Начало / Класации / 20 поетични книги, които да прочетете на Световния ден на поезията

20 поетични книги, които да прочетете на Световния ден на поезията

Навръх Световния ден на поезията Lira.bg потърси кои са най-продаваните поетични книги в последната година. Ето какво обичат да четат най-лиричните клиенти на книготърговската верига „Хеликон“.
Българска поезия:
1.    „Обича ме, не ме обича“ от Дамян Дамянов

Не питайте коя е тя!
Тя няма образ, нито име.
Изваях я от самота
и назовах я „неназовима“.
Създадох я от къс небе.
От всички земни твари сбрана,
така възможно само бе
безсмъртна тя да си остане.

2.    „Съкровения. Избрана лирика“ от Дамян Дамянов

 

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!

3.    „Зад огледалото“ от Маргарита Петкова и Добромир Банев

Маргарита Петкова

ДЕВЕТ

Това е друг живот. Почти, почти забравен.
Подава се понякога зад някой ъгъл остър
ту деколте на рокля, ту спуснат кичур гарванов,
ту полупразна чаша, ту две филийки в тостер.

Това е друг живот. Почти, почти измислен.
Роман за три любови и девет изневери.
Новела без герои. Театър без кулиси.
Загубена карфица, в копа сено намерена.

Това е друг живот. Почти, почти единствен.
В земята вкопчен здраво или висящ на косъм.
Торба с бутилка олио в трамвайната мотриса.
Това е друг живот. Остават още осем.

Добромир Банев

ЛЮБОВТА

Любовта е рамкирана снимка,
лист хартия с червен отпечатък,
възхитителна мъничка бримка
на чорап,
и възторг – див и кратък;
тя е отговор, търсещ въпроси,
тя е точката в бъдеще време –
стъпки в пясък – наивни и боси,
радостта от тъга – до колене;
тя изисква, ревнува и бяга –
бумеранг – като буря се връща,
за утехата – стотна тояга,
за надеждата – срутена къща;
тя се прави, че нищо не знае,
тя е „здрасти“, „това е“ и „сбогом“ –
любовта е парфюмът нетраен,
и гримасата – мила, но строга.
Любовта е мотив без причина,
аргумент за невинност…
Виновна!
Но във нейната райска градина
плодовете са често отровни.

 

4.    „Тя се наслаждава на дъжда“ от Мария Донева

 

Тя се наслаждава на дъжда
Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.

 

5.    „Благодаря ти, мамо“    

 

Благодаря ти, мамо,
за твоя топъл скут,
за майчиното рамо,
за майчиния труд.

Благодаря ти още
за ясния ми ден,
за грижите ти нощем,
когато бдиш над мен.

За нежната закрила,
за кроткия ти глас,
за всичко, майко мила,
благодаря ти аз!
Асен Босев

 

6.    „Нощта е действие“ от Илиян Любомиров

 

с дядо засърбахме кафето
пита ме за лятото
разказах му за жените
трябва да има кусур жената
каза дядо и продължи
я косата й да е къдрава
я гърдите й да са момчешки
я да се влюби в тебе
изля кафето си в мивката
сипа ракия и пихме
за жените с кусури

 

7. „Болката отляво“ от Маргарита Петкова

 

Странно просветлява

смръщеният ден, спомен загорчава –

тя стои пред мен.

Искам да докосна пръстите и пак,

но не зная просто как.

Но зная – миналото мина, бъдещето не.

Ако се докоснем в кратък миг поне,

ще избухне огън, ще ни върне там –

няма връщане назад.

 

Тя бе любов

Реже като нож,

и няма ден, и няма нощ.

 

И отново смръщен гледа те светът.

Всеки се завръща в своя собствен път.

Всичко отминава под това небе,

болката отляво – не!

 

8. „Не съм ви ближна“ от Мария Лалева

Портрет на фея

Разплака ме кварталният пияница.
Седеше сам, на фас и без пари.
Почерпих го с бутилка и цигари.
„Благодаря ти, имаш нейните очи.
Сто курви нарисувах преди нея
и още двеста после. С тях преспах.
Един път Господ ми изпрати фея,
а точно нея да рисувам не успях.
Погледна ме, спаси ме и ме върна
при четките, при мене, у дома.
Оставих я, преди да я прегърна
с душата си. Прокълнато сама.
Успях да я целуна за последно,
преди да отпътува там – отвъд.
Погали ме и каза: „Ненагледен,
аз тръгвам, прибери се този път.“
Сега си чакам тихата минута
и с времето се гледаме на кръв.
Не тръгвай още, нека нарисувам
очите ѝ на фея в твойта плът.“
Изплаках си куплета покрай този,
пияницата – местния Ван Гог.
А срещу мене думите ми гложди
портрет на фея, с подписа: Любов.

 

9. „Стълп от прах“ от Борис Христов

 

Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък…
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината – само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът – прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

(„Вечерен тромпет“)

 

 

10. „Ела, любов. Нови стихотворения“ от Недялко Йорданов

 

Я, погледни навън… Дъждът е спрял…
Светът от чистота е заблестял.
Дъх на жена… На Бог… И на озон…
… И на любов… Поредният сезон…
Но не за мен… Все пак дали за мен?
Или за теб?… Не е ни нощ, ни ден…
Градът все още в тъмното мълчи…
Прозорците с мъртвешките очи…
Дърветата… Стриптийзът им… Финал!
И слагат пак зеления си шал.
Ела, любов… След тези дълги дни…
И тъжното ми тяло прегърни.
И събуди във тази полунощ
усмивката на мъжката ми мощ.
Аз ще докосна тихото лице…
И рамото… И острото зрънце…
Ще махна тези строги очила
и ще потъна в бялата мъгла.
Дъх на жена… На Бог… И на озон.
И на любов… Последният сезон.

 

Световна поезия:
1.    „В цъфналата ръж“ от Робърт Бърнс

 

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водицата стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.

Ако срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

 

2.    „Сърцето ти нося (в сърцето си го нося)“ от Е.Е.Къмингс

едно не е наполовина две. А
събрани две едно са:в този сбор
смърт няма,той величина не е;а
от всички изброими най е пò

от всеки безсърдечен ум невеж за
таз чудна истина—пази се ти
(целувката със скалпел ще разреже;
мечтата алчно ще обезмечти)

едно е химн на ангел и на демон:
две—подлата лъжа на всяка тленност.
Ще вехнете лъжци,назаем живи;
(родени смъртни)ние ще порастваме

и помним:любовта възсяда своята
година.
Губиш всичко, имаш цялост

1944

 

3.    „27 шедьовъра“ от Хокусай

 

Поток в планината –
от алени листа
ветровете
бент строят,
а не спира водата.
Харумичи но Цураки

4.    „Дзен Хайку /илюстровано издание/“

 

Без извървения път и без пролетта щях да пропусна тази зора.
Шики

 

 

 

 

5.    „Избрани стихотворения“ от Т. С. Елиът

 

Да тръгваме тогава, аз и ти,
когато вечерта в небето просната мълчи
като пациент под анестезия на масата;
да тръгваме по тези улици познати, опустели
с мърморещите мръсни дупки
за безсънни нощи в евтини хотели
и бистра, застлани с трици и със стридени черупки:
улици, които следват като скучна пледоария
с коварна цел
и те водят пак към наболелия въпрос…
Но кой е той? – Недей ме пита!
Да тръгваме за нашата визита.

6.    „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер

 

Макар че странните черти, магьосницие с очи зелени,
от вежди зли са украсени и ангел не напомняш ти,
боготворя те, о, желана, ти, мой непобедим порок!
Тъй както жрец пред своя бог със сляпа вяра се прекланя.
Ухаят в гъстата коса пустини и гори безкрайни,
главата ти е пълна с тайни и с непознати чудеса.
Като кадилница упойна ухае в тъмното плътта;
опиваш като вечерта, о, Нимфо, свъсена и знойна.
Унася виното в мечти, но не и като твойта нега;
дори мъртвеца от ковчега ще вдигнеш с ласките си ти.

7.    „Дори мечтата стига“ от Емили Дикинсън

 

Налей ми залеза в стакан,
в бутилките на изгрева пиян
Росата ми сметни,
кажи зората колко скача –
кога, кажи ми, спи тъкача
на всеобхвата син!

Пиши ми колко ноти стигат
на тръпнеща в екстаз Авлига
сред неми дървеса –
де Костенурката отива –
с какво Пчелата се опива,
пирувайки с Роса!

8.    „Летя над всичко (Избрани стихотворения)“ от Уолт Уитман

 

Гласът на дъжда
„А ти какво си?“ – тихо
попитах сипещата се вода
и тя най-неочаквано ми отговори –
(предавам думите ѝ):
„Аз съм поезията на Земята –
каза гласът на падащия дъжд.
Неуловима, вечна, издигам се от сушата
и от бездънното море;
отивам на небето, а подир това,
с неясна форма и напълно променена,
но все пак същата,
изсипвам се, за да измия
изсъхналите дребни твари,
праха, по земното кълбо натрупан
и всичко по света, което
без мен е спящо, неродено семе.
Завинаги през нощите и дните
живот на собственото си начало давам,
пречиствам го и правя го красиво.“
Защото песента, от родното си място тръгнала,
щом стигне до целта и спре да скита –
почитана или пък пренебрегвана, –
с любов при нас се връща непременно.

 

9.    „Гарванът. С илюстрации от Гюстав Доре“ от    Едгар Алан По

 

В полунощ седях приведен, отегчен, отчаян, бледен
над забравено познание – том със тайнствени слова.
Тъмен сън ме скри дълбоко, ала тихичко похлопа,
някой тихичко потропа на самотната врата.
„Гост – прошепнах, – вън похлопа на самотната врата.
Закъснял е вечерта.“
Ах, аз помня много ясно на декември злия блясък,
върху пода как проблясва в пепел призрачна жарта.
Чаках утрото притихнал, взрян във книгата, опитвах
да прикрия, но не стихва тиха по Линор скръбта.
С името Линор дарена, тази, що е лъч в скръбта,
взе без име Вечността.

 

10.    „Поезия/Емили Дикинсън“ от Емили Дикинсън

 

Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които
страданията да понамали –

А после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре –

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилище –
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма –

Прочетете още

Image40

Добромир Банев: „Аз съм в другото такси“ е метафора на живота ни

„Аз съм в другото такси“ е сборник с есета от Добромир Банев, в които всеки …

Един коментар

  1. Цитатът от Гарванът, номер 9, е от превода на Теменуга Маринова-Едгар Алън По, Стихотворения и поеми, ИК „Сребърен лъв“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *