Начало / Интервюта / Ян Мартел: Светът винаги свършва и всеки път има разказвач, който е свидетел

Ян Мартел: Светът винаги свършва и всеки път има разказвач, който е свидетел

Yann Martel's other books include Beatrice and Virgil and The Facts Behind the Helsinki RoccamatiosЯн Мартел, авторът на мега-бестселъра „Животът на Пи“ се завръща с друг заплетен роман Високите планини на Португалия“. Мартел, който си играе със символи, алегории и загадъчни намеци за истината, създава история във Високите планини на Португалия“, която обхваща континенти и поколения. Авторът разказва приказка за скръбта и вярата чрез три отделни истории, писани в различен стил: търсене на съкровище в Португалия в началото на 1900г., магически реалистичната история на патолог, извършващ аутопсия посред нощ и последната – съвременна история  на канадски политик. Работата на Мартел върху романа отразява почерка му в дълбочина.

Наскоро авторът в интервю с Хедър Скот Партингтън сподели за скръбта, символизма на историите и какво го е вдъхновило за последния му роман.

 

  • Едно от най-интересните неща във Високите планини на Португалия“ е навикът на Томаш, а по-късно и на други герои, да ходи назад след смъртта на любим човек. Това важи за Томаш, което е лично възражение срещу Бог, като по-късно това се превръща в традиция за жителите на Tuizelo. Смятате ли, че скръбта е изключително лично преживяване, или има нещо ценно в традициите, което ни обединяват да скърбим заедно?

Скръбта е ужасяващо самотно преживяване. Това, което разкъсва един човек отвътре, може да е нещо, върху което другите само да хвърлят поглед във вестника и не усетят нищо.

Ние се браним от болката, много сме вещи в това „да продължим напред“, когато става въпрос за болката на другите – това е естествен механизъм на защита, докато тя не ни прободе в средата на гръдния кош като добре хвърлено копие. След това залиташ и не можеш да си представиш да продължиш.

Така че, да, всяка традиция, която спомага за облекчаването на мъката, е ценна, въпреки че подозирам, че това никога не е достатъчно. Няма магически трик, който изцяло да може да премахне болката. Разбира се, времето е залъгалка, но също и голям разрушител. Времето заличава всичко – болката и скръбта, но също и живота сам по себе си. Мисля, че това, което помага за скръбта е система от вярвания, която ги поставя в много по-голям контекст, който влага в думата смисъл. Тъй като това е убийствената част, другояче казано безсмислието на скръбта. И затова Томаш  ходи назад, реакция толкова абсурдна, колкото и скръбта, която трябва да понесе.

  • Високите планини на Португалия ли са идеалното местоположение, защото те, по името си, са преувеличение? „Акт на национална суета“? Обстановката в романа ви отразява някои от идеите за истината, разказването на истории и очакванията. Може ли да споделите малко повече за важността на имената, тъй като те са свързани с нашето тълкуване? Какво сте си мислили за имената в романа, докато го пишехте?

Във Високите планини на Португалия“ няма планини, както и най-различни герои в романа откриват. И все пак тези герои имат стремежи, те желаят да изкачват планини. И го правят.

Томаш иска да изкачи планина, за да я завладее от гордост, болка, пареща лудост.

Питър живее доста доволен в планината, в състояние на блажена откъснатост. Д-р Лозора има вяра, че там има планини. Високите планини в романа ми представляват място с възвишен дух, те са в съзнанието.

Другите имена в романа са също резултат от внимателно обмисляне от моя страна, не че читателите задължително биха го усетили. Питър Тови, защото той е бил ученик на Исус, е Тови е португалско еврейско име, както и Лозора. Томаш заради това че друг, по-възрастен Томас е имал съмнения спрямо Исус. И така.

  • Във втора част на романа, Еузебио слуша как жена му защитава притча. Тя казва: „Притчата е алегория, под формата на проста история. Тя е куфарчето, което трябва да отворим и разопаковаме, за да видим съдържанието му. И едничкият ключ, който отключва тези куфарчета и ги разтваря широко, това е алегорията.” Но Еузебио се чуди „Защо истината използва методи на фантастиката? Защо той разказва истории и в същото време, присъства в тях? Историите, пълни с метафори са от автори, които си играят с езика така сякаш свирят на мандолина за наше удоволствие…” Докато пишете, колко точно сте наясно с възприемането на алегорията от съвременните читатели? Има ли това значение за вас?

До известна степен всички литературни произведения функционират на символично ниво – езикът сам по себе си е символичен, но що се отнася до стриктна алегория, не знам какви са сегашните предпочитания, но вярвам, че читателите винаги са отворени за нещо, което ги разтърсва и ги кара да се замислят и алегорията прави това, както и всички други тропи.

Лично аз обожавам алегориите. „Божествената комедия“ е едно от любимите ми литературни произведения. За мен, алегорията е обратното на буквализма, а кой би го предпочел?

  • По какъв начин функционира една алегорична история? Мисля, че хората са вероятно по-отворени към алегорията, отколкото осъзнават. Сещам се за примери от музиката, изкуството, политиката. Но също смятам, че веднъж щом една история е категоризирана като алегорична, това кара читателите да се страхува, че може и да не я ‘схванат’ или тяхната интерпретация може да е грешна. Трябва ли една притча да е лесна за разбиране, за да е притча? Смятате ли, че използването на притчи и алегории е по-скоро за да усложни или, казано другояче, да предразположи литературата към различни интерпретации, отколкото да се опрости смисъла?

201223_bПритчата и алегорията започват да функционират, когато читателят е настроен за тях и се съгласи да ги възприеме. Това не означава, че това е лесно. Например притчите на Исус имат опростен вид, но съдържат цял куфар, пълен със смисли. Притчите са възникнали най-вече от традиция на устно предаване; те трябвало да пренесат богатство от смисли в няколко цикъла.  Те са сбити, но не са лесни за разбиране. Те обаче не изискват степен на предварителни познания с които човек да може да ги разшифрова. „Божествената комедия“ на Данте е почти неразбираема без степен на познание на италианската история и католицизма (слава богу за всичките тези бележки под текста и разясненията).  Така че в днешния свят, където каноните са изхвърлени през прозореца и ние празнуваме многообразието и различията, алегориите и притчите са по-рисковано начинание. Но кой не харесва пъзелите?  Кой не иска да бъде накаран да разсъждава малко повече?

  • Как ви хрумна идеята за Високите планини на Португалия“? Едно от нещата, които обичам в нея, е как постановлява много подобни проблеми в различни поколения, но в различни сценарии. Романът първоначално беше ли замислен като тези три различни части, или по-късно се превърна в това? Може ли да споделите какви идеи са ви развълнували, докато потъвахте в работа по романа?

Започнах да пиша романа, когато бях в университета. Той включваше кръст, приключение, животно (говорещо куче), а действието се развиваше в Португалия. Но бях твърде млад, твърде неопитен  в занаята на писането, за да я завърша. Пациентът умря на операционната маса, така да се каже. Продължих напред. Двадесет и пет години по-късно, започнах да пиша „Високите планини на Португалия“ и нещо от по-ранната му версия излезе наяве по археологически начин.

Но също така нови елементи се включиха в играта. Автомобилът, убийствата-мистерии тип Агата Кристи, аутопсията и прочие. Не знам дали сега съм по-умел в писателския занаят отпреди – все още се чувствам като новак, който си играе безразборно с магически отвари, но този втори път романът се съедини. Това, което ме накара да се замисля един ден, беше обикновено наблюдение, което направих: как в повечето издания на евангелията отделните глави имат собствени заглавия. Въпреки това, че историите за живота на Исус са доста кратки, въпреки че някои епизоди са разказани в едно изречение или най-често, в един-два параграфа, все пак всички тези глави са озаглавени. Хрумна ми, че те предоставят в обобщен вид живота на Исус и този живот, без значение дали човек вярва в Бог или не, по много начини наподобява живота на всички нас: Ние се раждаме, растем, даваме най-доброто от себе си, умираме.

Зачудих се дали бих могъл да напиша роман, използвайки тези заглавия на глави. Какъв живот биха живели героите ми, ако съществуваха паралелно на събитията от живота на Исус? Повествованието бързо се разкъса на три отделни части. Не мога да си спомня кога точно се случи това. Просто стана. Три – символично число. И всяка част от романа се разви по свой собствен органичен начин. Направих обичайното си проучване върху ранните автомобили, размяната на роби, Агата Кристи, шимпанзетата и прочие.

Това проучване ми даде нови идеи и нови места за изследване. Накрая премахнах заглавията на главите, но романът вече беше готов.

  • Втора част започва с Еузебио, който си повтаря наум „тялото Христово“ и по-късно след това казва, че работата му като патолог го е научила, че „всяко мъртво тяло е книга със своята история за разказване,  всеки орган – глава от нея, а главите са обединени от общия разказ“. Защо идеята за интерпретация е важна в наши времена? Трябва ли да се доверяваме повече на нашите собствени интерпретации, или е човешко да се търсят допълнително доказателства?

