Лира Литературно-рекламна Агенция
„Роден [съм] в Търново на 1827 през ноемврия. На 19 съм кръстен, а на 17 январ. 1828 съм останал без майка. На 1832, малък още, са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер — на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол. Но защото четях свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението…
Това беше на 1842 през пролетта. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех о особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам…”
За себе си в „Спомен на четиридесетгодишната ми писателска деятелност”
Днес , 17 ноември, се навършват 188 години от рождението на Петко Славейков – един от стълбовете на Българското възраждане. Като повечето от българските мъже на перото от епохата преди Освобождението, той подчинява обществената, литературната и политическата си дейност на възпитанието и самоосъзнаването на своя народ. Влюбен в българското, но винаги стъпил здраво на земята, без заблуди и залитания към патриотарството, той учи, критикува, напътства, бащински шамаросва и погалва в неголямото си, но разпознаваемо творчество.
Баща е на осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков. Работил е като учител, журналист, издател. След 1878 г. се включва активно в политическия живот на следосвобожденска България. Бил е министър на просвещението, депутат, председател на Народното събрание. Каузата му до края на живота му остава просветена и демократична България. Умира в София през 1895 г. огорчен от политическите нрави – забранено му е да учителства, намалена му е пенсията.
Жестокостта ми се сломи
И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли – думах с яд, – нал тъй мъжди.“
Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?
За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден –
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…
Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…
И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!
И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!
Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…
И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“
ИЗБРАНИ ЦИТАТИ
„Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.“
„Не сме народ ние, не сме народ, а мърша…“
„Всяка книга, всякой вестник има душа, която има добър или лош дух!“
„Таквизи сме ти ние: на гърци-владици, на лъжци-просяци, за инат, за салтанат, за моди, за угоди, за едение, за пиение, за игри, за кеф да правим даваме и наддаваме, а за общополезни неща са вкаскастяваме; затуй народните ни работи никак не харосват, но като те не харосват, то и ний ще видим ли някога добър ден?“
„Егоизмът на гърците е в притча на народите, заразена от него и Великата черква постъпва съвсем противно на духът на християнството и досущ несъобразно с посланието си. Тя не рачи да познае у нас достойнството на человеци, отрича да ни даде равенството на братя, иска да ни държи в унижение, в рабство, има в презрение народното ни име и язикът ни.“
„Народите са сами ковачи на своята чест, на своята бъдащност.“
Книги за и от Петко Славейков тук
