Интервю с Дон Кихот

Във връзка с днешния Международен ден на книгата и 400-ната годишнина от смъртта на Мигел де Сервантес, представител на книжарници „Хеликон” се обади в Институт Сервантес в София с молба за съдействие по отбелязването на празника.

Очаквахме всичко друго, но не и това, което се случи. След като го изслуша, любезната служителка на института попита дали искаме да ни даде телефонния номер на Дон Кихот. Ама как така? – не повярва нашият човек. – Телефонен номер? На Дон Кихот?… Че той жив ли е? Е как, беше отговорът. Та нали е безсмъртен герой. Искате ли номера или не? Не го даваме на всеки, правим го само защото високо ценим вашата книжарска верига. Ама разбира се!, отвърна нашият представител. Много ви благодарим!

Ето как се свързахме и разговаряхме няколко минути по телефона с Рицаря на Печалния образ от Ла Манча.

Добър ден! Господин Дон Кихот ли е?

Ало, да, кой е? – дочува се отсреща сънен глас.

Здравейте, господин Кихот, удобно ли е да разговаряме?

Слушам ви. Линията малко прекъсва.

Обаждаме се от България, от книжарници „Хеликон”…

Не ви чувам добре, пооглушал съм – кхъ-кхъ! Казвайте!

Къде ви сварваме?

Ами тук съм полегнал в една маслинова горичка, под едно дърво. Цяла нощ водих битка с едни зли магьосници, та се поуморих. Разпрегнах Росинант и съм позадрямал.

Да… Ами днес празнуваме деня на книгата. Та да ви попитаме – още ли сте такъв запален читател на рицарски романи?

Какво да ви кажа… по-скоро – не. Видяхте до къде могат да докарат човека калпавите четива. Иначе, да, продължавам да чета в почивките между приключенията си.

Какви книги четете?

Ами зависи. Най-различни – трилъри, книги за самопомощ, любовни романи. Напоследък много ми харесват книгите за оцветяване за възрастни. Санчо ми намери цветни моливи и винаги когато имам време, оцветявам картинките и така се успокоявам.

Друго?

Харесват ми и книгите, в които се препоръчва да се откъснат някои страници. Те наистина това и заслужават. Късам ги, но внимавам къде ги хвърлям, за да не замърсявам природата. Очаквам издателите да измислят нещо ново в този дух – примерно, да отпечатат тези страници на някаква хартия, която се яде. Тогава ще ги давам на Санчо да ги изяжда, че горкият, е все гладен.

Казахте, книги за самопомощ. Защо ги четете?

Нали знаете, всеки човек има някои странности… включително и аз. Като започнат да ми се привиждат непрекъснато вятърни мелници и как те тръгват срещу мен, превърнали се във великани, започвам да чета тези книги. Казвам си, по-спокойно, човече – това, че магьосниците са ти врагове е ясно. Но я се опитай с усилие на волята да преодолееш тези свои състояния. Може би някои от мелниците не са истински. И знаете ли, помага. Вече се бия с такива мелници не повече от веднъж седмично.

Господин Кихот, а книги за магьосници обичате ли?

О, да, много харесвам Хари Потър. Много е умно това момче. Добре че тукашните магьосници не са толкова изобретателни, иначе голям зор ще видя. Така че му се възхищавам, но в същото време не прекалявам с четенето за него. Все пак той от е противниковия отбор.

Споменахте любовни романи. Дали ще е неприлично да ви попитаме как е вашата Дулсинея Тобоска?

Ох, настъпихте ме по мазола. След като прочетох много книги за самопомощ, започнах да се питам дали пък тази моя дама на сърцето действително съществува. И знаете ли до какво заключение стигнах? Че не е важно дали тя е истинска или не, важното е да имам за кого да си мисля и на кого да посвещавам своите песни. Че самотата е лошо нещо.

Да ви попитам друго. Прощавайте, ако е малко неделикатно. Как стана така, че сте още жив? Нали в края на книгата умряхте?

Е, това са писателски трикове. Остап Бендер нали също умря в края на „Дванайсетте стола”, пък после – хоп! – ето го жив и здрав в „Златният телец”. Пък и господин Сервантес така ме е обрисувал, че ето на – вече повече от 400 години читателите не ме оставят на спокойствие и дори и да искам, нямам време да умра. Голяма отговорност съм поел на плещите си. Вие откъде казахте, че се обаждате?

От книжарници „Хеликон” България.

Ама така кажете бе, хора! Боже Господи! Знам ви, и книжарниците ви знам. А вие знаете ли че аз съм половин българин?

Така ли? И аз това се чудех, колко добре сте с българския!

Ама какво говорите! Моят дядо по бащина линия е българин, името му беше Дончо Кехайов. Селото му май се казваше Манчево, Момчилградско. Но после семейството му се премества някъде по Бургаско. Та оттам и аз се казвам Дон Кихот де ла Манча, на него съм кръстен. Тц-тц-тц!

Значи сте и бургазлия!

Естествено.

Ами в такъв случай няма ли да дойдете насам, да посетите родните си места?

Ама чакайте, та миналото лято аз идвах в България. На екскурзия с една туроператорска фирма. Вярно, инкогнито, за да не се вдига излишен шум. До Бургас не стигнах, но минах през София, Пловдив, Русе. Влизах в книжарниците ви там. Ей, чудесни книжарници имате! Накупих си сума ти книги. А книжарките колко са любезни и начетени, думи нямам! Питахме ме за Дулсинея. Ама за какво ми е Дулсинея, като всички ваши книжарки са мои Дулсинеи. Само като си спомня за тях, и ми се приисква да напиша на всяка от тях по една песен.

Добре, да не ви отнемаме повече време. Следващия път, като дойдете в България, на всяка цена заповядайте в Бургас. Ще видите как ще ви посрещнем!

Благодаря, ще ви се обадя. Изобщо, искам да обиколя цялата страна и да посетя всички ваши книжарници. Ще взема и Санчо с мен, да носи купищата книги, които купувам, че вече малко се уморявам.

Всичко хубаво, господин Дон Кихот!

Да сте живи и здрави, дочуване!

Само момент! А не бихте ли ни написали ей-сега някоя песен? Знаем колко сте сръчен.

Веднага!

Ех, Хеликон, ех, Хеликон,

за една ваша книжарница заменям своя кон!

Ето това беше разговорът на нашия представител с господин Дон Кихот, който – каква изненада! – се оказа и наш сънародник. Но то беше близо до ума – на кой друг все злите магьосници ще са му виновни, ако не на наш човек! Както и да е, радваме се, че е жив и здрав и че ще ни посети в Бургас. Когато дойде, всички ще го посрещнем тук заедно, нали?