В някои сфери на живота личните интерпретации са от второстепенно значение. Например правото. Малко хора ще намерят за приемливо да вземат закона в собствени ръце. Законите са си закони и ако не си съгласен с тях, жалко. Можеш да пишеш до членове на конгреса, да съставиш движение за петиция и така нататък. Но не може просто да ги игнорираш, защото така се чувстваш. В сферите на живот, обаче, които са по-лични и по-малко социално насочени, личната интерпретация е всичко. Как човек си води живота, какъв е той всъщност, кой съм Аз, защо съм Аз и прочие – с този тип въпроси със сигурност имаме външни агенти, които са готови да ни водят, но в крайна сметка човекът трябва да реши. Това е едното нещо за религиозната перспектива, което винаги ме е поразявало, като казвам това без значение дали човек се интересува от религията или не, че тя по своето същество е лична. За Господ – какъвто и бог да е – ти си важен, твоята уникална индивидуалност е важна. Нека да използвам думите, въведени от Мартин Бубер – религията е изцяло за твоята собствена връзка със самия себе си. При подобна връзка, личната интерпретация е всичко. Както е и при четенето. Няма такъв закон, който да постановява по какъв начин ти трябва да интерпретираш дадена книга. Аз много вярвам, че читателите интерпретират книгите ми както си искат, без да се страхуват дали са прави или грешат. Няма правилно и грешно. Съществува само това, което звучи и не звучи добре.

  • Вашите истории изискват от читателите да бъдат отворени към няколко сюжетни линии. Но в същото време, Високите планини на Португалия“  предлага много точки на свързаност в рамките на сюжетното повествование, което ни уверява, че въпреки че сме в напълно различни моменти от историята, ние оставаме в същата вселена. Колко важно е за вас да балансирате напрежението между „познатото“ и „непознатото“ в повествованието?

Това балансиране е от съществено значение, като то включва и много догадки. Като писател, аз нито искам да обяснявам прекалено (да оповестя всичко и да го направя безинтересно за читателя), нито да липсват достатъчно разяснения, оставяйки читателите озадачени.

Историята проработва тогава когато включва читателя;  когато той започне възприема думите от страницата и да ги конструира със своето въображение. В този смисъл книгата е едната половина на завършеното цяло, а читателят е другата половина. И това включване на частта на читателя започва, когато в самия текст има мистерия.

  • До каква степен вярвате, че авторовото намерение определя как трябва да се интерпретират книгите му?

Засегнах тази тема в отговора ми към предишния въпрос. Намерението на автора много бързо се поема от отговора на читателя. Читателят може добре да намери нещо в произведение, в което авторът не е възнамерявал да влага смисъл. Това означава, че сега съществуват два романа: този, който авторът съзнателно написва и този, който читателят създава в съзнанието си. И този процес продължава, докато има толкова романи, колкото и читатели. Този потенциал една книга да се превърне в цяла библиотека, невероятната интерпретативна плодовитост на въображението, е точно това, което привлича хората към книгите, защото те могат да се включат в текста, те могат да го пресъздадат. В големия брой интерпретации смятам, че авторовото намерение не трябва изцяло да бъде пренебрегвано,  но също така не трябва и да се превръща в строго наблюдаван портал, през който читателят трябва да премине. И това е настрана  от важния въпрос дали всъщност авторът всъщност познава намеренията си изцяло. Има елемент на спонтанност , на свобода на художествено творчество, което не може да бъде сложено в рамка нито от намерението, нито автора, нито от читателя.

  • Когато става дума за занаята на писането, кои са вашите литературни творби, които са ви послужили като ментори?

Много са. По-голямата част от обичайните заподозрени творби, писани в края на XIX в., англо-американските канони в началото на 20в., всички тези мъртви бели мъже (и няколко мъртви бели жени) – Вирджиния Улф, Уила Катър, Зора Нийл Хърстън (чакайте, тя не е бяла), които са написали невероятни книги. Някои японски писатели ме разтърсиха – Юкио Мишима, Ясунари Кавабата, както и някои руски автори (Толстой, Достоевски, Гогол, Тургенев и прочие).

Кнут Хамсун, опозореният Нобелов лауреат от началото на ХХ в.  ме беляза. Както и „Божествената комедия“, както и споменах по-рано, единственото най-впечатляващо произведение, което съм чел. Любимият ми жив писател е Джон Максуел Кутсѝ, който прави толкова много с толкова малко.

  • В настоящия век на глобална климатична промяна, бедност, войни, и икономически сривове все още ли е от значение за човешкото население да си писател и защо?

Имаме склонност да мислим, че нашата епоха е най-апокалиптичната от всички. Но представете си, че живеете в Източна Европа в края на 1930 г. Или по време на Първата Световна война сред безпрецедентното клане. Или по време на Черната смърт, когато една трета от населението на Европа е загинало. Или в неограничен брой места по света, опустошени от колониализма. Светът винаги свършва и всеки път има разказвач, който е свидетел.

И ако няма, тогава светът не свършва, а по-лошо: просто изчезва. Мястото и времето, които не са изразени в една история, най-вече изчезват от човешкото съзнание. Така че да, смятам, че историите и техните създатели все още не са изгубили значението си.

  • Какво четете в момента?

Невероятна класика, която досега никога не бях чел – „Илиада“ в превод на Стивън Мичъл.

Изключително произведение е. Фантастично бурна е, и все пак се усеща остро, повествованието е вълнуващо, а перспективата за живота – как ние сме в ръцете на случайността (или както тогава са го наричали  „на милостта на боговете“), което е вледеняващо модерно…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *