Лира Литературно-рекламна Агенция
„Веднъж Африка – завинаги Африка“ е поговорка от екзотичен континент, който свързваме със сафари, колониализъм, величествена природа, племенни ритуали и дълголетни управници като Робърт Мугабе. Истинско богатство обаче там са хората, сред които живее едно десетилетие специалистът по микроелектроника Весела Ганчева. Тя събра приятели и спомени в своя пътепис – „Веднъж Африка – завинаги Африка“. Книгата беше представена в столичната книжарница Хеликон-Витоша, а авторката разказа любопитни неща за радио Хеликон и Лира.бг.
Госпожо Ганчева, защо му е на човек, занимаващ се с физика като вас, да пише книга за Африка?
Поводът за тази книга бяха писмата до моя приятелка, които съм писала в продължение на десетте години, когато бях в Африка, от 1990 г. до края на 1999 г. Оказа се, че тя ги пази и наскоро пак ги прочетох. Тогава ме заля емоцията, преживяванията, всички сравнения, които съм правила за нас и онзи континент, и разбрах, че това са били едни от най-щастливите години в моя живот.
Вие тръгвате от България в сложно от гледна точка на политиката и икономиката време – 90-те години. Какво заварихте при пристигането си там?
Очаквах да попадна в мизерия и мръсотия далеч от цивилизацията, но се озовах в Зимбабве, която е страна от Третия свят и там цареше невероятна чистота. Както в градовете, така и в буша. Докато у нас рафтовете по магазините бяха празни, у тях видях изобилие от всичко. Друга изненада за мен беше неограничената питейна вода, защото не навсякъде в Африка водата е годна за пиене. Но на фона на красивата природа, първите ми впечатления бяха положителни.
Как ви приеха местните хора, някой беше ли чувал изобщо за България?
Аз бях първо в Зимбабве, после в ЮАР. С изключение на хората в университета, никой не знаеше къде е България. В междучасие един от моите студенти ме попита – „Извинете, мадам, вие от кой свят идвате. Ние сме Третият свят, американците са Първият, а вие?“. Буквално не знаех какво да му отговоря.
Може да се позамислят и политиците ни над въпроса на това момче. Все пак, макар и мултикултурна, университетската среда, в която сте били, е по-защитена. Усещаха ли се следите от колониализма?
Така е. Академичните среди са по-толерантни, но например в университета в Кейптаун, се усещаше определено напрежение между различните раси. По паркингите още стояха надписи „само за бели“. В Южна Африка живеят различни групи бели – англичаните и африканерите, които са наследници на холандските завоеватели и те не се обичат много помежду си. Отделно има 11 черни племена и те са зле настроени едни спрямо други. А между белите и черните се намират цветнокожите, които по манталитет бих определила най-близо до българите, със същото любопитство, интерес към чужди езици, отвореност към друга култура. Мои цветнокожи колеги влязоха за пръв път с мен в един крайбрежен ресторант, иначе свободен за всички, просто защото се чувстваха по-сигурни, когато са с бял човек. През цялото време хората в заведението не сваляха очи от нас.
Подразнило ви е отношението към жените, както разбирам от вашата книга?
Да, възприех го като шок, защото бях чела за апартейда, за дискриминацията по цвят и раса, но през ум не ми беше минавало, че жената в Южна Африка не е самостоятелен човек. Описала съм една случка – когато трябваше да си открия банкова сметка, по която да си получавам заплатата в университета, срещнах страхотни трудности. Те не повярваха, че съм сама жена и няма лице от мъжки пол, което да отговаря за мен. Това беше и драматично, и смешно.
Правили ли сте някой опасен гаф, просто от незнание на африканските порядки?
Когато си търсех фризьор, моята цветнокожа секретарка ми предложи своята фризьорка, и тръгнах в квартал, който съвсем не беше безопасен. Бързо разбрах къде съм попаднала, но вече нищо не можех да направя. Прие ме една жена, която подстригваше сръчно и евтино върху тоалетната чиния в собствената си баня. Върнах се жива и здрава, а когато шефът на катедрата научи, трябваше сериозно да ми говори къде е позволено и къде не бива да стъпвам.
На какво ниво е науката в Африка?
В Хараре, столицата на Зимбабве, моята специалност – физиката, просто се преподава. В Кейптаун, може би защото Южна Африка дълги години е била изолирана, в областта на микроелектрониката, наистина се правеше наука на високо ниво. Имаше и условия, и апаратура, аз всъщност установих, че ние, учените с българското си образование по нищо не отстъпваме на онези хора, които бяха завършили Кеймбридж или Оксфорд. Но медицината е една от най-развитите, легенда е името на д-р Кристиан Барнард, който прави първото присаждане на сърце, а болницата „Гроте Шур“ е от най-престижните в света.
Споменавате в книгата си и онези престъпници на новата власт, които избягаха в ЮАР.
Да, имаше три групи българи в тази страна. Едните, с предварително сключен договор за работа, други, по време на голямата емигрантска вълна у нас просто си бяха купили билет с надеждата да се устроят, и да получат по-добър живот. И някои успяха. Третата група дойде с многото пари. Отвориха художествена галерия, направиха български ресторант в центъра на Кейптаун. Мисля че, ако човек внесе в ЮАР сума от порядъка на 100 000 долара, получава гражданство и може да си живее там необезпокояван.
Бихте ли ми казали за какъв стандарт говорим, с колко бих живяла в тази държава нормално?
Грубо казано, три-четири хиляди долара месечно ще ви стигнат, да си плащате наема, да се храните и да си покривате разходите за транспорт. Да знаете, че в тези страни животът без кола е немислим.
Чувства ли се силното разделение между бедни и богати?
В Южна Африка има квартали, в които наистина не бива да влизате, ако сте от средна класа или по-богат, защото могат да ви убият само заради колата. В Зимбабве, по времето когато аз бях, 80% от населението беше безработно. Но то имаше и безплатен достъп до медицинска помощ, по принцип страните от Третия свят се подпомагат от международни фондове и т.н.
България също им е оказвала немалка помощ, особено по времето на соца. Вие говорите с уважение за авиокомпания „Балкан“ и големите търговски дружества, които функционираха там.
Онези представителства на „Техноимпортстрой“, „Техноимпекс“, „Кинтекс“ отдавна са закрити. Мисля, че дори няма българско посолство в Зимбабве, макар да е било първото открито след освобождението на страната и то в знак на благодарност, защото нашата авиокомпания е изиграла решаваща роля при освободителната война на Зимбабве, доставяйки оръжие навреме. Кървавият режим на Ян Смит е свален с българска помощ.
Интервюто взе Людмила Еленкова
