си труд и да изхранва с него тримата си сина. И идва, значи, едно такова надарено момче като Стоян Николов – Торлака и казва – аз ще направя добър тираж, но искам и достойно заплащане. Не съм съгласен да обикалям като панаирджийска атракция от читалище на библиотека, да разсмивам народа и да го натъжавам и да получавам за това лев и двайсет и пет. Какво правим? Съгласяваме се с него, защото ако не са неговите нанизани по страниците думи, читателите ще четат вестник „Дунав“, примерно.

Всеки оцелява, както може, и се бори, доколкото може… докато може. После два кубика пръст на всички ще ни стигнат. Чувал съм от видни регионални културни дейци и мнението, че не бива да ни вълнува въпросът колко ще получим от книгите си и дали изобщо ще продадем и пет броя. Въпросът, казват те, е на чест. Обаче аз чест не ям. И децата ми също искат нещо по-питателно. Затова бачкам. Бачкането ми дава сюжети. Бестселър може и да не напиша, щом заговорих за себе си, но поне ще съм сътворил няколко текста, които криво-ляво стават за четене. А като издател ще продължа да издирвам талантливите пичове и покрай тях като посредник да изкарвам по още пет лева отгоре. Другият вариант е книгите да се превеждат на езици, говорени от по-големи човешки множества, така, ако притежават художествена стойност, ще могат да донесат и няколкостотин хиляди… евро – нали за това се борим. Да се позамогнем, че да живеем спокойно и да създаваме шедьоври на кило. Или пък се борим великата ни творба просто да излезе от печат, дигиталните машини днес правят и по 50 броя тираж, които после да раздадем на баба си, леля си и други приятели. Или пък се борим да влезем в учебниците на средношколците? Отговорете си, мили творци, първо на този въпрос. Благодаря на оркестъра.

Прочетете още

fenersky

Бисер за два лева

Николай ФЕНЕРСКИ Тоя Китаец е като магнит, казвам ви. Краката ми сами ме отвеждат нататък …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *