Начало / Автори / 12 юни: сто и 12 години от рождението на Атанас Далчев

12 юни: сто и 12 години от рождението на Атанас Далчев

Иван ГОЛЕВ

dalchev…Имах честта да се познавам с него. Недостатъчно отблизо, за да се нарека негов приятел, но достатъчно, за да се осмеля веднъж, извън кратките ни разговори тук и там, да отида в дома му с един мой стихотворен цикъл за Марина Цветаева. Помолих го за мнение. Той взе листовете, вторачи в тях големите си диоптри и съсредоточено зачете. Мълчах, мъчейки се да отгатна дали ще му харесат или ще ме съсече. С грубоватото си лице и смъкнати рамене ми приличаше повече на обущар пред тезгяха си, отколкото на изтънчен литературен ерудит. Може би само разперените му, клепнали уши издаваха, че улавя повече и по-тънки звуци от нас, с прибраните. Като свърши, ме попита: „Каква е тая страшна везна, дето се мята?” Въздъхнах облекчено и дори с лека гордост: „Цветаева е зодия везни”. „Аха”, кимна той. Безгрешно бе забелязал уязвимото място – с тия свои лупи и уши!

…С дъщерите му Мария, Виктория и Райна и сина му Христо през годините съм си говорил далеч повече, отколкото с него. Както и с внуците му Тошко и Сиси. Чудесни хора, кротки и разумни. Спомням си и съпругата му Анастасия – възпитана и деликатна жена. Сякаш от друго време и от друг свят.

images…Но най-много съм беседвал наум с неговите стихове и литературни фрагменти, в които всяка дума е забодена с обущарското му чукче на точното място, така че да не мръдне. Уви, колкото и да се взирам, не мога на свой ред да попитам: „Какво е това тук?”

…Сега, препрочитайки за кой ли път поезията му, изведнъж си давам сметка как в някакъв момент влиянието му върху мен е било толкова силно, че съм написал половин дузина стихотворения изцяло по негов тертип. Или съм забравил това, или никога не съм го знаел. Често пъти вярващият не усеща, че изговаря от свое име фрази от библията.

index…Преди време той се превърна в улица. Винаги, когато крача по нея, си мисля колко странно нещо е животът – познавал си някого, гледал си го с възхищение, а сега стъпваш отгоре му. Ей го, оня там дори се изхрачи. Друг тътрузи контейнер с боклук отгоре му. Но на бай Атанас не му пука – подобни хора са над тези неща. Те още приживе са ни простили не само миналото, но и бъдещето.

…Дали пък не съм предчувствал, че един ден ще стъпвам с обувки по него, та затова да ми е напомнял обущар? Нещо като предварителна индулгенция, като подсъзнателна молба за прошка.

Нека си припомним част от записаните му мисли, които той наричаше „фрагменти”:

 

Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.

Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята. Той е произведение толкова на автора, колкото и на преводача.

Струва ми се съвсем погрешно да се противопоставя красотата на истината. Те може да се различават, но не си противоречат.

Логическият смисъл на едно поетическо произведение е като връвта, която сама може би няма никаква стойност, но свързва отделните зърна в една скъпоценна огърлица.

Резултатът интересува хората повече от причината. Навярно затова мнозина не правят разлика между смешен и остроумен.

Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.

Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това – кой ги харесва.

Мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите.

Известността носи със себе си окови: зависимост от читателите, от критиката; зависимост дори от собственото ти предишно творчество.

Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература.

Със стила на писателите става нерядко това, което се наблюдава при отглеждането на малките деца. Колкото повече грижи полагат за него, толкова той е по-хилав, по-безжизнен.

Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.

Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.

Мнозина искат да минат за хора с вкус, като отричат постоянно. Но истинският вкус се познава само по това, което той утвърждава.

Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпущаме ръце пред тяхното съвършенство. Вдъхновяват ни за работа по-слабите таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас.

Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.

Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни – ако пишеха по-малко.

Не е важно дали романистът е взел, или не своите герои от живота, важно е дали ги е създал живи.

Още Аристотел справедливо беше забелязал, че докато историята повествува за станалото, поезията дава израз на възможното. Само така може да се обясни обстоятелството, че изкуството предугажда бъдещето.

Шест години – възраст, когато почват да падат млечните зъби: старостта на детството.

Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.

Един принцип, който иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо.

Талантът е по-често явление от характера.

Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.

Ужасното е не че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият.

Не може да уважава собствеността на чуждите мисли оня, който няма собствени.

Мнозина наричат чувство за справедливост своята завист.

Талантливият човек е неприятен.

Остроумните хора не обичат, когато други остроумничат над тях. Огорчението им е двойно: първо, те са осмените и, второ, не на тях е хрумнало остроумието.

Аз бягам от успеха не заради него, а заради ония, които го имат: срамувам се да приличам на тях.

Хуморът е веселата смърт на поета.

С куршум можеш да убиеш човека, но не идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи.

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

Когато един певец загуби гласа си, става музикален педагог и почва да учи другите как да пеят.

Който има семейство, трябва да се прости с гордостта си.

Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

Има, изглежда, някакъв антагонизъм между живата и писмената реч: който приказва добре, обикновено не пише добре.

Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента, и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.

За равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката. Голяма поезия имат и примитивните народи.

Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел. Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите.

Между писателите има толкова общо, колкото между пътниците в един трамвай.

Който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти.

За поетите думата освен значение е особено съчетание от звуци, има особена дължина и тежест, съдържа особена багра, носи особена атмосфера. Поради това за поетите не съществуват синоними; всяка дума е незаменима. Те я виждат, чуват, опипват и усещат. Който няма това сетивно, ако щете, материално отношение към нея, той не е поет.

В боя най-често побеждава не по-силният, а по-жестокият, по-безсърдечният.

Влиянието на един даровит човек е такова, че предизвиква дори и у бездарните му противници талантливи нападки.

Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

Зад един хуморист стои най-често един консерватор.

Докато повехналият лист се носи във въздуха, сянката му го следва по земята. Когато те се съединят, листът е паднал.

Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.

Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.

Изостанеш ли назад, щом не виждаш вече никой зад себе си, обхваща те паника. Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв.

Страхувай се от глупака не когато те напада, а когато намисли да те похвали.

Като пенсионер, сложил ръце отзад, по празния площад се разхождаше с криле на гърба си един гълъб.

Искаш ли да не завиждаш, създавай сам. Бездействието поддържа завистта.

Старостта – тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.

Граматически правилната фраза е като правата, теглена с линийка: в нея няма живот.

Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.

И за финал – обичам всичките му стихотворения, но това, което с годините ми става все по-близко, е:

index1

 

 

 

 

 

СЪДБА

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от златò;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

1927 г.

Прочетете още

petya_dubarova_snimka

ПЕТЯ ДУБАРОВА: Добра по душа, талантлива в сърцето

Едно момиче празнува днес – пак има рожден ден и пак ще си остане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *