Начало / Любопитно / „Седем начина да умреш“ от Уилям Дийл (анотация и откъс)

„Седем начина да умреш“ от Уилям Дийл (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Последният и най-интригуващ герой на Уилям Дийл е трийсетгодишният капитан Коуди от нюйоркската полиция. Той е основал специален отряд към отдел „Убийства“, известен като ОТС, който притежава изключителни пълномощия. Върховното изпитание за ОТС върлува из Манхатън и вече има три жертви, а още четири случая предстоят през четирите дни до Халоуин.

Всичко това се хроникира не без голяма доза забавление в достоен за Капоти стил от кримирепортера Уорд Хамилтън. Окуражаван и подтикван от сексуално ненаситната си партньорка, репортерът е решен да свали на колене ОТС със средствата на журналистиката.

Прякорът на Коуди е Младия вълк заради способността му да комуникира с животните и да разчита знаците на природата. И когато в Манхатън се възцарява адът, вълците в Сентръл Парк започват да вият, соколите – да предупреждават с писък, а Коуди започва да се вслушва.

„Седем начина да умреш“ е горещ трилър, в който Дийл стига до границата на онова, което е правил най-добре в кариерата си на автор на бестселъри.

Последният бестселър на големия автор!
Ню Йорк Таймс

ОТКЪС

Айдахо – резерват на нез пърс

Момчето се бе загубило. Но така и трябваше да бъде. Това бе част от изпитанието.

Загледа се над планините и се замисли за онова, на което го бяха научили баща му и киун – Мъдрият старец.

Цялото му пътуване щеше да зависи от уроците на киун – нещата, които бе слушал, и от които се бе учил, откакто бе започнал да разбира нимийпутимтки, езика на нез пърс. А Стареца бе започнал да му говори още откакто бе лежал в ръцете на майка си, преди другите старейшини да му бяха предали знанията си и преди баща му да се бе върнал от служба.

Стареца го бе нарекъл Хемене Ка-Уан на церемония по назоваване, състояла се още преди да е проходил. На американски това означаваше Най-младия вълк и това беше името на първата звезда в дръжката на Големия черпак , което свърза по мистичен начин Момчето с небето. А по-късно, когато бе видял четири орела да кръжат над главата на Момчето, един от мийоошат, религиозните водачи на племето, бе обявил, че Ка-Уан е благословен с Уейекин.

Когато стана на шест или седем, Момчето попита Стареца какво означава Уейекин.

Стареца го погледна право в очите.

– Слушай… – каза му и посочи с два пръста очите си. – Винаги гледай в очите съществото, което ти говори.

Веднъж тръгна за дома на баба си, за да й занесе убития от него заек. Здрачаваше се и той чу сред дърветата бухал. Спря и се вслуша, а после съзря бухала и го погледна право в очите.

– Уу… уу… уиии – имитира го. Остана така няколко минути, като повтаряше звука на бухала, а когато стигна при баба си, й разказа за бухала и звука, който бе издал.

Тя наклони глава на една страна, изслуша го и после каза:

– Скоро ще вали. Утре вечер.

– Всички създания разговарят едно с друго – обясни му Стареца. – Вълкът вие по един начин и това означава едно нещо, после започва да вие по друг начин и това вече означава друго нещо. Така правят орелът, койотът и всички твари.

– О…

– Също като хората.

Когато навърши тринайсет, дойде моментът да извърви пътя на мъжеството – решение, което взе сам. Това вече не бе традиция, практикувана от младите нез пърс, така че трябваше да се разчита на Стареца да му разкаже как става, да му опише ритуала, за да го извърши както трябва.

Облече се подобаващо за похода: гамаши от еленова кожа и риза, ушита от майка му и баба му, сивата шапка на баща му с широка лента и ниско плоско бомбе, нови мокасини и одеяло, което баба му грижливо бе изплела за него още преди години и което му бе вършило чудесна работа. Майка му бе сплела дългата му черна коса в стегната плитка.

Той сам си бе изработил лъка и осемте стрели, с които щеше да ловува, когато огладнее. Манерката бе бащината му от армията. Ловният му нож бе подарък от Стареца за осмия му рожден ден, макар тогава майка му да бе сметнала, че още е прекалено малък за такова оръжие.

