Лира Литературно-рекламна Агенция
Пред десетки почитатели живеещата в САЩ писателка и авторка на бестселъра „Самодива“ Краси Зуркова отговори на въпроси на съученичката си – телевизионната водеща Мариана Векилска, и на гости в препълнен столичен клуб. Утре, 29 май, в 17 ч., Зуркова ще се срещне с читателите си в Пловдив, като домакин ще е местната книжарница „Хеликон Пловдив Център“. Ден по-късно, на 30 май, от 18 ч. тя ще гостува и в „Хеликон Бургас“, като срещата й с читатели ще е от 18 ч.
Ето какво каза Зуркова в София:
Какво помниш от онова време ти?
КЗ: Помня, че онова време до голяма степен ме формира като човек. То започна още в детството ми в град Елена, след това продължи през тийнейджърските ми години тук, в София. Когато ме питат как съм се научила да пиша, да бъда творец, аз казвам, че първо е трябвало да науча две неща. Едното е как да чувствам, защото според мен човек, който не чувства, не е истински творец. И това започна още в детството ми, от семейството, от града, в който израснах, след тук, в София – една среда, която с годините ставаше все по-широка, не само от семейство към общество и от малък към по-голям град. Но винаги бях заобиколена от хора, на които чувствата бях основното нещо, опорната точка, около която се гради всичко останало. Второто нещо – преди да се научиш да пишеш и да имаш какво да твориш, трябва да мислиш. И това също стана тук, в България. Не си спомням дали Светлана Овчарова ми преподаваше, тя беше един от нашите учители по литература. Има и други, на които винаги ще съм благодарна. Но тя беше човекът, който влезе една сутрин в класната стая, остави си кафето на масата и каза: „Когато пишете нещо, то трябва да е изненадващо, ново, оригинално. Иначе губите и вашето време, и моето“. И това ми се е запечатало в съзнанието. И особено когато трябваше зад Океана да имам смелостта да изразявам каквото и да било на хора, които не познават нашата страна, култура, начин на мислене и нашата душевност, тези неща са ме ръководели. Гледах на себе си като на едно малко късче, което се е откъснало, прелетяло е там и трябва да се запази.
Каза преди малко, че човек трябва да се научи да чувства и да изразява емоциите си. Как се справи с точно обратното? Защото в Америка е по-скоро обратното – емоциите не трябва да надделяват.
КЗ: Това, което хората не разбират, е, че дори и да имаш какво да убиваш като емоции, това е нещо прекрасно. За мен в тази обстановка там емоциите, независимо дали са положителни или отрицателни, фактът, че изпитвам нещо, ми даваха надежда. Другите хора там тома ги разклаща, прави ги несигурни, докато за мен е точно обратното, превърна се в опорна точка. Защото това са моментите, в които аз усещах себе си – човек, който не е машина, която работи или си слага усмивката като маска. Това бяха моменти, в които въпреки че бях далеч от България, аз се чувствах свързана. Това ми напомняше как съм се чувствала тук, какъв човек съм била. Независимо дали уча или правя приятни неща в свободното си време, начинът да усещаш света около себе си, да му отговаряш с пълната си душа е било за мен основно нещо.
Като каза учене – Принстън и Харвард, „История на изкуството“ и „Право. Твоята героиня Теа Славин изключително много ми напомня за теб, за онези училищни години. Освен, че е българка, тя е също толкова емоционална, упорита, не желае да се променя с цялото съзнание, че е ценна такава, каквато е. Доколко автобиографичен е този роман?
КЗ: Почти изцяло, въпреки че показва само началото на моята история, т.е. този пръв момент на сблъсък. И главния въпрос, който аз имам за себе си и който много години по-късно усетих, че още не съм си отговорила, е в основата на книгата. Това е въпросът до каква степен, когато попадаш в нова обстановка, трябва да се опиташ да се претопиш в някаква степен. Защото от уважение към другата култура, която в някаква степен става твой нов, втори дом приемаш да видиш кое е хубаво, да се опиташ да свикнеш. Но по-важният въпрос е кое не искаш да изгубиш в себе си, кое е много различно от начина, по който тази друга култура функционира и всъщност как да го запазиш. Запазването е много трудно. За мен специално настройката към новите неща беше по-естествен процес. Ние българите сме много адаптивни хора. Независимо какво ни е на душата, ние можем да се нагодим към всякакви обстоятелства – трудни или лесни. Но да запазиш същността си, ценностите си, особено когато от всички страни ти казват, че това е погрешният начин, че е нещо наивно и детинско, а и като чужденец комуникираш на чужд език – гледат с уважение на теб, но с всяко изречение, което излиза от устата ти, трябва да доказваш, че си на тяхното ниво. Това за мен беше основна цел и до голяма степен книгата ми помогна да намеря себе си. Защото когато започнах да пиша през 2009 г., не мога да кажа, че запазвах себе си, колкото усещах, че съм се изгубила. И отново започнах да се намирам.
Какво е да пишеш на език, различен от майчиния ти, и то толкова образно и богато?
КЗ: Ние преминахме езиковата бариера още тук, в гимназията, но там я преминах с цената на много четене на английски език. След като се премине тази бариера и ти овладееш езика като изказ, осъзнаваш, че имаш едно основно предимство. Дори не знам дали мога да го обясня, защото си дадох сметка за това по-скоро. Когато пишех книгата, не съм мислила изреченията на български и след това да ги превеждам на английски. Аз ги мислех на английски. Но процесът, който става подсъзнателно, е, че винаги носиш българския изказ и българския начин на мислене. Всяко нещо може да се каже с много думи и с малко думи. Аз предпочитам да го кажа с малко думи. Ние по принцип сме директни хора и култът към сложната писменост не е най-правилният подход в литературата. Двете неща, които американците много оценяват в книгата, са стилът и това, че им отваряме прозореца към нашия фолклор, както и към гръцките митове. От началото, като пишех книгата на английски, си мислех, че пиша упорито, като скулптор, извайвам, махам всичко, което е излишно. Когато пренаписвах книгата на български, осъзнах, че причината този изказ да им се струва толкова оригинален, е това, че той носи в себе си българския заряд и българските фрази.
Някои хора, като поживеят в чужбина няколко години, се връщат с акцент, позабравили български. Ти над 10 години не се беше прибирала в България. Искам да ти благодаря, че си запазила музиката на българския език в себе си. Че толкова образно и от сърце си пренаписала тази книга на български. Другото нещо, за което ти благодаря, че отваряш тази врата на Запада към малко познатия на тях фолклор, легенди, мистика, които са типични за България. Как ти хрумна да използваш легендата за самодивите и да преплетеш българския фолклор със старогръцките легенди?
КЗ: Аз винаги съм обичала приказките, фолклора, легендите. От малка това са и любимите четива и до ден-днешен много обичам да се пренасям в магически светове, колкото по-забързано и прозаично става ежедневието. Много хора и тук, и в Америка изпитват същото – човек има нужда от магия, да мечтае, от доза вълшебство в забързания си ден. Така че това е по-директният отговор на въпроса. Другият отговор е, че в Америка беше крайно време вампирите да отстъпят на заден план. Всички говореха само за това, не само в Америка, но и по целия свят. Една от причините нашият фолклор да бъде доста непознат не е, че не се е писало за това. В днешно време всеки може да прочете каквото поиска в интернет. Причината е, че тази информация, първо, трябва да се поднесе по много достъпен начин. Второ, дори и да ги вкараш в увлекателен сюжет, за самодиви не може да се говори, без да вкараш някаква мистика в самия език. Четенето на история за самодиви трябва да накара читателя да се почувства като участник в една мистерия, която за нас, българите, е много по-естествена. И реакцията на българските читатели е много интуитивна. Всеки човек усеща магия, която дори не може да изрази с думи, която и аз не мога да обясня. Нашите митични същества са много по-сложни и много по-дълбоко духовни. Затова може би ще отнеме малко повече време на западния свят да ги осмисли, да ги приеме и да ги почувства. Защото те наистина трябва да бъдат почувствани, а не само разбрани.
Като много по-сложни и по-духовни описваш и нас, българите, съвсем дискретно. Споделяйки какво чувстваш, какво изпитваш, създаваш добър имидж на българите и на България. Събуждаш любопитство, което също трябва да се отчете. Каква съдба мечтаеш за твоята „Самодива“?
КЗ: За България и българския читател мечтата ми вече се е осъществила – аз го виждам, вече цяла седмица съм тук. Всички хора, с които съм имала личен контакт през последните дни, са усетили всичко, което съм искала да усетят. Преди два дни ми казаха нещо, което се запечата в съзнанието ми и ще го отнеса със себе си, особено когато продължавам да пиша. Казаха ми, че сутрин преди началото на забързания ден е приятно да се прочетат 2-3 страници от книгата ми. Много съм благодарна на жената, която ми го каза – книгата така да бъде почувствана в България. Това е подаръкът, който исках да направя на хората тук и причината да започна да пиша втора книга. Мечтата ми за „Самодива“ по света е да помогне на хората, да ги вдъхнови да направят крачката към емоционалното. Една от главите в книгата се казва „Скок към емоционалното“. Древните гърци и траки са го знаели – много е важно да пазиш винаги в себе си способността да си интуитивен, да не мислиш само с разума си, а да усещаш и тези две неща еднакво да ръководят начина ти на живот, изборите, които взимаш всеки ден за каквото и да било. За нас това е много по-лесно, вродено ни е, в нашето българско общество е много по-прието, на запад не е така. И в днешно време полека това нещо се разчупва с повече източни философии, медитации. Но всъщност истинската мистика идва от нашите земи. За мен самата беше изненада и това е нещо, с което тепърва ми предстои да запозная читателите. Древногръцките мистерии са и наши, тракийски и те са били една много лична мистика, която тогава е била използвана да им помага в живота, да бъде висше преживяване, което те води напред, независимо от трудностите. В последствие те стават основа на християнството, не като религия и догма, а като мистика. И от там могат да бъдат проследени чак до будизма. В Америка будистката философия е много разпространена, но мисля, че почти никой не знае, че тя произлиза от тук.
