Лира Литературно-рекламна Агенция
Силвия Томова е завършила специалностите „Дефектология“ и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувала е във вестниците „Литературен вестник“, „Литературен форум“, „Словото днес“, списание „Книгите днес“ и др. През 2001 г. излиза първата й книга романът „Кожа“, следват сборниците с разкази „Добър ден, Р.“ (2006) и „Черни маслини и двама мъже“ (2010), и романът „Тит от Никомедия“ (2012). През 2007 г. получава Първа награда от Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. Носител е на приза „Книга на годината“ на академия „Либер“ (2010). Новият и роман „Печатарят“ е номиниран за наградата „Хеликон“.
–––––––-
Как бихте се представили пред публиката на lira.bg и сп. „Книжарница” – все четящи хора?
– Бих разказала за книгите и героите си и чрез тях за проблемите, които ме вълнуват. Пиша къси разкази, в които се опитвам да разгадая хората и нещата, които ни заобикалят, а последните години се ориентирах към историческия роман. Смятам, че чрез историята можем да намерим отговори, които ни липсват в настоящето. Тя в някакъв смисъл ни отрезвява, ако сме достатъчно подготвени, за да се поучим от грешките, от възходите и паденията. Именно поради тази причина в романа си „Тит от Никомедия“ се фокусирах върху разпада на Римската империя, а в „Печатарят“ опитах да покажа силата на човешкия дух чрез съдбата на българина Яков Крайков, който успява в едно абсолютно безнадеждно време да купи и развие печатарско ателие във Венеция. Неговите книги са ни помогнали да се съхраним в едни от най-тъмните години от българската история. И освен това Яков Крайков е може би единственият българин, за когото може да се каже, че освен будител, е истински ренесансов човек.
Кои са най-важните за Вас книги и автори? С какво Ви повлияха?
– Много са важните книги за мен. Помня, че сборникът „Нормандска шега“ на Ги дьо Мопасан ме е докарвал до сълзи още като дете. За мен той е виртуоз на късия разказ. След него се наредиха Джон Ъпдайк, Ърнест Хемингуей, Джон Чийвър, Уилям Тревър… От романистите бих посочила Джон Стайнбек с неговата „Зимата на нашето недоволство“, Набоков с „Лолита“, Дж. М. Кутси с „Позор“, Стефан Цвайг с автобиографията си, Мартин Еймис с „Другите“, невероятната Вера Мутафчиева със „Случаят Джем“… Всеки един от тези автори ми е дал толкова много, че все ще остана длъжна…
Как приемате номинацията си за наградата „Хеликон”?
– За мен тя е признание. Винаги съм приемала литературата много сериозно, а фактът, че журито на „Хеликон“ ме отличи сред толкова силни книги тази година, ме насърчава.
Как гледате на литературните награди в България като част от духовния живот? Липсва ли Ви истинската литературна критика?
– Мисля, че литературните награди са изключително необходими, защото те стимулират творците, а и дават някакъв ориентир за процесите в съвременната литература. От друга страна, лично аз не мога да твърдя, че институцията на литературната критика съществува в пълна степен. За съжаление, пазарът надделя над нея. И да, липсва ми истинската литературна критика, защото без нея литературният живот не е в достатъчна степен пълнокръвен.
Каква обществена кауза според Вас си струва да защитава един писател?
– Единствената кауза, зад която бих застанала с чисто сърце, е каузата, която отстоява българската духовност. Живеем в свят с разпадащи се ценности и изгубени ориентири, затова ми се струва, че всеки един творец е длъжник пред обществото. Но тук е неприемливо също така държавата да липсва. Продажбите на една книга не могат и не трябва да бъдат ориентир за стойността на написаното.
Какво е да си писател днес? Може ли словото да победи калашниците и тротила?
– Смятам, че словото има мощ, ако успее да въздейства преди да бъде сглобен калашникът. Само така има надежда оръжието никога да не гръмне. Допуснем ли обаче тротилът да бъде заложен,а калашникът насочен срещу нас, то тогава словото е безсилно срещу насилието.
