Лира Литературно-рекламна Агенция
Турската писателка Елиф Шафак се слави не само с майсторството на перото си. По образование тя е политолог и в тази си роля е чест гост в колонките на най-авторитетните издания по света. Във връзка със сътресенията в родната й Турция, проваления опит за преврат, прочистването в съдебната, военната и образователната система и вчерашното обявяване на 3-месечно извънредно положение в страната Шафак бе потърсена за коментар от английския в. „Гардиън“. Ето какво написа авторката на „Любов“, „Копелето на Истанбул“, „Чест“ и т.н. (със съкращения):
„Неотдавна Турция изглеждаше оптимистично настроена за бъдещето. Но след въздигането на силния президент Реджеп Ердоган, се въздигна фанатизмът. Не без значение се оказа войната в съседна Сирия. Страната е горчиво разделена.
Анкара, градът, в който прекарах голяма част от детството и младостта си, не е само столицата на модерна Турция, но и център на турската политика и военно дело. Това е също така доът на на огромен брой жители – ученици, бизнесмени, активисти за човешките права. Там има хора, които живеят по световен, либералин начин. Точно там избухна самоделната бомба на 17 февруари, която уби 28 души и рани над 60 други. От миналото лято трагедиите и терористичните атаки напоследък разтърсиха страната.
Промените
Когато се разбра за атентата, седях на една маса с приятели в Истанбул, в малък бохемски апартамент с изглед към Босфора. По стените висяха картини на близкоизточни художници, но и огромен портрет на Дейвид Боуи. Жилището беше илюстрация на многоцветните конфликти в турската идентичност. С новината изплуваха и въпроси като този – как може турското разузнаване да е толкова слабо и да позволи това да се случи толкова близо до сградите на правителството, кой би могъл да е толкова дързък (по-късно кюрдска групировка пое отговорността), как Турция ще успее да се справи и дали няма да свърши като в Сирия? Но основното, което чувствахме, беше мъка, тъга и депресия.
Един от художниците, с които бях, каза: „В Ливан беше същото по време на гражданската война“. Домакинът ни добави: „Някога бяхме обект на завист в целия арабски свят. Всяка година пакистанци, иракчани и иранци идваха тук, за да подишат свобода. Но това вече не е така. Вече никой не ни завижда“.
Едно е ясно: всички турци са потискани. Вече сме се превърнали в тъжна нация. Неотдавна почти изглеждаше възможно Турция да се присъедини към Европейския съюз, да имаме конституция на плурализма, да сме силно свързани с либералната демокрация. Страната беше смятана за ролеви модел, за мост между Европа и Близкия Изток. Западната демокрация и културният ислям съществуваха мирно и успешно. Днес дори в най-смелите си мечти не можем да си представим това.
Нестабилност
Когато страните са залети от тероризъм, страх и нестабилност, най-важно е всички да останат обединени около значими морални ценности. Но това се оказа невъзможно в Турция. Поляризацията в обществото се настани още през 2013 г. с протестите на Тексим и засилването на авторитаризма на партията на Ердоган. Разпокъсването на Турция в последните години бе повече от очевидно – секуларистко срещу религиозно, турци срещу кюрди, класово. Днес всичко е още по-сложно. Основната разделителна линия е между тези, които подкрепят Ердоган и противниците му. Днес, всеки, който си позволи да напише нещо критично е смятан за предател.
Безнадеждност
Турция е попаднала в тъмен и изглежда безкраен тунел. Част от населението приема това с мотива, че живее в размирен регион и оставя всичко на волята на Аллах. Другата част е агресивна. Градското население на Турция, модерните хора, се опитват да правят това, което винаги са правели – говорят за училище, правят безглутеновите си диети, пазаруват в моловете. Те се опитват да останат над политиката.
Турция е не само дълбоко и безнадеждно поляризирана. Тя е разделена на невидими гета – острови на гнева, острови на безразличието, острови на послушанието на централната власт.
Факт е, че демокрацията никога не е била силната страна на Турция като държава. Но днешното блато е много по-огромно от всякога. Никога не е било националната политика и регионалните политици да са толкова опасно преплетени. Днес всичко, което се случва извън границите на държавата, се отразява на това, което става вътре в страната. А смесването на турбулентна вътрешна политика с несигурна външна така е токсичен коктейл. Всичко това води до чувство за дежа-ву и безнадеждност. Много хора, турците, кюрдите, са разтревожени, че се връщаме към 90-те – времена на политическо насилие, икономически сътресения, ескалация на напрежението в кюрдските райони, хиляди убити, ранени и изселени.
Разликата между тогава и сега е в онези фалшиви години на оптимизъм. Кюрдите съставляват 15% от населението в страната – между 10 и 12 милиона души. Една от най-големите грешки на миналото беше разпалването на турския национализъм и авторитаризъм и инвестициите в тежка военна система. Обществото в Турция страда от колективна амнезия. Никой не иска да си спомни и прави едни и същи грешки отново и отново.
Географията
И ако историята е един от слабите елементи в управлението, то географията е другия. Една от големите грешки на Ердоган и управлението му е подценяването на комплексността в Сирия. Бившият министър Ертугрюл Гюнай призна, че още преди две години е предупредил Ердоган да не се намесва в сирийския конфликт и да остане неутрален. Ердоган обаче му казал да не се безпокои и, че войната в Сирия ще приключи за шест месеца. Пет години по-късно решение на конфликта не се вижда.
Днес в Турция има над 2,5 милиона бежанци от Сирия. Само малка част от тях живеят в лагери. Останалите се намират в градчета и градове в Анадола. Обитават паркове и паркинги. Днес на всеки светофар в Истанбул има сирийски деца, молещи се за пари и храна. ПРед скъпите магазини в най-престижните квартали има групи от сирийски младежи. Те нямат проблем с езика в просенето, защото повечето клиенти там са богати араби. Икономическата криза става все по-голяма.
Лишаването на жените от права
Има и други проблеми, за които рядко говорим. Религиозният фанатизъм се предава от човек на човек. Сексизмът се засилва. През 2015 г. турският съд постанови, че вече няма да се изисква граждански брак за двойки, които са сключили религиозен такъв. Така семействата получиха свобода да женят дъщерите си без тяхно съгласие и без да са стигнали нужната за граждански брак възраст. Протестите на организациите за защита правата на жените бяха игнорирани. Министерството на жените и семейството бе прекръстено на Министерство на семейството и социалната политика. Зачеркването на думата „жена“ бе символично – Турция се превръща в консервативна и патриархална държава без място за правата на жените.
След началото на войната в Сирия се повиши драстично броят на булките-деца. Турците се женеха за сирийки и ги правеха втора, или трета съпруга, въпреки че полигамията в страната е забранена. Според Незахат Бьолге, активист в сферата за правата на жените, сирийски момичета на 15-16-годишна възраст масово се женели за 50-60-годишни турци. „Някои от тях го правеха за една златна гривна или пръстен“, допълва бижутер от Килис – градче близо до границата със Сирия. Нараства и нивото на домашно насилие, като 40% от женското население става жертва на токова.
Враговете отвън
Днес външната политика на Турция се определя повече от идеологията, отколкото на принципите на дипломацията. Местните политици искат да превърнат страната в основен играч и сила в Близкия Изток. Правителството подчертава сунитската идентичност, а от стратегията „без конфликти със съседите“ се премина до „конфликти с почти всички съседи“.
Още един момент на дежа-ву. Поколения в Турция са израснали с мисълта, че страната е заобиколена с врагове от всички страни. „Турчинът е приятел само с друг турчин“ е максимата, на която ги учат. В началото на XXI век тези настроения като че бяха подтиснати. Но сега се връщат с пълна сила. Всички са виновни – евреи, арменци, християни…
Турция се превръща в много изолирана страна. Доста деморализиращо е да гледаш идеологическия обрат, който Турция направи – от кандидат член на евросъюза до страна, която вижда като близка само Саудитска Арабия.
Най-голямото предизвикателство е провалът на турско-кюрдския мирен процес. Правителството на АКП и кюрдската работническа партия (ПКК) са виновни за възраждането на милитаризма и насилието. От началото на „кюрдския проблем“ в началото на 80-те години са загинали над 40 000 души. Военните операции не решиха нищо. Нито пък ще решат. Имаме нужда от мир, но нито една от страните не признава и не работи за това.
Тероризъм и фундаментализъм
Преди време бившият премиер Ахмет Давутоглу каза в Хага, че Турция е сигурен рай за чуждестранни инвестиции анализаторът от в. „Хюриет“ допълва: „сигурен рай, който освен това е плодородна почва за терористични групи?. Днес части от този сигурен рай изглеждат повече като Газа и Алепо.“
Докато политиците рисуват цветната оптимистична картина, ислямският радикализъм се превръща във все по-голяма заплаха. Повечето свързани с Ислямска държава терористични актове в Турция са дело на радикализирани в Сирия турски граждани. Все повече и повече млади хора се обръщат към фундаментализма от другата страна на границата.
Цензура
Но в това време силите на реда са по-фокусирани в лов на критично настроени журналисти, преподаватели и членове на академичната общност, карикатуристи и писатели, вместо да гонят терористи. Като част от Конвенцията за граждански и политически права, управляващата партия трябва да знае, че всъщност една от задачите й е да уважава свободата на изразяване. Свободите обаче бяха унищожени тихомълком. Наскоро в доклад на международния ПЕН клуб бе отбелязано, че „местните закони съдържат много притеснителни точки, които позволяват на властите да задържат под стража без заповед, да подсушват и разследват.“ От избора на Ердоган за президент през август 2014 г. над 1300 души са били съдени за обиди срещу него. Въведени бяха драконовски закони, според които писатели и журналисти могат да бъдат съдени за „обида на турското“, или „обида на армията“. Днес всичко е под един знаменател: „обида на Ердоган“.
През януари над 1200 члена на академичната общност от 90 турски университета подписаха петиция, с която критикуват войната, която правителството води на югоизток с ПКК. „Няма да сме партньори в това престъпление“, написаха те. Отговорът на Ердоган беше повече от яростен. Той ги обвини в „заплаха“, започнаха разследвания срещу тях, някои загубиха работата си, други бяха арестувани.
„От тук нататък няма да чета турски вестници. Ще се правя, че живея в Цюрих, за да запазя чистотата си“, коментира един от гостите ми. Но въпреки това, първото, което прави на следващата сутрин е да прегледа вестниците, да отвори интернет и да проверява по няколко пъти на ден какво се случва в страната.
Турските демократи са самотни и депресирани. Критичното мнение е парирано, страхът и параноята са обхванали всичко. Погледите са насочени към Европа, а либералите и демократите в Турция се притесняват, че от там са готови да жертват демокрацията, само и само да задържат бежанците от Сирия далеч от Стария континент. В едно вълнуващо писмо до Ангела Меркел главният редактор на в. „Къмхюриет“ Чан Дюндар напомня на европейските лидери, че демокрацията, свободата на словото, човешките права трябва да са топ-приоритет при разговорите с Турция. Дюндар прекара месец в затвора, след като публикува доклад, според който правителството на Ердоган изнася оръжия за Сирия.
От години в Турция политиците бъркат термините „демокрация“ с „мажоритаризъм“. Деморкацията не е само броят гласове, който партиите получават. Това е начин на управление, закон, права на жените, права за малцинствата, културно и политическо разнообразие, свобода на медиите, на словото, право да говориш и да пишеш без страх.“
За „The World Post“ Шафак допълва: „За една нощ Турция се върна двадесет години назад. Това което става е пирон в ковчега на турската демокрация. Във времена на огромна политическа турбуленция като тези, нюансите се губят лесно. „От нас ли си, или от тях?“ Това е единственият въпрос. Дори не можеш да започнеш да питаш кои сме „ние“ и кои са „те“. Отправили сме се към света на Кафка. Социалните мрежи кипят от шовинизъм, ярост, реч на омразата. Дори журналисти, писатели, поети, интелектуалци са нападани от хора, които търсят „предатели. В момента има повече неща, от които да се боим, отколкото за които да се надяваме“.