Но баща му се бе наложил и го бе научил как правилно да дере животно, как да хвърля ножа така, че винаги да се забива, и как да го наточва.

– От тъп нож ползата е като от счупен крак – бе казал на Момчето.

Това бяха щастливите години, преди баща му да се разболее от Оранжевия дъжд. Баща му бе следвал традициите на нимийпубе и бе вярвал в уолабсат – Религията на седемте барабана, – но беше също така християнин и ходеше на католическа църква с майка му. Това понякога объркваше Момчето.

Един ден баща му каза:

– Ти имаш силно сърце, Ка-Уан. Възприемаш нашите традиции. Това е твой избор и аз много се гордея с теб, че избра Пътя.

На Момчето му стана приятно от тези думи.

Когато баща му вече не можеше да прави друго освен да се гуши в одеялото си на задната веранда и да гледа към планините, Момчето отиваше при него, за да танцува и пее песните, научени от Седмината барабанисти, а накрая да каже молитва баща му да оздравее.

Планът беше прост. Момчето и Стареца тръгнаха на коне в първи зори. Момчето можеше да вземе само най-важното: вода, одеялото си, оръжията си, кремък и някои лекарства, които баба му – тя бе лечителка – бе направила от майката земя, от черния мъх по дърветата и от треви и корени – лекарства, които трябваше да прочистят раните, ако бъдеше ранен. Никаква храна или карти. Никакъв кибрит. И беше с превръзка на очите. Стареца го поведе нагоре в планините и встрани от пътеките.

По залез спряха до един ручей и едва тогава Стареца му свали превръзката от очите. Насякоха пръти и вдигнаха уиститамо, с което да извикат късмет, струпаха камъни и запалиха огън. Стоплиха се до изпотяване, а после скочиха в потока, за да измият потта, след което се увиха с одеялата. Прибраха брезента и прътовете, а Стареца сготви ядене – задушено, последвано от дивечово месо, а за десерт разрязани наполовина горски плодове. Пиха много вода.

Стареца изпя песен с пожелание за безопасно пътуване и си легнаха.

Когато Момчето се събуди, слънцето надничаше над билото на планината, а Стареца го нямаше. Но му беше оставил нещо за късмет – ипетес, орлово перо, беше го завързал отзад на шапката му. Беше му оставил и тенджерата с недоядената яхния, остатъка от дивечовото месо, плодовете и брезента за потилнята.

Момчето намери здрав клон за тояга. Всяка сутрин след събуждане врязваше с ножа си резка в тоягата, за да не загуби представа за времето.

Взе една пръчка и прокара с нея права линия през сянката. Изправи се и я погледна. Югоизток, помисли си. Тогава чу остър писък, вдигна очи към небето и видя над него да кръжи плешив орел. Говореше му и му казваше да следва линията. После отлетя на югоизток.

– Благодаря ти, братко – каза момчето, събра скромните си вещи, уви ги в одеялото и тръгна. Беше преполовил спускането по склона на планината, по който тук-там все още имаше преспи късен пролетен сняг. Затича се през гъстата гора и в късния следобед стигна до поток от разтопен сняг, спускащ се от върховете. Напи се със студена чиста вода, напълни манерката, прескочи потока и тръгна по коритото му надолу, докато не излезе пред забита в гръдта на планината скала. Това щеше да е безопасно място за преспиване в съседство с потока, който ставаше все по-пълноводен.

Събра борови клони и си направи постеля върху плоската скала. После направи до себе си купчина от листа, изби с кремъка искра в тях, запали огън, струпа клонки в пирамида над него и леко задуха, за да подхванат. Когато слънцето бавно се спусна зад планината, огънят весело пърпореше до него. Доизяде оставената му от добрия старец храна, загърна се с одеялото и легна върху ухаещата си постеля.

Слушай. Миналото ще стане настояще, а бъдещето ще се разкрие пред очите ти. Понякога, когато си сам, е позволено да мислиш за онова, което се е случило. В живота ти, искам да кажа. Да разбереш защо миналото става настояще. Понякога може да мислиш къде ще те отведе пътеката и защо изобщо я следваш.

Беше гладен и трябваше да поспи, за да възстанови поне част от енергията си. Храната му беше свършила.

Утре трябваше да излезе на лов.

Преди изгрев го събуди бухал. Той остана сгушен в одеялото и се заслуша в онова, което бухалът му казваше от тъмнината. Зрението му бе остро и хората казваха, че вижда в мрака. Сега можеше да види бухала така ясно, както го чуваше.

– Уу… уу… уиии. Уу… уу… уиии.

Щеше да вали. Идната нощ.

Трябваше да намери подслон. Пещера може би, за да се защити от капризите на времето. Планира наум деня си… Щеше да убие заек за храна. Беше по-лесно от елен или сърна, освен, разбира се, ако на пътя му не се покажеше елен или сърна. Щеше да набере билки, зеленчуци и кореноплодни и да сготви заека с тях: щеше да накладе огън, да одере заека и да го изпече набучен на пръчка под наклон, така че соковете от месото му да се съберат в тенджерата, оставена му от Стареца. После щеше да добави билките, да отреже от заека няколко късчета и да ги сложи в тенджерата. Така щеше да приготви три яденета: заека за закуска и вечеря, яхнията за обяд. Щеше да намери и плодове.

Планът е добър, реши той и затича надолу покрай потока. Очите му шареха във всички посоки.

Към обяд видя следи, тръгващи от потока. Клекна и се вгледа. Бяха от малко животно. Две вдълбани дълбоко в почвата, три длани по-нататък две не толкова дълбоки, нови три длани по-натам две дълбоки и след още три длани пак две не така дълбоки. Съзнанието му нарисува картина на подскачащо животно.

Заек.

Това беше добре. Тръгна по следите, гледаше внимателно. Веднъж баща му беше казал: „Винаги върви на пръст над земята, за да не те чуе никой“. Беше разбрал какво означава това. От време на време оставяше с ножа следа по ствола на дърво, за да намери обратния път към потока. След около километър спря и клекна зад едно дърво. Следите водеха до дупка под паднала топола на десетина метра от него.

Извади стрела от колчана, нагласи прореза между перата върху тетивата и зачака.

Слушай. Търпението е единствената добродетел на ловеца.

Чакаше и чакаше, а над него се сгъстяваха буреносни облаци. Бухалът се беше оказал прав. Момчето надушваше във въздуха дъжд. Освен това се стъмваше. А стомахът му къркореше.

В далечината отекна гръмотевица. Той не откъсваше поглед от дупката. Може би заекът не беше там. Може би само си губеше времето. После чу някакъв шум и заекът надникна от дупката. Огледа се предпазливо и показа главичката си още малко.

Ка-Уан бавно опъна тетивата, докато върхът на стрелата не опря в извития лък. Прицели се в главата на заека, която вече ясно се виждаше извън дупката. Изчака. Минута… Втора… Заекът се надигна още малко и Момчето видя бялата козина на гушката му.

Сега!

Пусна стрелата и тя избръмча към целта. Заекът чу звука, обърна се към него, надигна глава, но вече беше много късно. Стрелата намери мишената си, прониза гърлото на заека и го прикова към земята до отвора на дупката.

Сега оставаше да намери подслон.

Тръгна назад към потока, затича се надолу по склона. Чуваше пред себе си шума на водопад, после видя през дърветата върховете на други дървета и грохотът на водопада се засили. Затича се още по-бързо и след малко излезе на малка канара, при която потокът пропадаше до вир, от който продължаваше да се стича по-нататък.

Спусна се по склона на дерето.

Имаше късмет. От другата страна на вира под скален корниз се виждаше отвор. Беше малък, но достатъчно широк, за да пропълзи през него. Изу мокасините си и преджапа през ледената вода до отсрещния бряг. Изкатери се до пещерата, вгледа се в дупката и вдиша дълбоко застоялия въздух в нея.

Миришеше на нещо диво, но беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било. Подуши отново… Козина? Вълк може би, или лисица? Или видра? В чие царство се промъкваше?

Събра клони и напали огън до отвора на пещерата под корниза. Взе дебел, дълъг към метър клон, запали единия му край и запълзя навътре, като държеше импровизираната факла пред себе си.

Спря с крака още отвън, вдигна клона и огледа сводестото пространство. Не беше високо – към метър и половина, стените и таванът бяха от плътна скала. Проходът се стесняваше навътре и чезнеше в мрака. Пясъчният под беше сух. Беше идеалното убежище, макар миризмата на горящия клон да надделяваше над останалите миризми.

Реши да рискува. Закрепи клона между камъните, издърпа одеялото и вещите си вътре, внесе заека и тенджерата със зеленчуците, както и плодовете, които бе събрал.

Нямаше представа, че го наблюдават.

В дълбините на пещерата две тесни черни очи следяха всяко движение на Момчето, проследиха как одира хубавия охранен заек и приготвя вечерята си, наблюдаваха и чакаха мракът навън да се спусне, светкавиците да започнат да раздират тъмното небе и дъждът да започне да шиба земята, наблюдаваха и чакаха Момчето да приключи с вечерята си и да изгаси огъня.

Очите се присвиха до тесни процепи в играещите сенки.

Момчето изпълзя по-навътре, за да е по-далече от острата миризма на димящия клон. Разстла одеялото си върху сухия под на пещерата и си направи възглавница, като нагъна брезента и го подпря на стената.

Легна върху одеялото, придърпа го, за да се завие с него, и в този момент ярка светкавица озари вътрешността на пещерата със синкаво сияние и го сепна.

Нито видя, нито чу съществото, което се бе навило на кълбо върху пясъка, надигнало глава над камък на половин метър от него, със стрелкащ се във въздуха език и широко разтворени очи.

Ушите на Момчето все още звънтяха от тътена на гръмотевицата и то изобщо не усещаше опасността.

До момента, в който чу ужасяващото сухо тракане. Но вече бе твърде късно.

Устата му моментално пресъхна, а очите му се ококориха, когато видя змията да се стрелва към него. Челюстите й щракнаха като капан, пробиха одеялото и гамашите на Момчето и се забиха във вътрешната страна на левия му крак на два сантиметра над глезена.

Почувства се като ударен с чук.

Изкрещя, изпоти се и сви крака до гърдите си. Гледаше ужасено как змията изпълзява от пещерата.

На мястото на страха веднага се появи сигнал за действие. Спомни си думите на Стареца.

Не изпадай в паника, защото ще умреш. Запази спокойствие, но не се колебай. Движи се бавно като опосум. Не проявявай нерешителност. Направи каквото е нужно, преди да дойде сънят.

Веднага се задейства решително, но бавно. Извади ножа си, отряза с него две ивици от брезента за палатката, издърпа нагоре крачола на гамашите и видя двете алени точки, вече започващи да набъбват. Наведе се, разряза два-три сантиметра през раната, вдигна крака си, впи здраво зъби около ухапаното и започна да изсмуква отровата. Веднага почувства вкуса й. Изплю я. Повтори, отново всмука отровената кръв и пак я изплю. Отпи глътка вода, изплакна устата си и също я изплю. Извади от торбата червеникавия мехлем на баба си и внимателно намаза с него раната. Зъбите му затракаха. Болката започваше да го надвива.

Легна по гръб и издърпа одеялото върху себе си. Започваше да го тресе, а болката започваше да парализира нервите му, затова запя на нимийпутимпт, нарочно възможно най-бавно и най-гърлено. Остана неподвижен като задрямала котка и продължи да тананика, като забавяше ритъма на сърцето си. Пещерата около него започна да се накланя, да се върти и да го обгръща.

Той с готовност се потопи в зейналата празнота.

В кълбящата се мъгла на трескавото му съзнание нахлуха видения като цветни стъклени парчета в цилиндъра на калейдоскоп; всеки мимолетен епизод беше миг от миналото му, кошмари, които бе забравил или се бе постарал да забрави, които се сблъскваха с моменти на кристална радост:

Бере боровинки с майка си под лазурното небе и чака с пълна със слюнка уста до масата, докато тя ги смесва с мед.

Ка-Уан вижда баща си, Чарли Дивото пони, за първи път. Колко силен и красив е той в униформата си на морски пехотинец, когато слиза от автобуса, за да се прибере от далечните бойни полета – могъщ воин с цветни бойни отличия на гърдите, всяко от тях свидетелство за смелостта му.

Вонята в болницата в Денвър.

