Лира Литературно-рекламна Агенция
Катя Хенкел е родена в Карлсруе, Германия. Преди да се посвети изцяло на писането на книги за деца и възрастни и да започне да превежда англоезична литература, работи като журналистка и радиоводеща. Живяла е дълго време в Лондон, Сан Франциско и Гоа (провинция в Индия). Отскоро се е установила в Лисабон. Книгите й за деца и тийнейджъри са преведени на редица езици. Автор е на поредицата романи „Магически времена“.
„Прави с живота си каквото ти се иска – той си е само твой. Бъди откачен, смел, безстрашен, решителен, див, любящ, шумен и се смей колкото може повече. А когато не се получава, си поплачи.“
Катя Хенкел
Какви книги най-много обичахте да четете Вие самата като дете?
Книгата, която много ме впечатли, беше „Малката вещица“ на Отфрид Пройслер. Има я преведена и на български. За онези, които не са я чели – става дума за малка вещица, която е още съвсем млада, само на сто двайсет и седем години и живее заедно с най-добрия си приятел – един говорещ гарван – в порутена къщурка дълбоко в гората. Всеки ден тя с часове се упражнява да прави магии и все нещо се обърква. След това идват едни стари, лоши вещици – като особено дразнеща е вещицата на времето. Но главната героиня успява да направи така, че накрая на света да не остане нито една зла вещица. Може би заради тази книга толкова ме очарова идеята за доза вълшебство в ежедневието, както при Луна, Сузе и Марли от „Магически времена“. Те трите са обикновени тийнейджърки, които ходят на училище, правят контролни по математика, спортуват, влюбват се – докато изведнъж магията най-ненадейно не влиза в живота им благодарение на три пръстена.
Винаги ли сте мечтали да станете писателка?
Да, всъщност е така. От петгодишна все обяснявах на родителите си, че някой ден искам да пиша книги. Нищо, че тогава даже още не можех да чета като хората. Затова пък щом научих първите букви, тръгнах да разказвам и да рисувам истории. Започнах първия си „роман“, когато бях на 13. Действието се развиваше в Египет и ставаше дума за Нефертити. Но след първите стотина страници вече нищо не ми идваше наум. Първата ми книга за възрастни излезе през 1997 г., а четири години по-късно написах и роман за деца, „Небето да чака!“
Как се различава детството днес от това във Вашите спомени? Кое е най-голямото предизвикателство, когато човек пише книги за деца?
Като дете почти непрекъснато бях на открито, независимо от сезона. Дори не ме интересуваше какво беше времето – нямаше значение дали е студено или вали. С приятелите ми се срещахме в гората, където живеех точно като малката вещица. Е, добре, без колибата с кривия комин – или изобщо какъвто и да било комин – и без изобщо да съм толкова самотна. Имахме много, много свобода. Да се позволи това на децата днес е значително по-трудно.
Най-голямото предизвикателство за мен е да пиша книги, които да се харесват на децата не само сега, но и след десет години; и които биха могли да се четат с удоволствие дори преди две десетилетия.
Вие самата имате ли деца?
Имам една много буйна племенница с тайландско-немски темперамент (шумна, вироглава и с невероятно чувство за хумор, макар все още да е едва на четири години), която в момента точно ми е на гости за ваканцията. С нея си говорим на много смешен английски; по цял ден сме на плажа, ритаме топка или си правим пикници в парка.
Къде намирате вдъхновение за книгите и героите си? Тренирали ли сте самата Вие паркур?
За пръв път видях какво е паркур в Ню Йорк и тогава си помислих: „Какво правят тези лудетини? Да се затрият ли искат?“ В началото дори не можех да повярвам, че това, което виждам, се случва наистина. Още тогава реших някой ден да пиша за паркур. Когато му дойде времето, изгледах много клипчета в Ютюб, в които всичко е обяснено така, че след това човек се чувства като истински експерт. А иначе намирам вдъхновение, като се оглеждам, наблюдавам, обикалям, размишлявам и се наспивам хубаво. Понякога първо се появяват героите и известно време живея с тях във фантазията си. Така беше и с трилогията „Магически времена“. С времето постепенно опознах трите момичета и много ги харесах. Затова ми се прииска да им измисля вълнуваща, весела и едновременно с това малко тъжна история.
Кой от пръстените – на Марли, Луна или Сузе – най-много Ви се иска да имате? Кое е първото, което ще направите с него?
Даже и за секунда няма нужда да се замислям. Бих избрала пръстена на Марли, който спира времето.
Наистина бих дала много да мога да пътувам в миналото, за да се срещна родителите си и брат си, които вече не са между живите. Но си мисля, че тогава вече може и да не поискам да се върна обратно.
А да знам какво ще ми донесе бъдещето – не, благодаря. В никакъв случай. Дори на Луна в книгите това понякога й идва в повече. Разбира се, пръстенът й носи известни ползи. Така например тя знае предварително какво ще се падне на контролното по математика, както и дали трябва да си вземе чадър, като излиза, дори и навън в момента да грее слънце. Но когато става дума за важните неща – какъв ще стана като порасна; или още колко дълго ще живее дядо ми – да, изкушаващо е да видиш бъдещето, но какво ще правиш, като разбереш отговорите? Особено ако те не са твърде хубави? Най-добре във всички случаи е изобщо нищо да не знаеш.
Затова да спирам настоящето и така да печеля време, в което да правя каквото поискам – точно това е за мен. Тогава ще мога дори да стигна до Черно море и преспокойно да го погледам, без никой да ме закача. И да ям гювече. Жалко само, че ще трябва да съм съвсем сама, докато всичко това се случва, защото другите изобщо няма и да усетят какво става. Това е и проблемът на Марли в книгите. Макар че да си сам също може да е хубаво.
Можете ли да си представите живот, в който не пишете?
Идея си нямам. Имам предвид, че понякога не пиша с месеци – точно както в момента. Напоследък все бях на път. Случиха се ужасно много неща, чак ми е трудно да ги повярвам. Понякога животът те поразява съвсем отведнъж. Сега първо ще трябва да се възстановя. За да пише човек, се иска спокойствие – и най-добре щедра доза скука. Все още чакам да изпадна в това състояние, защото за мен то все още не е дошло. След това със сигурност пак ще се почне с писането.