Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Първото, с което „Левиатан“ от Пол Остър ме впечатли, е посвещението. Също като Дон де Лило и Филип Рот, с които нерядко го сравняват, Пол Остър се интересува от теми като самотата на съвременния човек (първата му книга носи заглавие „Изобретяване на самотата”), изолацията на интелектуалеца, тънката граница между нормалността и девиацията, невъзможността да избягаш от императивите на консуматорското общество, дезинтеграцията на семейната двойка и силата на случайността… Дон де Лило и Пол Остър несъмнено са сред емблемите на постмодерния роман.
Второто, което ме впечатли, е епиграфът: „Всяка действителна държава е покварена”, цитат на Ралф Уолдо Емерсън. А Емерсън е известен и с това, че приравнява твореца с Бог, затова мнозина трансценденталисти го боготворят, за тях разлика между живота и изкуството не съществува – животът се осмисля единствено през изкуството. В този смисъл няма как да си творец и да не си добър човек. Творец ли си, значи си мярка за човек.
Но да се върнем на сюжета. Бенджамин Сакс и Питър Арън са начинаещи писатели, сприятеляват се случайно, но историята на това приятелство се оказва доста болезнена и комплицирана. След едно падане от аварийна стълба Сакс изчезва и на приятеля му се пада непосилната задача на… ретроспекцията.
Възможно ли е човек да се промени за една нощ? Възможно ли е човек да заспи един и да се събуди друг? Вероятно да, но аз не бих заложил на тази карта. Не че инцидентът не беше нещо сериозно, а защото съществуват хиляди различни начини, по които човек да реагира на непреодолим сблъсък със смъртта.
Питър се опитва да разбере кое може да превърне един човек с толкова „стабилен” живот в отшелник, на какво се дължи трансформацията. След мистериозното изчезване на Сакс не остават никакви дири, ако не се брои ръкописът на неговия роман, озаглавен „Левиатан“:
Колкото повече напредва книгата, толкова по-хаотична става – пълна с непредсказуеми асоциации и отклонения, белязана от все по-бързо променящ се тон на наратива – и така се стига до един момент, в който имаш усещането, че всичко започва да левитира, да се вдига тежко-тежко от земята като гигантски метеорологически балон. В последната глава вече си толкова високо във въздуха, че изведнъж си даваш сметка, че няма как да се върнеш, без да паднеш и без да се убиеш при падането.
А може би нищо никога не може да бъде разбрано? Тъкмо в „Левиатан“ е запечатана най-важната среща в живота на писателя – тази със съпругата му Сири Хуствет, не по-малко почитана от него като романист. Питър среща Айрис при сходни обстоятелства (на английски името Siri е огледално на Iris) и решава, че е модел – „грешка, която много хора допускат, когато я видят за пръв път.”
Интересното е, че „Левиатан“ е публикуван още през 1992 г. Мълчаливият протагонист на книгата в лицето на Бенджамин Сакс напомня за Хенри Дейвид Торо. Раздвоен между епикурейското и интелектуалното, между улегналия семеен мъж и вечния женкар, ексцентричният Сакс се явява изследовател на човешката природа, на границите на човешката идентичност. Можем ли да очертаем тези граници, без да нарушаваме примирието със заобикалящия свят? И доколко собствени са собствените ни решения всъщност?
„Левиатан“ не е лек за четене, но усърдието си струва. Пол Остър не се отказва да следва пътя си. Той притежава рядката способност да деконструира човешкото поведение и очевидно я използва брилянтно.
