Лира Литературно-рекламна Агенция
Швейцария се слави с много неща – Алпите, шоколада, часовниците, банките, писателите, тенисистите. Последните две се свързват с едно име – Жоел Дикер. Младият швейцарски писател нашумя у нас с романа „Истината за случая Хари Куеберт“, а от утре на пазара ще е новия му роман: „Книга за Балтиморови“. Сетихме се за него и покрай предстоящата му визита в България на 20 и 21 юни. Дикер се оказа спортен маниак и тенис специалист. И малко изненадващо се оказва много по-голям поддръжник на Стан Вавринка от колкото на бившият номер 1 в света и доскорошен хегемон по кортовете Роджър Федерер.
Предлагаме ви негово интервю за www.letemps.ch – един малко по-различен поглед за връзката между спорта, креативността и причините за успеха на швейцарския тенис.
Каква е връзката ти със спорта?
За мен има много връзка между креативността и спорта. Например преодоляване на самотата, трудностите със справянето с моментите, в които си контузен или без идеи. Има много прилики между писането и спорта, особено тениса, спорт, който наистина означава много за мен. Може би боксът се приближава до него. Тези два спорта приличат на живота. Трябва ежедневно да работиш, за да се задържиш на върха в тези два спорта. Особено в тениса – с тази система на защита на точките от миналата година. И ако си спечелил титлата от един турнир от Големия шлем, а на следващата година стигнеш до финала, което само по себе си би трябвало да е голям успех, но ако там загубиш – губиш точки. Ако пък спечелиш – просто си направил това, което си направил предходната година. Да, идеята да рестартираш всичко, година след година в тениса е много сходна с това, което правят писателите.
Т.е. напрежението да създадат нова книга?
Да. И трудността да завършиш една книга, но и самото ти представяне в нея. Ако играеш най-добрия си тенис, но съперникът ти играе по-добре, губиш. Дори и да си дал всичко от себе си, има такива, които са по-добри в момента. И те боли, не си спечелил титлата. Трудно е. Има много малко тенисисти, които са стигнали до подобно ниво – Роджър Федерер, или Стан Вавринка. И за тях, каквото и да направят, никога не е достатъчно. Има само разочарование. Трябва да се научиш да живееш с това. Мисля, че след това идва самотата. Това, което и аз чувствам, когато пиша. Ние, писателите, сме сами със себе си и врага в себе си. И когато те побеждават, пак са сами. Победите са не над Надал, или Мъри, а над самите тях. Вярвам, че в живота е така, винаги човекът е най-големият си съперник. И тенисът илюстрира това мое убеждение. Сам си на корта и това може да продължи дълго. Красиво е.
Оприличаваш себе си на Стан Вавринка ли? Внезапно сполетялата те слава…
Това, което е еднакво, е, че успехът идва след упорита работа. Той не се случва просто така. Стан не започна да удря топката добре изведнъж, в един ден. Успехът идва, когато му дойде времето. Той го е носил и вървял към него постепенно. В моя случай успехът дойде още докато бях млад, но след девет години труд. Не познавам Стан, не говоря вместо него, но когато постигнеш такъв успех, всеки иска да те познава. Съседите, хората в кварталния магазин, всички ще кажат, че са познавали Стан. Всички изведнъж започват да искат да те виждат, да пият кафе с теб, да ти стиснат ръката. А това няма как да стане. Затова трябва да се капсулираш, да изградиш бариери, да отказваш. И тогава започват да казват за теб – „Копеле, променил се е“. Но дълбоко в себе си ти си си същият. Това, което се е променило, е появата на нуждата да се защитиш. Това не е промяна. Просто е механизъм. Това е важно. За мен тези, които говорят за това какъв си, казват неща от твое име, взимат решения вместо теб, са агресивни. Те искат нещо, а това е насилие.
Има я и самотата, свързана с пътуванията – за турнири, или в твоя случай – за премиери.
Самотата е свързана с това да не си с хората, които обичаш. Да си роб на календара носи много загуби. Един тенисист губи много ценни години в това. Ти си на възраст, когато връстниците ти излизат по срещи, женят се, излизат на по бира, но ти никога не си там. Има конфликт между постигането на мечтите и отсъствието ти. Как се справяме с това? Този ритъм на живот ти позволява да отсееш истински стойностните приятели, онези, които остават дори, когато те няма. Но не винаги е лесно. Хората си мислят, че тенисистите имат бляскав живот. Но не винаги им е забавно. Да, има прекрасно моменти, емоциите са по-силни, но този живот изисква и много жертви.