Вдигнат е високо със замах от земята, а баща му се смее с глас, пълен с гордост: „Я да те видя! Боже мой, нямаш представа, момчето ми, как съм чакал този момент!“

Тримата се прегръщат.

Ярък лъч синя слънчева светлина.

Баща му го учи да лови сьомга.

Гледа как баща му отделя диви коне от стадо в резерватите на монтанската прерия.

Баща му повръща в банята, а майка му се опитва да го успокои.

Стареца му говори мъдри неща: катерят се до каньон в Битъррутс и през цялото време той му сочи цветя – виолетовите пъпки и наситено алените цветове на планинските цветя търсят път сред скалите. Над тях се е опънала пъстроцветна дъга.

Баща му и Стареца говорят за история край лагерния огън в компанията на техни приятели от племето кроу; в далечината вие койот, а в набързо импровизираното заграждение неспокойно пръхтят коне.

Нов пронизващ лъч синя светлина.

Баща му разказва със старчески измъчен глас на съплеменниците си за битките, които е водил, докато върху него и другарите му се е изливала Оранжевата смърт и е убивала кактуси и скорпиони – и в крайна сметка всичко живо.

Върджил Червения облак, най-добрият приятел на баща му и най-мъдър сред мъдреците на племето, произнася надгробното слово в памет на Чарли Дивото пони: „Помнете думите на великия ни вожд Джоузеф. Земята е създадена с помощта на слънцето и трябва да бъде оставена каквато е. Ние и земята сме едно цяло. Земята не е наша, за да я унищожаваме и да постъпваме с нея, както ни се иска. Само онзи, който я е създал, има правото да се освободи от нея“.

По-късно, докато се поти в уиститамо заедно с баща си, стиска ръката му с немощната си ръка и се вслушва за последния му дъх.

Отново син лъч светлина. И тъмнина.

*

Момчето се събужда. Гледа тавана на пещерата. Плувнало е в пот. Вдига ръка пред лицето си и вижда, че отичането е намаляло. Докосва челото си. Хладно е. Няма треска.

След това усеща нещо опряно в крака му, поглежда и сърцето му прескача.

Гледа в очите на бял вълк. Животното е клекнало до крака му и грубият му език изблизва червения мехлем от раната. Вълкът е разкъсал превръзката на глезена му и кървенето е спряло.

Ка-Уан не се изплашва. Поглежда право в златните очи на вълка, а той също го гледа, без да спира да ближе.

– Подарък от Създателя ли си, братко вълк? – пита го Ка-Уан. Вълкът продължава да ближе раната.

Устата на Момчето е пресъхнала. Той посяга за манерката, отпива бавна глътка, изплаква устата си, изплюва водата и отпива нова голяма глътка.

Колко време е бил в това състояние? Спомня си виденията, предизвикани от ухапването на гърмящата змия. Да не би сините проблясвания да са били минаващите дни? Не. Слаб е, но не чак толкова.

Братът вълк свършва с близането. Изправя се, опъва крака и се отърсва. Побягва в ленив тръс през пещерата, кляка до входа й и поглежда назад към Ка-Уан. Отмята глава назад и вие – единична дълга нота. Минават няколко секунди и в далечината му отговаря подобен къс вой.

Говори, казва си Ка-Уан. Какво ли ми казва братът вълк? Работи ли уейекинът?

Вълкът се изправя и излиза навън.

Следвай ме, мисли Момчето. Братът вълк ми казва да го последвам.

Надига се с мъка на колене, събира жалките си лични вещи, взема тоягата за подпиране и изпълзява от пещерата.

За щастие денят е топъл. Слънцето е високо. Около пладне е. От листата на дърветата капят капки. Може би ухапването на змията е било само повърхностно. Може би виденията му са продължили само дванайсет часа. Но защо е толкова немощен?

Разравя из одеялото и брезента, намира тенджерката, проверява в нея и намира няколко късчета заешко, горски плодове и кореноплодни. Още са пресни. Изяжда ги лакомо и усеща как в краката му се влива малко сила.

Вълкът чака на десетина метра от него: гледа го, извил глава назад. Обръща се, изминава няколко крачки, спира и пак се обръща. Момчето загъва вещите си в одеялото и премята вързопа през рамо. Подпира се на тоягата и се изправя. Краката му се разтреперват от усилието, така че се налага да изчака, облегнат на стената на урвата, за да събере сили, преди да се осмели да направи още крачка.

Отива до вира, съблича ризата си и оставя леденостуденият водопад да се излива върху главата и плещите му. Вмъква пръсти в косата си, обръща лице нагоре и с наслаждение стои така.

Да, това определено помага.

Братът вълк чака озадачен. Поглежда нагоре към слънцето, връща погледа си върху Момчето и изръмжава. Не заплашително, но строго.

Следвай ме.

И Момчето тръгва след него. Избърсва се набързо, стисва тоягата и закуцуква след вълка. Спускат се по някакъв склон, следват някакъв хребет и отново завиват на юг в гората. Братът вълк пак спира и отново извива същата самотна нота. Този път отговорът се разнася от по-близо. Ка-Уан вдига шапката си така, че сянката да падне върху лицето му и поглежда нагоре.

Югозапад. Орелът е бил прав. Братът вълк го извежда от пустошта, изчаква го, когато спира, за да починат краката му – но не за дълго, – после пак тръгва напред, принуждавайки го да го следва.

Момчето губи все повече сили. Всяка следваща стъпка е по-трудна от предишната. Накрая задъхано сяда на едно паднало дърво. Вълкът му изръмжава.

– Изморен съм – сопва му се Момчето. Вълкът наостря за момент уши, после се обръща и пак неумолимо тръгва напред.

– Проклятие – казва Ка-Уан и си спомня един от многото уроци на Стареца.

Никога не губи надежда. Надеждата е възможност. Когато решиш, че всичко е загубено, отговорът ще те осени.

– Добре де… идвам – извиква той на вълка и става.

От време на време вълкът вие и получава отговор. Всеки път отговорът идва от все по-близо.

И в един момент излизат от гората и той вижда брата на вълка, клекнал е на една скала. Вълците скимтят радостно. Братът вълк се обръща към Момчето, после поглежда над върховете на дърветата и младежът усеща как дъхът му спира. Вижда ориентир: три планински върха близо един до друг на север. Тези три върха се наричат Трите сестри.

Засенчва очите си, взира се напрегнато на юг и вижда над дърветата лениво да се извиват струйки дим. Намира се на три-четири километра от резервата.

– Да! – вика той, вдига тоягата и я размахва към небето. – Благодаря ти, братко вълк!

Но когато се обръща, от белия му приятел няма и следа. За миг му се струва, че вижда нещо сребристо да се стрелва между дърветата, но това може и да е игра на въображението му.

– Надявам се да се видим пак – извиква той, но думите му злокобно отекват обратно към него и за миг го обзема дълбока тъга. Знае, че никога вече няма да види брата вълк, но едновременно с това съзнава, че в сърцата си те са свързани завинаги.

Скоро ще напусне това място, което толкова обича и с което са свързани толкова много сладко-горчиви спомени. Скоро ще започне друг живот на ново място. Но сега вече е мъж. Ка-Уан е извървял Пътя.

Майка Коуди е готов да тръгне по пътя, който му е предначертала съдбата.

Вятърът го подбира и го засилва надолу по склона към дома.

2.

Манхатън, 2006

Някога било църква. Сега е демонично трансформирано в извисяваща се готическа опасна зона, сардонично кръстена Храм на Сатаната. Построеният като кръст централен кораб е изкормен и превърнат в широк дансинг, натъпкан с над двеста рейвманиаци, и всички те подскачат, извиват се, въртят се, вдигнали високо юмруци, помпат с тях във въздуха в ритъм с оглушителното изпълнение на банда, чиито барабани и баси раздират пространството в хипнотизиращ ритъм.

Някогашният олтар сега представлява сцена, обрамчена с пламтящи саксии, имащи за цел да държат танцуващите далеч от странно изглеждащите татуирани голи до кръста и подстригани като мохикани музиканти на групата, нарекла се „Фризийски безумци“, които повтарят до обезумяване основния мотив на парчето „Добре дошъл в Ада“, като задрала игла на стара грамофонна плоча на 78 оборота: „Буум-батабум-дум-дум… Буум-батабум-дум-дум…“, а гласовете на изпадналата в транс тълпа, пригласят: „Йеа-йеайеа… йеа, йеа…Йеа-йеайеа… йеа, йеа…“.

