Лира Литературно-рекламна Агенция
Елена БОЙЧИНОВА
36 часа. Толкова минаха от последната ми поредна среща с Иво Иванов. В ръка с „Отвъд играта“ – старата нова книга, както един 20-годишен новоизлюпен запален читател нарече новото издание, срещите продължават. Те са по-скоро ре-срещи. Нови стари срещи, в които обаче няма усещане за дежа вю. Всяко изречение е познато и все пак ново…
36 часа. 6 пъти по 6 часа – времето, което той отдели да прегърне всеки, да поговори с всеки от стотиците фенове, които се струпаха в задушна малка зала, за да го видят. И да му стиснат ръката. А той – да ги прегърне, да им каже добра дума.
Имам късмета и щастието по една или друга причина с Иво Иванов да си говорим на малко име. Имах честта да пия „пенлИво пИво“ с него в столична градинка и да използвам по най-безцеремонен начин познанството ни, за да зарадвам две негови почитателки с час-два сладки разкази от него на живо. След като 6 часа го гледах как раздава автографи, как прегръща всеки, наредил се на огромната опашка на представянето на новото издание на „Отвъд играта“, си дадох сметка какъв късмет сме имали с дружките ми. За няколкото дни на почивка в България Иво бе дърпан от всеки и навсякъде – интервюта, коментари на европейското първенство, на предстоящите Олимпийски игри, какво ли не. Все едно някакъв месия се е появил, някакъв ангел е слязъл от небето и пръска позитивизъм и надежда.
Точно позитивизъм, човещина, духовна сила и надежда. Това бе усещането ми за този месец, в който Иво е в България (бел. авт. – за съжаление – връща се в САЩ тези дни).
Позитивизъм, защото рядко се среща толкова положителен, свеж човек в днешното забързано, неморално, водено от материализма време. Позитивизъм, защото той може да говори с розови очила дори за кризите в света ни. Да разкаже за сирийската олимпийка от отбора на бежанците, който ще се състезава в Рио, която получила първия си тест по плуване в морето, докато бягала от войната в Сирия. Да погледне критично, но все пак с надежда, на задаващия се Тръмп в Америка. Да сподели критичната си оценка за режима на свободно закупуване на оръжия в САЩ, въпреки безбройните убийства в страната. Да се разсмее на абсурда да продаваш оръжие на заподозрени в радикализъм лица, които имат забрана да стъпват на американско летище… Толкова много болка има по този свят. Но Иво (може на някои да им се струва малко сантиментално) успява дори лошото да насочи към позитивизъм. Да види светлата страна. Или поне така да звучи.
Човещина и духовна сила. Защото това е основното в историите му. Без значение къде и колко пъти си ги чел. Иво те хваща за гърлото с текстовете си. Пак и пак. И стиска, докато не отрониш сълза, докато не преглътнеш тежко и не се замислиш поне малко за смисъла на нещата, живота и всичко останало. Стари или нови истории няма значение – силни думи, каламбури и толкова много хуманизъм 2.0 – нова подобрена версия на онзи, за който сме чели в учебниците по философия и история.
В онази градинка Иво объркващо ни попита: „Не знам откъде дойде всичко това с хората, които се тълпят и купуват книгите ми. Та втората дори е съставена от текстове, които не мислех, че ще надживеят броя на вестника, за който ги пишех. Защо?“. Не помня какво отговорихме. Освен „Нужно е. Твоите книги са нужни!“. Без значение дали си 16-годишен хлапак, който никога преди това не е отварял книга, или човек, който няма представа оранжева топка в кой спорт се използва, „онази грозната сплескана топка“ за какво е и кой, по дяволите, е Леброн Джеймс, неговите книги са за всеки.
А запознатите в дълбочина със света на спорта… Те купуват книгите на Ивчо още повече. Подаряват, складират. Те, които са чели вски негов ред в последните колко – над 20 години, купуват хартиената книга като някаква реликва, като доказателство, че съществуват, че доброто съществува.
Поредната му среща с множеството от читатели (първата беше при излизането на „Кривата на щастието. За спорта вселената и всичко останало“ в „Хеликон Витоша“ и също остави десетки разплакани от чисто удоволствие) доказа, че прокламираните от мнозина криза и морален и душевен упадък на българите са силно преувеличени.
Гледах го и си мислех за българските президентски избори – колко хубаво би било Иво Иванов да бъде издигнат за президент на България. Може да Ви звучи малко смешно, но какъв по-добър символ, достоен и обичан. После си дадох сметка, че това е невъзможно. Не защото няма да го изберат (а и той не би се кандидатирал, сигурно), а заради прегръдките. Иво Иванов би бил кошмарът за всяка охрана. За шест часа докосна и прегърна толкова много хора, че сигурно може да кандидаства за някоя книга с рекорди. Даде толкова много автографи, че накрая едва държеше писалката и често разтриваше схванатата китка. Снима се толкова много пъти, че вярващите в суеверия през XVIII век биха решили, че е останал без душа за поне 1000 живота напред. И наречевсички тези хора свои приятели.
„Това е уникално, тези хора не гъкнаха, не се скараха, не помръднаха 6 часа от опашката за автографи. Някакво чудо е“, каза един от приятелите на Иво – Васко Кръпката.
Не, не е чудо, надежда е. Надежда, че са ни останали сърца, че сме човеци – мислещи и чувстващи. И макар да не можем да пишем като Иво Иванов, сме способни да съпреживеем емоциите на хора, неизвестни и далечни, хора непознати. Дори и само с една-две книги.
Ако не вярвате – прочетете ги. Вземете „Кривата на щастието. За спорта вселената и всичко останало“ и преиздадената от скоро „Отвъд играта“ и ако не съм права – хвърлете камък.