Според теб има ли гении в спорта?
Не съм убеден, до колко важен е геният и талантът. Физическите способности са предопределящи. Някои са по-силни и по-издръжливи от други. Но според мен ключът е във волята, в желанието да изживееш мечтата си, да преодолееш себе си, да вярваш. Не мисля, че Федерер дължи кариерата си на това, че е гений. Да, има значение талантът. Но причината да е там, където е, е, че работи като куче. Той има гняв в себе си и прави нещо прекрасно, играейки тенис. Но не е магия. Той сам е изградил всичко. Много малко са хората, които могат да го направят, които имат способността да го постигнат.
Не е ли същото за писателите?
Напълно. Много хора ми казват, че искат да напишат книга. Казват ми: „Имам идея, но след няколко страници не мога. Какво да направя?“ Често го чувам. Но не мога да отговоря. Това не е магия, няма бутон, който да натиснеш и да започнеш да пишеш. Ако нямаш желанието да се развиваш, да ставаш по-рано от другите, да си лягаш по-късно, да работиш всеки ден, без събота, без неделя, няма как да успееш. Това е – трябва да излезеш от зоната си на комфорт и да работиш още по-здраво.
Има ли история в тениса, която да те е развълнувала?
Да. Тази на Тимеа Бачински. Това е необикновена история. Да играеш, да спреш, да зачеркнеш всичко, да започнеш от начало, нов живот. После да решиш: „Все пак това е, което все още искам“, да рестартираш кариерата си и да стигнеш до топ 10. Това е удивително. Това е двойна доза успех. Силно е. има гняв. Малко ми напомня на Андре Агаси. Ако четете само автобиографията му „Открито“, оставате с убеждението, че само брои резултатите. Но в дълбочина виждате в какво се е превърнал, чудите се къде било удоволствието. Разбирате, че вторият брак, този със Стефи Граф, е отворил нещо в него, открил е ново измерение на живота му. Тимеа е изживяла нещо подобно. Тя е направила нещо магическо с тъмните си сили, превърнала ги е в позитивна енергия. Тя е много бляскаво, грациозно момиче.
Как ще обясните швейцарските успехи в тениса? Някои го наричат „швейцарско чудо“.
Нека не говорим за чудеса. Ще излезе, че е някаква аномалия. А то не е. Швейцария е страна на работници във всяко едно значение на думата. Ние работим здраво, амбициозни сме и това ни носи много. Имаме успешни хокеисти, в НХЛ- Рома Жоси и Марк Стрейт. Във футбола имаме добри играчи. Тези, които спечелиха световното първенство за 17-годишни през 2009 г. напуснаха страната. Но това е проблем на футболната ни асоциация. Имам какво да им кажа. На кортовете е същото – тези, които са най-амбициозни, които работят най-упорито, постигат успехи. Това не ме изненадва. Става дума за човешки качества и силни характери. Нашата страна има ограничения, що се отнася до размер, имаме и лингвистични бариери, но спортът успява да заличи всичко това. В спорта обединението е най-силно. Това е сила.
Срещал ли си някога Роджър Федерер? Какво би го попитал?
Не. Но бих го попитал за какво съжалява.
А Стан Вавринка?
Стан малко прилича на мен. Може би не трябва да го казвам сега, след успехите му. Но има нещо, което много ми харесва в начина му на мислене. Федерер е някак много хигиенизиран. Харесва ми, че Стан показва, че наистина живее. Можеш да изживееш тениса с него. Той е емоционален. Той се съмнява. Искам да знам за какво съжалява Федерер. Но Стан, той някак прозира, показва щастието на съмнението. Наистина страхотен пример за младежите, които имат въпроси за живота, без значение дали са спортисти, или не, за тези, които имат мечти. Защото мечтите са трудно нещо. Те изискват да се бориш, изискват да пролееш пот, да се жертваш. Мечтите не са само бели. Те са съчетание на много неща. Затова го харесвам. Той показва цялата тази енергия от живота. Показва, че трябва да си запретнеш ръкавите и да работи. Това е страхотен урок за много хора.
