Лира Литературно-рекламна Агенция
Известният американски социолог и икономист Торстайн Веблен разглежда в книгата си „Теория на безделната класа“ (ИК „Изток-Запад“) живота на висшите класи в края на XIX в. и обяснява защо пилеенето на време и средства става специфичен модел за престиж и подражание. Авторът разкрива не само детайли от поведението на „Голямото добро утро“, но ни помага и да погледнем под неочакван ъгъл собственото си съществуване.
Торстайн Веблен е между най-острите критици на капитализма. В изследването си той се спира на понятията „показно безделие“ и „показно потребление“. Анализаторът проследява еволюционното развитие на човешките институции и условията за появата на безделната класа и стига до извода, че тя е непроизводителна, защото представителите й се занимават с управление, военно дело, религиозни обреди и спорт. Тази класа е освободена от труд и нейният престиж се формира върху противопоставянето между черния труд на обикновените работещи и героичните дела на висшата класа.
Какво става с продукцията, произвеждана от работещите? Според Веблен тя не е предназначена да задоволи справедливо нуждите на обществото, а да осигури печалба за безделната класа, защото голяма част от потенциала й се реализира в това да демонстрира своя просперитет.
Според американския учен стремежът на хората е да демонстрират социален статус и престиж, като този стремеж е по-силен от стремежа за полезност, щастие, удоволствие. С безпощадна проницателност Торстайн Веблен показва как пилеенето на време и средства е станало задължаваща социална норма и пример за подражание, а това поставя на изпитание икономическите устои на социалната система. Изследването му по-късно влиза в основата на множество научни трудове на други автори.
„Теория на безделната класа“ е ценен източник на информация за читателите с интереси в областта на историята, социологията и икономиката. Преводът от английски е дело на Росен Люцканов, а автор на корицата е Десислава Игнатова.
ОТКЪС от Единадесета глава „Вярата в късмета“
Макар вярата в късмета да е в основата на хазарта, това не е единственият му елемент. Правенето на залагания в състезание за сила или умения изхожда и от друг мотив, в чието отсъствие вярата в късмета едва ли би получила толкова важна роля. Той е свързан с желанието на очаквания победител или на привърженика на печелившата страна да затвърди предимството си за сметка на губещия. Победата на печелившата страна е толкова по-забележителна, а загубата на губещата толкова по-болезнена и унизителна, колкото по-голяма е паричната печалба или загуба от облога и това само по себе си има съществено значение при правенето на залагания. Облогът обикновено се сключва, макар че това не се казва гласно, нито дори се признава на ум, за да увеличи шансовете за успех на състезателя, в чиято полза е той. Предполага се, че произтичащите от облога ресурси и ангажираност не може да нямат никакво значение. В случая имаме специфична проява на инстинктивния стремеж към изкусност, подкрепена от ясното усещане, че мистичната свързаност на всички неща следва да гарантира победа на страната, в чиято полза са вложени толкова желание за успех и подкрепа. Този стимул за обзалагане се проявява свободно в подкрепата за избраника ни във всяка една надпревара, която несъмнено има хищническа природа. Иначе казано, при обзалагане вярата в късмета се проявява като помощен фактор на грабителските импулси в собствения смисъл на думата. Затова може да се твърди, че доколкото вярата в късмета намира израз в правенето на залози, тя следва да се приема за компонент на хищническия тип характер. Тя е архаична привичка, спадаща по същество към древен, недиференциран тип човешка природа. Щом обаче на нейна страна се прояви хищническото конкурентно начало, тя се диференцира във вид на хазартни привички. Тъкмо в тази развита и специфична форма следва да се класифицира като типична черта на варварския характер.
Вярата в късмета е усещане за проявите на една същностно произволна необходимост в хода на събитията. В своите разновидности и външни прояви тя има съществено значение за икономическата ефикасност на всяка общност, в която е достатъчно широко разпространена. Това е основание за подробно обсъждане на нейния произход и съдържание, както и на влиянието на различните ѝ прояви върху икономическите структури и функции, и на връзката между безделната класа и нейното формиране, диференциране и запазване. В онзи развит и интегриран вид, в който ясно се наблюдава в нецивилизованите култури от грабителски тип, или при любителите на спорта в съвременните общества, тя включва поне два различими компонента, които следва да се интерпретират като две различни фази в развитието на един основен начин на мислене, или пък като един и същ психологически фактор в две последователни фази от еволюцията му. Обстоятелството, че тези два елемента отговарят на последователни фази в един общ процес на формиране на специфичен тип вяра не възпрепятства едновременното им влияние върху начина на мислене на отделния индивид. По-примитивната от тях (или по-архаичната) представлява зачатък на анимистична вяра или по-точно на анимистичен усет за връзките между нещата, приписващ квазиличностен характер на определен набор от факти. За човека от дълбоката древност всички натрапчиво присъстващи обекти и факти, имащи пряко влияние върху неговия живот, притежават квазиличностна индивидуалност. Те се мислят като притежаващи воля или по-скоро като вътрешноприсъщи тенденции, които са част от комплекса на каузалните фактори, оказващи по загадъчен начин влияние върху наблюдаемите събития. Вярата на любителите на спорта в късмета или щастливата случайност не е нищо повече от проява на рудиментарен анимизъм. Тя се отнася до различни обекти и ситуации, при това често по твърде неясен начин, и обикновено предполага възможността да спечелим на своя страна, да отклоним или подмамим, или просто да възпрепятстваме вложени в самите предмети тенденции, имащи отношение към дадената игра, изискваща умения или късмет. Малцина са любителите на спорта, които нямат навика да носят амулети или талисмани, за които вярват, че имат известна действена сила. Техният дял не е по-малък от дела на онези, изпитващи инстинктивен ужас от урочасване на състезателите или на използваните от тях принадлежности в състезание, за чийто изход те са сключили облог, и убедени, че самият факт, че подкрепят определен състезател или отбор им дава известно предимство или че муската, която сами са изработили, е нещо повече от обикновена детинщина.
В елементарните си форми вярата в късмета се свежда до инстинктивен усет за загадъчната телеологична насоченост на обектите или ситуациите. Приема се, че предметите и събитията имат способността да реализират определени цели, независимо дали последните се мислят като произволно зададени или съзнателно избрани. Вярата в късмета плавно преминава от този елементарен анимизъм към втората или производна форма, за която стана дума по-горе – увереност в съществуването на непроницаема свръхестествена действеност, проявяваща се посредством видимите обекти, с които е свързана, но оставаща нетъждествена с тях. Използването на термина „свръхестествена действеност“ не имплицира нищо по отношение на природата на онова, което означаваме с този термин. В случая става дума просто за естествено продължение на анимистичната вяра. Въпросната свръхестествена действеност не е задължително да се възприема като личност в пълния смисъл на думата, тя може да е просто нещо, което притежава личностни атрибути в достатъчна степен, за да е в състояние своеволно да влияе върху изхода на кое да е начинание и преди всичко на всяка надпревара. Вездесъщата вяра в „hamingia“ или „gipta“ (gaefa, authna), придаваща такъв колорит на исландските саги, а също на ранногерманските народни предания, е пример за подобен тип схващане за нематериална намеса в естествения ход на събитията.
При тези прояви или разновидности на въпросната вяра на споменатите тенденции се приписва индивидуалност, макар и не пълнокръвна личностност. Освен това, за тях понякога се приема, че са податливи на въздействия с духовен или свръхестествен характер. Добре известен – при това поразителен – пример за подобна вяра, която е достатъчно диференцирана и свързана с антропоморфна персонификация на съответната свръхестествена сила, е традицията за решаване на спорове чрез двубой. В този случай свръхестественият деец се схваща като арбитър, решаващ изхода от надпреварата въз основа на специфични съображения, отнасящи се до основателността или законосъобразността на претенциите на участниците в нея. Сходното възприятие за непроницаемо въздействие на духа върху събитията в света все още може да се наблюдава в съвременното популярно вярване, засвидетелствано в познатата максима: „Трикратно по-силен е онзи, който знае, че недоволството му е справедливо“ (Thriceishearmedwhoknowshisquarreljust). Тази максима запазва убедителността си за обикновения, необразован човек дори и в съвременните цивилизовани общества. Днешните реминисценции на вярата в hamingia или в невидимата ръка, направляваща човешката десница, намиращи израз във въпросната максима, са твърде бледи и несигурни, а също така примесени с други психологически фактори без пряка връзка с анимистичните вярвания.
За нашите цели не е нужно да се вглеждаме в психологическите процеси или етническите фактори, посредством които второто от тези анимистически вярвания произтича от първото, макар че този въпрос може и да е от съществено значение за народопсихологията или теорията за еволюцията на вярванията и култовете. Това се отнася за още по-фундаменталния въпрос дали двете са свързани в качеството на две последователни фази. Тук споменаваме тези въпроси, само за да отбележим, че нашите интереси не водят до тях. Що се отнася до икономиката тези два елемента или фази в развитието на вярата в късмета, в некаузалните потенции на нещата, по същество имат един и същ характер. Икономическото им значение произтича от факта, че става дума за начин на мислене, влияещ върху обичайните схващания за фактите и събитията, с които индивидът влиза в съприкосновение и които въздействат върху пригодността му за целите на производството. Следователно, абстрахирайки се от красотата, ценността и благотворността на анимистичните вярвания, бихме могли да обсъдим икономическото им въздействие върху пригодността на индивида като икономически фактор и преди всичко като деец-производител.
„Теория на безделната класа“ тук