Вие казахте за българските читатели, а бихте ли споделили какво е отношението на американските читатели към книгата?
КЗ: Американските писатели подходиха към моята книга по същия начин, по който подходиха към мен като човек – по същия начин, по който подхождат изобщо към останалия свят: с много любопитство в най-добрия смисъл на думата, чисто, необременено любопитство. Като цяло те не пътуват много по-света, не говорят чужди езици. Изключения винаги има, но става въпрос за мнозинството. И когато им се предостави един автентичен прозорец към света, те го оценяват страшно много и го приемат, както и мен ме приеха като чужденка – с много топлота, но най-вече с любопитство, това е ключовата дума. Другата страна на монетата е, че с много малки изключения те не могат да направят духовната крачка. Те приемат историята като сюжет, като информация, като сблъсък – неща, които не са най-голямото достойнство на книгата. Докато българският читател я възприема като енергия, като лична рецепта как да си набави магия, не само докато прелиства страниците на книгата конкретно, а и по принцип. През месеците, в които подготвяхме издаването на българския вариант на „Самодива“, много хора бяха меко казано скептични, защото аз живея от 1993 г. в Америка и те очакваха това да е роман с американска настройка.
Тъй като оставихте книгата с отворен финал, предстои ли продължение?
Предстои продължение, ако Вселената го поиска и аз успея да предам на читателите това, което от 6 години нося в себе си. Преди да напиша тази част от историята, която е само половината, аз видях цялата история в главата си като на филм. Аз исках да занимая читателите с един много интересен въпрос – ако митът за Орфей, който ние считаме за древен, се пренесе в една съвсем съвременна обстановка и то не българската, а напълно противоположна като ценности, като усещане за света, какво би станало? Всички знаем, че Орфей се оказал прекалено слаб. Дали защото много е обичал Евридика или по друга причина, има най-различни мнения. Но както често става в гръцката митология, боговете надхитряват хората. Това, за което исках да пиша в книгата и което предстои, ако напиша втората част, е останалата част от мита за Орфей. Това изпитание, на което е подложено сърцето му и цялото му човешко същество – това нещо да се разиграе със съвременни герои. Едно от нещата, които не могат да се отрекат, е колко много Орфей е обичал Евридика, но все пак нещо не му е достигнало. Дали има някакъв начин хората да се обичат, така че дори и боговете да не могат да ги надхитрят и ако те са поставени на такова изпитание, да успеят?
Чие изпълнение те вдъхнови, за да опишеш по този уникален начин изпълнението на Шопен в края на книгата?
КЗ: Попитаха ме кой е любимият ми филм. Аз много обичам киното, имам много любими филми, но на първо място е „Амадеус“. Гледала съм го безброй много пъти. За мен музиката се превърна в нещо, което не просто може да се усети без думи, а може и да се опише с думи. И за да се опише както трябва, трябва първо да се почувства и след това трябва да се каже много директно. Всяка музика си носи заряд, магия и тя трябва да е точната дума. Може би за всеки човек тази точна дума е различна, но когато го пишеш, има думи, които лягат на сърцето. И когато ги комбинираш и пишеш в изречение и то си има своята музика, изречението ляга на сърцето. Езикът става прозрачен, ти усещаш, чуваш и не осъзнаваш, че всъщност четеш думи. Издателство „Егмонт“ по такъв начин вложи сбора от сърцата на всички хора, които работеха по книгата, че те прочетоха мислите ми.
Пожелаха ти „Самодива“ да бъде филмирана – имаш ли нещо да кажеш в тази посока?
КЗ: Чувала съм да казват, че най-хубавото нещо, което може да се случи на една книга, е да бъде превърната във филм. И днес за първи път при едно интервю тръгнах да го казвам и се спрях по средата, защото това е огромна грешка. Най-хубавото нещо, което може да се случи на една книга, е тя да бъде усетена от хората. Второто най-хубаво е да бъде направен филм. Естествено, за комерсиалния успех на една книга това е прекрасно. Но като всяко друго нещо, зависи кой го прави, как го прави. Едно от нещата, които позволиха на книгата да бъде вълшебна, е, че докато я пишех, бях освободена от всякакви мисли за това колко пари ще донесе и дали въобще някога ще донесе, тъй като работех и като адвокат. Така че за мен беше много важно процесът да бъде абсолютно освободен от материални мисли. А и книгата ми беше начин да се отдалеча максимално от материалния начин на живот. В киното такъв лукс няма никога, независимо кой прави филма. При всички положения ще бъде чудесно.
И в най-смелите си мечти не съм очаквала това, което се случи и продължава да се случва в България. Аз си мислех, че ще направя подарък на българския читател. Но в крайна сметка се оказва, че е много по-голям подаръкът, който ми се направи на мен. За мен това е незабравимо магическо усещане – да бъда разбрана, усетена, почувствана и да го виждам на живо. За един творец, който като нас, писателите, създава изкуство сам в продължение на много дълго време и няма допир със света, след като веднъж си го усетил, вече знаеш защо го правиш.