Новак Джокович вдъхновява ли те?
Неговата хегемония е чак дразнеща. Федерер беше защитен от характерната си скромност. Хората нямаха проблеми, че печели всичко. Но сега това го прави Джокович. Понякога се чудя какво трябва да направиш, за да стигнеш до това ниво. Как се чувстваш като се изправиш срещу другите? Трудно, но и нечестно е, някак. Той има невероятна сила. Чудя се какво е отвътре. Какви са недостатъците му? Какво ли казва на жена си, когато печели турнир, но го освиркват? Ядосва ли се? Какви са проблемите му? Дали ако започне да пада, ще го харесват повече?
Често казват, че великите шампиони задължително са и малко луди. Това не е недостатък, май?
Повече ми харесва да мисля, че са грешни. И пак се връщаме на въпроса: Какъв им е проблемът? Да искат да излязат пред всички и да се борят като лъвове, година след година, да се излагат на сервиси, летящи с 250 км/ч. Тези, които са в Топ 5, са напълно разнищени. Като всички големи шампиони. Но връзката между хората и амбицията е това, на което се възхищавам. Затова се уча от тях и се опитвам да ги разбера. Ще бъда щастлив да стисна ръката на Роджър, но не това ме интересува. Бих бил негов психоаналитик, да провеждам 4-часови сесии на седмица и да разбера, какво го е извело до тук. Да питам Надал струвало ли си е? Само те могат да кажат това, ние не можем да ги съдим.
Има ли напредък в загубата?
Загубата е дори нещо по-хубаво. Там започва битката. Казваме си: „Какво ще стане сега?“. На едно по-високо ниво справянето със загубата те прави това, което наистина си. Чърчил казва: „Успехът идва от провала, от провала без да загубиш ентусиазма си.“ Това е спортът.
Това е и професията на писателя.
Същото е. Има съмнение дали е перфектно, защото това е нещото, което те движи при създаването на нещо. Най-успешните имат най-големи съмнения. И от това дали си способен да го преодолееш, или не, зависи кариерата ти.
А това, което направи „Лестър“ във Висшата лига, не е ли прекрасна спортна история?
Няма да лицемернича – това не е любимият ми отбор. Но от тази история разбираме, че въпреки парите не могат да те направят най-добрия отбор. Това не е достатъчно. Случилото се в Англия е много хубаво. Четох, че имало по-големи шансове Боно да стане папа, отколкото „Лестър“ – шампион. Днес футболът има много труден имидж заради парите. Играчите имат финансова стойност, която не винаги съответства на това, което виждаме на терена. В тениса, ако играеш лошо, не печелиш титли и печелиш по-малко пари. Плащат ти за постигнатото, докато във футбола плащат на играчите без значение дали вкарват, или не. Забравихме, че спортът е битка. Има противопоставяне на един спортист с друг, а не на един, който печели повече, срещу друг.
В „Книга за Балтиморови“ един от героите има проблеми с дрогата. Какво мислиш за допинга?
Много е трудно да имам становище. Наистина ли Шарапова е разбрала след няколко месеца, че лекарството, което взима е забранено? Не е обърнала внимание? Жалко за нея. Допингът е проблем, който разрушава всичко. Да вземем Ланс Армстронг, който спечели няколко титли на Тур дьо Франс, пребори се с рака, но накрая всичко бе прецакано. Когато си спортист, носиш огромна отговорност към онези, които те гледат. Но допингът е много сложно нещо, комплексно. Това не е нещо, което взимаш и те прави чудовище. Може да не подобри представянето ти, но да ти позволи да играеш, защото си натрупал толкова много болка в ръката или крака, че без него не можеш да излезеш. Ако лекарството е забранено, то е допинг, но той не ти гарантира, че ще спечелиш. Казвам това и в романа си. Изкушен си да кажеш: „Това не променя нищо“. Така че, сложна работа е това с допинга.
Може ли някой да взима допинг, без да знае?
Не знам. Но е добра тема за роман.
Какъв спорт практикуваш?
Бягане. Имам нужда от това. От момент само за себе си. Не съм състезателен тип, защото това не ме интересува. Има милиони хора, които бягат по-бързо от мен. Но аз си тичам към моите цели, към себе си.