Факли по периферията на обширния дансинг избухват асинхронно с гейзери от пламъци, а бялата светлина на стробоскопа изрязва от мрака лица в безумната тълпа.

Със зеници, разширени от екстази, метадон или друг наркотик за повишаване на настроението, подивялата тълпа създава заразителна треска, неподвластна на разума и самоконтрола. А проблясващите светлини разкриват необичайния феномен на революция в облеклото.

Носят дънки, панталони с тиранти, миниполи, къси панталонки, армейски клинове, тениски, бодита, сутиени с пакети, прашки, а цветовете образуват палитра от готическо черно – цветът на нощта, – напръскано с размазани петна жълто, розово, неоново зелено и дразнещо оранжево.

Сред тълпата подскачат бръснати глави, пилотски прически, на ивици като царевична нива, коси до раменете с кичури в зелено, виолетово или аленочервено; гротескни татуси, зловещи маски, черно червило и обсипани с блясък бузи.

И пръстени… Пръстени навсякъде, пиърсинг без ограничения: по зърната, носовете, пъповете, ушите, езиците и скрити от очите места…

Едно момиче се открояваше в тази демонична атмосфера, в която царуваше лудостта, и всички бяха настръхнали.

Не бяха дрехите й, които изглеждаха относително нормални в сравнение със заобикалящите я: туту на черно-бели квадрати и цвички на балерина. Но дългата до раменете й коса обгръщаше лице с порцеланова деликатност, а очите й излъчваха невинността на кутре.

Мелинда бе безразлична към опитите за сваляне от мъже и жени, привлечени от начина й на танцуване и поразителното й тяло

Беше висока, което допринасяше за притегателното й излъчване, подсилвано от изхвърлянето нагоре като канкан танцьорка на дългите й мускулести крака, лавирането й на палци през тълпата и впечатлението, което оставяше – на красива млада жена, обсебена от собствения си талант. Тя се приближи до периферията на дансинга в района на бара и спря, разсеяна за миг от силует, очертан от блясъка на стробоскопа. Не от голото от кръста нагоре момиче с бойна каска, седящо на плещите на мъж с татуировка на прилеп на бузата и боядисани в черно зъби. Зад тях стоеше поразително красив мъж, облечен във фрак и с черна халоуинова маска.

Обикновен черен фрак. За миг мъжът я изгледа похотливо изпод маската, след което изчезна.

Тя попи лицето си с ленената си кърпичка – и ето!… Видя го пак да я гледа вторачено през гърчещите се тела на танцуващите. На следващото проблясване тълпата пак го бе погълнала.

„Каква игра играе? – запита се тя. – Какво друго има в този храм на игрите?“

Върна се с пирует сред дивеещата тълпа, мина покрай момиче на високи токчета с бели прашки и синя кобра, татуирана около пъпа, извиващо тяло срещу мъж с черна гелосана коса, облечен единствено в яркочервена набедрена препаска. Беше обсебена от мъжа, който я бе гледал така подчертано, и се надигна на пръсти, за да хвърли поглед над главите и да потърси лицето му в кратките проблясвания. Напразно…

Накрая, капнала от умора, напусна дансинга и отиде на пръсти, като балерина, до бара. Седна на високо столче и забеляза разтворен и оставен на пирамидка кибрит до чашата й с шампанско. Взе го. От вътрешната му страна бе написано: „Рей 555 932 1685“.

Потръпна. Огледа се. Беше сама на бара. Разгледа тълпата на дансинга, но без резултат.

Барманът се приближи и взе празната й чаша.

– Още…? – Погледна я въпросително.

Тя вдигна кибрита.

– Видя ли кой е оставил това до чашата ми?

– Съжалявам – отговори той. – Знаеш как е, идват и си отиват.

Тя си погледна часовника – заради бармана. Минаваше полунощ.

– Време е, Арни – каза му. – Пепеляшка утре е на работа.

– Колко жалко – отвърна той и плъзна сметката й пред нея. Тя плати и му остави десет долара бакшиш.

