Да откажеш шедьовър: 17 мига срам за велики писатели

Наскоро авторката на най-продаваната поредица в историята на детската литература – тази за Хари Потър, Дж. К. Роулинг публикува в социалните мрежи писмо от издател, който отхвърля нейната първа книга след края на „Хари Потър“ „Вакантен пост“. Роулинг обяви, че публикува отказа с цел да мотивира начинаещите писатели. От Ърнест Хемингуей, през Джордж Оруел, до Стивън Кинг, Хорхе Луис Борхес, Марио Пузо – дори най-четените и успешни автори са получавали свирепи откази от издателите. Ето няколко от тях, събрани от mentalfloss.com:

„Нашето единно мнение е изцяло против тази книга. Тя е твърде дебела, и доста старомодна… Преди всичко – защо трябва да е кит? Това  в много жизнено и някак езотерично същество. Препоръчваме герой с по-голяма популярност сред младите читатели. Например, не може ли Капитанът да се бори с млади, а защо не и сластни, девици?“

Да, това е писмо, което получава Херман Мелвил за превърналата се в класика „Моби Дик“. Накрая авторът успява да убеди същия този издател да публикува книгата, но заплаща всичко от джоба си. Докато Мелвил е жив, от книгата се продават едва 50-на копия. Това може би е най-известният „самиздат“ роман в света.

„Ако мога да съм честен – Вие наистина сте вложили много от себе си в своята проза. Откривам усилията Ви да сте едновременно досаден и да обиждате. Наистина сте мъжкар, а? Няма да се изненадам, ако разбера, че сте написали тази история, затворен в някой клуб, с химикалка в едната ръка и бренди – в другата.“

Остро, но може би и вярно. Но тази рецензия на „Слънце изгрява“ не повлиява особено кариерата на Ърнест Хемингуей.

„Това момиче, според мен, няма някакво специално любопитство, или чувства, които биха направили от тази книга нещо повече от любопитно четиво.“

Критикът определено е пропуснал цялата идея на „Дневникът на Ане Франк“.

 

 

„Вашите прасета са много по-интелигентни от другите животни и като такива са най-квалифицирани да избягат от фермата – всъщност, без тях надали би имало животинска ферма (някой може да оспори това), но в книгата има нужда не от повече комунизъм, а от по-публично ангажирани прасета.“

Писател към писател. Това е отказът на Т. С. Елиът към Джордж Оруел за „Фермата на животните“. Друга реакция, която Оруел получава, е, че „истории за животни не се продават в Америка“.

„Безотговорна ваканционна история, която никога няма да се продава добре.“

Доста причудливо описание на бестселъра „Шумът на върбите“ от Кенет Греъм.

 

 

 

„Безкраен кошмар. Моята присъда е „О, не четете тази ужасна книга!“

Не е ясно дали именно заради тази бележка, но „Война на световете“ от Хърбърт Уелс излиза от печат едва 120 години по-късно.

 

 

„Нямам дори най-мъглива идея, какво се опитва да каже този човек. Вероятно авторът се опитва да е смешен.“

Това е една от реакциите към Джоузеф Хелър. Той получава 22 отказа за издаване на „Параграф 22“.

 

„Вършехме обичайната си работа през лятото и разчиствахме някои от ръкописите. Сред тях намерихме Вашия ръкопис, който ми бяхте показали като пример за Вашата работа. Искрено съжалявам, но нито едно от произведенията Ви не изглежда добре адаптирано за нашите цели. Бихме похвалили историята Ви за бомбардировката на Дрезден и текста Ви „Каква е цената за Златните яйца?“, но нито един от тях не е достатъчно достоен за нашето одобрение.“

Това е един от най-лицеприятните и мили откази, които Кърт Вонегът получава за „Кланица 5“.

„Мозъкът ми се разкъсва от терзания по въпроса защо е необходимо на 30 страници да се описва как героят се върти в леглото преди да заспи.“

Но трябва да сме честни – „По следите на изгубеното време“ е от милион и половина думи.

 

„…поразително отвратително, дори за просветен фройдист … цялата книга е неуверена кръстоска между отвратителна реалност и невероятна фантазия. Историята често се превръща в див невротичен блян … Аз препоръчвам тази книга да бъде погребана за хиляда години.“

Е, хубаво е, че „Лолита“ от Владимир Набоков не излиза чак след милион години.

 

„Вие просто не знаете как да използвате английски език.“

Това е реакцията на редактор от в. „Сан Франциско Екзаминър“ към разказ на Ръдиърд Киплинг.

„…ти, лайнян ненормалник. Предупредих те да не пишеш злобни боклуци за мен. Сега можеш да отидеш да си намериш черна превръзка за очи, защото твоите ще бъдат изтръгнати от лицето ти от някой космат непознат в тъмен паркинг. Колко ли бързо ще се научиш да четеш Брайловата азбука. Ти си измет.“

И това е само извадка на цялата обида. Така Хънтър Томпсън си отмъщава за поредния отказ от издател на своя биограф Уилям МакКийн.

„За Бога, не издавайте тази книга.“

Д. Х. Лорънс обаче не взел предвид този съвет и скоро на бял свят се появила „Любовникът на Лейди Чатърли“.

„Той няма никакво бъдеще.“

Непредвидлива бележка на издател към агент за „Шпионинът, който дойде от студа“ на Джон Льо Каре.

„По-добре си останете учител.“

Луиза Мей Уолкът обаче не послушала критика. В крайна сметка именно този редактор бил убеден и издал „Малки жени“.

 

 

„Ще имате една доста прилична книга ако се отървете от този досаден герой Гетсби.“

Това е доста драстично предложение, което за щастие Френсис Скот Фицджералд не приема по отношение на „Великият Гетсби“.

 

 

„Не се интересуваме от научна фантастика, която се занимава с негативни утопии. Това не се продава.“

Това е отказът, който Стивън Кинг получава за „Дългата разходка“, която публикува под псевдонима Ричард Бакман.

 

„Отказ и препоръка: Не разбирам какво Хайнеман вижда в този дебютен роман освен някаква младежка американска женска прибързаност. В тази книга определено няма талант, на който да си заслужава да обърнем внимание.“

Да, това е рецензия за „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат. По късно книгата получава още една критика от издателя Алфред Кнопф:

„Препрочетох, или по-скоро, прочетох по-задълбочено „Стъкленият похлупак“, като вече знаех, че е от Силвия Плат. Това добави по-голям интерес към четивото, защото стана ясно, че е автобиографично. Но въпреки това – роман не е. Проблемът е, че тя не е успяла да романизира живота си. Няма гледна точка, няма завръзка, няма нищо, което показва, че е спечелила награда в Ню Йорк миналата година, не се разбира кога се прекършва психически, кога започва да опитва самоубийство, как губи девствеността си. Всичко, което мис Плат описва, е в книгата просто защото й се е случило. Тези случки сами по себе си са добри за разказване, но, събрани заедно, не могат да направят роман. Читателят не може да почувства колко дълбоко е вкоренена мъката, която води това момиче до самоубийство. Което е тъжно, защото мис Плат владее думите и борави с необичайно ярки детайли. Може би тази книга е изключение и в следващата тя ще използва таланта си по-добре. Съмнявам се, че този роман някога ще бъде забелязан, но може да му дадем и втори шанс.“

Така че – ако ви откажат издаване – не се притеснявайте, пишете!