До тротоара беше спряло такси. Тя се качи, облегна се с въздишка и даде на шофьора адрес в края на Уест Сайд.

Когато влезе в апартамента си, който бе на 12-и етаж с гледка към парка, все още беше леко замаяна от трите чаши шампанизиран коктейл. Беше оставила плъзгащите се врати на малкия балкон отворени и пердетата се полюшваха от лекия топъл ветрец. Настолна лампа хвърляше дискретно светлина върху бюро в близост до балкона.

Влезе в кухнята, наля си чаша червено вино, свали със замах зелената перука, хвърли я през рамо и продължи с импровизиран стриптийз на път за душа. Имаше тяло на танцьорка – гъвкаво и грациозно, изваяно с продължителни тренировки и изнурителен труд.

Взе си душ и се върна гола в дневната, като влачеше по пода хавлиена кърпа в едната си ръка, с чашата вино в другата, после застана пред отворения балкон и зачака ветрецът да я изсуши.

Извади кибрита и чантичката си, погледна името и телефонния номер, затвори очи и се замисли за мъжа с фрака. „Ах, този кучи син“, каза си наум усмихнато.

Значи беше сменил телефонния си номер. Искаше тя да му се обади. Е, можеше да го духа!

Ветрецът обгърна за кратко тялото й с пердето и тя със замах го отблъсна.

Върна се при бюрото и остави кибрита на него.

И тогава забеляза, че лаптопът й е включен. Екранът беше свален, но през процепа между капака и клавиатурата се процеждаше светлина. Сети се, че след като бе приключила с анотацията, беше оставила компютъра в режим на готовност.

Посегна и вдигна екрана. На него имаше писмо, започващо със: „Скъпи Реймънд…“.

Страхът я задави.

Усети топъл полъх върху тила си. С изшумоляване върху главата й бе нахлузена найлонова торбичка.

Отворът й бе пристегнат.

Торбичката се превърна в смъртен капан.

Силна ръка прикова китките й и я повдигна от пода. Писъците й се заглушаваха от торбичката, а ръцете й се размахваха безпомощно, докато се бореше за глътка въздух.

Обзета от паника, тя гледаше към парка през замъгления от дъха й найлон. Опитите й да вдиша само го вкарваха в устата й и го издуваха обратно навън.

„Само едно вдишване“, молеше се тя.

Но то й бе отказано. Другата силна ръка я удари в корема и спазъмът изпразни дробовете й.

Борбата продължи четири минути, преди тялото й да се отпусне.

Убиецът й бе безмилостен и продължи да я стиска в менгемето си: изчакваше да се убеди, че прекрасната танцьорка наистина е мъртва.

После свали торбичката от главата й. Брадичката й опря в гърдите. Убиецът погали стегнатата й гърда, след това свали ръка между краката й и с рязко движение повдигна и изхвърли безволното й тяло през вратата.

То се преметна през балкона, полетя надолу от височина петнайсет етажа и се размаза на тротоара.

Мелинда още падаше, когато пръсти с добре оформени нокти започнаха да въвеждат изкусно формулиран имейл, който щеше да бъде приет като обяснение за самоубийство.

*

– Преди да приключа тази поредица – обяви полицаят от Нюйоркската полиция Макс Улфшайм, който бе разказал този нерешен случай в редовната лекция от курса си пред випускници на Нюйоркския университет, – искам да съобщя, че получих разрешение да ви представя нашия одитор, който изслуша този курс по криминология. Той е автор на над десет бестселъра, изградени на основата на известни убийства.

Облеченият в бяла манта писател на криминални романи Уорд Лий Хамилтън стана и прие вежливите ръкопляскания на студентите.

– Каква ще бъде следващата ви книга? – осмели се да попита един куражлия.

– Никога не обсъждам следващата си творба – ловко се измъкна Хамилтън. – Ърнест Хемингуей веднъж споделил, че е разказал на чаша кафе повече книги, отколкото някога е написал.

Студентите отново се засмяха вежливо.

„Седем начина да умреш“ тук

Прочетете още

35077500_1730931966941994_5592165427913424896_o

Три въпроса към… Маргарита Цветкова

Книгите са ценни и заради хората, които ги разгръщат. Защото както една книга прави човека …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *