Начало / Любопитно / „Портокалови дни“ от Ива Прохазкова (анотация и откъс)

„Портокалови дни“ от Ива Прохазкова (анотация и откъс)

Четиринайсетгодишният Дарек, живеещ в живописно планинско селце, трябва да преодолява не само обичайните трудности, съпътстващи пубертета, а и множество подводни камъни на нелекия си живот, с които трудно биха се справили и възрастни. До неотдавна хармоничното му, сплотено семейство е постигнато от серия нещастия.
Дарек познава Ханка отдавна, но отскоро му се струва, че я вижда едва сега, че едва сега усеща как ухае на портокал… Ханка също не е безразлична към него. И всичко в нелекия му живот придобива по-светли тонове.
А и вкъщи нещата се обръщат към по-добро. Баща му, останал без работа след фалита на фирмата, в която работи, е намерил прекрасно занимание: станал е съдружник във ферма за коне. Дарек обожава тези животни и се залавя да помага във фермата с цялото си сърце.
Но защо ли баща му, който винаги е обичал конете, сега не смее да ги погали? Защо ли често е така умислен? Един ден истината ще излезе наяве и Дарек ще разбере, че не всичко в живота е такова, каквото изглежда. Един ден Дарек ще се изправи пред реалността и пред явлението компромис в живота.

Книгата с поетичното заглавие „Портокалови дни“ е трогателен разказ за ранимата душевност, копнежите, радостите и трудностите в живота на тийнейджърите. Вълнуващ роман за себеотрицанието, отговорността,  приятелството и всеотдайността. Това е последният юношески роман на Ива Прохазкова – авторката твърди, че не би могла да напише нищо повече по темата.

ЗА АВТОРА
Ива Прохазкова е родена в 1953 г. Баща й и сестра й също са известни писатели. След продължителна емиграция в Австрия и Германия от 1994 г. живее отново в родната си Чехия. Освен проза пише и драми и сценарии, а в превод на български можете да четете „Ваканция с магарешки уши“ от поредицата „Европейски разказвачи XX/XXI в.“ на издателство „Емас“.
За прозаичното си творчество, сред което преобладават романите за деца и юноши,  е удостоена с над 20 награди, сред които Наградата на Австрия и Наградата на Германия за детско-юношеска литература, престижната литературна награда „Магнезия Литера“, номинирана е за най-престижното отличие за детско-юношеска литература в света – медала „Х. КР. Андерсен“, както и за наградата „Астрид Линдгрен“. А книгата „Портокалови дни“ взе чешката награда за детско-юношеска литература „Златната лента“.

ОТКЪС

Всеки човек е цял един свят. Колкото хора, толкова светове. Дарек отдавна бе осъзнал това. Някои светове се докосваха, други бяха раздалечени, но всички се подчиняваха на определени закони. Световете невинаги бяха в синхрон. Често си противоречаха взаимно и претърпяваха различни промени. Светът на майка му беше прегледен, подреден, а законите му ­ строги и незаобиколими.
“Някои неща човек е длъжен да помни”, гласеше първият закон, най-важният. Вторият пък повеляваше: “Някои неща човек трябва да забрави възможно най-бързо.”
­ А аз как ще разбера кога важи единият закон и кога ­ другият? ­ полюбопитства Дарек.
­ Ще питаш.
­ Теб ли?
­ Себе си.
­ Ами ако си отговоря погрешно?
­ Тогава не можеш да се сърдиш на никого ­ отвърна тя и така дефинира третия закон, навярно най-нужния от всички.
Изглеждаше ясно и лесно. Но като го прехвърли по-подробно в ума си, Дарек все пак намери слабото му място.
­ Ами ако забравя онова, което трябва да помня, и запомня онова, което трябва да забравя?
Майка му извади от джоба си връвчица и му я подаде с думите:
­ Вържи възел.
В нейния свят нямаше място за лутане и съмнения. Който се ръководеше от майчините закони и умееше да връзва възли, нямаше как да изгуби верния път.

1.

Пое си дълбоко дъх и плю надалеч. Плюнката се лепна върху брадичката на Хуго и се стече по врата му чак до бието на тениската. Той я изтри с ръкав.
­ Мъртъв си! ­ изрева.
­ Само след теб ­ отговори Дарек.
В следващия миг отскочи, защото Хуго му се на¬хвърли, размахал над главата си някаква цепеница. Дарек съумя да избегне удара, обаче тялото на Хуго го затисна с цялата си тежест към гробищния зид, един стърчащ остър камък разкъса пуловера му и се заби между лопатките. Момчето изохка и изстреля юмрук към челюстта на Хуго. Но само леко закачи ухото му, защото в последния момент противникът му извърна глава.
­ Мухахахаха! ­ направи се, че се превива от смях. ­ Гъдел ме е, брато!
­ Ами да те погъделичкам още, искаш ли?
Вместо отговор Хуго отново замахна. Дарек при¬кри глава с ръце. Почувства мощен удар над лакътя, болката се изстреля до върховете на пръстите му и това силно го мобилизира. По-скоро инстинктивно, отколкото обмислено, заби коляно в чатала на Хуго. Побойникът се сгъна на две. Дарек отстъпи, наблюдаваше го напрегнато, изчакваше. Може би Хуго само се преструваше, за да приспи бдителността му и да го удари още по-силно. Но когато цепеницата изпадна от ръката на Хуго и лицето му се сгърчи в гримаса, напрежението у Дарек спадна. Разбра, че схватката им е свършила. Бързо насъбра изпопадалите от чантата му учебници, натъпка ги обратно и, без да отмества поглед от Хуго, заотстъпва заднишком покрай ниския зид.
­ Пада ти се! ­ изкрещя. Долови в гласа си виновна нотка, което го ядоса. Сякаш не Хуго, а той самият беше предизвикал сбиването.
­ Цуни ми… ­ процеди едва чуто Хуго през стиснати зъби.
­ Казах ти да оставиш сестра ми на мира! А си я пипнал с пръст, а съм те наритал още по-здраво! Ще се приземиш чак ей там, при букетите!
Кимна в посока към гробището, където стърчеше като таралежови бодли гора от кръстове и надгробни плочи, сега, през пролетта, отрупани с цветя. Един от букетите бяха занесли преди два дни той и Ема. Тя бе превързала жълтите лалета с панделка от лъскава хартия в крещящи цветове. Дарек не хареса панделката, мислеше си също, че и майка му не би я харесала, но това нямаше никакво значение.
­ Изчезвай, изрод! Да не съм те видял повече! ­ проговори Хуго, вече с не толкова слаб глас.
За по-сигурно Дарек ускори крачка. Знаеше колко свиреп може да е Хуго и колко бързо изпушва. При едно от предишните им сбивания, разиграло се на железопътната линия, на самия финал, когато Дарек изглеждаше сигурен победител, Хуго му се нахвърли така яростно, че двамата паднаха върху насипа от остри камъни. Хуго си счупи кутрето на едната ръка, а джиесемът на Дарек в задния джоб на панталона стана на парчета. Оттогава стана много по-предпазлив с противника си. Не, определено не жадуваше още един рунд. А и вече нямаше никакво време. Само след няколко минути Ема щеше да стои пред училището, да опъва вратле и да върти глава наляво и надясно като кокошка, дето търси какво да клъвне. С това бе станала неизчерпаем източник на шеги и подигравки за Хуго и другите деца. “Ето, пи-пи-пи-пи-пи!”, подвикваха й те, въртяха шии и имитираха резките й треперливи движения. “Я виж, червей, ела да го клъвнеш!”
Всеки път при тези техни подвиквания у Дарек започваха да се борят две чувства. “Накарай ги да млъкнат! Разбий им гадните усти!” ­ подтикваше го първото, дивашкото, което го завладяваше почти веднага. Второто чувство идваше по-бавно, в него имаше умора и неприязън. Каква ти неприязън ­ направо злоба към Ема. Толкова ли не можеше просто да си стои там спокойно и да го чака! Или пък да се прибере сама от училище! Когато беше на осем, Дарек ходеше навсякъде сам и всички приемаха това като нещо съвсем нормално. Само че Ема не беше като него. Не беше и като никого от познатите му. Беше различна и той трябваше да се примири с това. Трябваше да я обича, каквато е ­ така му говореше майка им. Дарек никога не спореше с нея по този въпрос, но често разсъждаваше дали някой може да ти нареди да обичаш.
­ Какво се разбърза? Тичай, тичай при сестричката, че да не я сгази някоя тротинетка ­ чу зад гърба си насмешливия глас на Хуго.
В следващия миг до Дарек долетя камък. Ала не го уцели. Хуго беше едър и як като биче, но не умееше да се цели ­ затова, като играеха футбол, го слагаха на вратата. Дарек дори не се обърна, а хукна към Графското училище, чийто комин стърчеше иззад хълма. Училището беше с ръждясали улуци и олющена мазилка, пък и иначе в него нямаше нищо аристократично, обаче се издигаше върху някогашни графски земи. Макар малцина в селото им, Посек, да знаеха за кой граф всъщност става дума и каква е била съдбата на графа, никой не бе положил усилие да потърси по-актуално име за училището. В тази сграда ходеха само учениците от първи и втори клас, по-големите учеха в новата сграда на хълма. Дарек беше доволен от това разпределение. Поне сутрин Ема не му се пречкаше пред очите, не я срещаше по коридорите, не прекарваше с него междучасията в един и същ училищен двор. Случваше се дори съвсем да забрави за нея. В такива моменти се чувстваше лек и безгрижен, риташе топка или се катереше по въжетата на тренировъчния вигвам на игрището, като се състезаваше с останалите кой ще разлюлее повече въжета и мостчета. Когато обаче насред играта се сетеше за сестра си, смехът секваше в гърлото му и той веднага си поглеждаше часовника. Страхът, че ще закъснее, че е забравил, че по негова вина нещо ще се случи с Ема, рядко го напускаше. Този страх следваше Дарек навсякъде, като досаден пес, който не можеш да пропъдиш.
Тя вече го чакаше. Видя я още щом зави по пътя. Стоеше до парапета и говореше с учителката Патерова. На Дарек му олекна. В присъствието на възрастни подигравчиите не си позволяваха да издевателстват над сестра му. Предпочитаха да се забавляват по грубия си начин без риск. Като Хуго. Явно се беше подготвил за днешното си изпълнение още у дома. Извади ножица от джоба си, приближи се до Ема незабелязано, прикрит от утринната блъсканица на децата пред входа на училището. “Като гледам, имаш нужда да ти подкъся гребенчето”, каза и преди Дарек да съобрази какво се кани да направи, вдигна ръката си с ножицата и отряза кичур от косата на Ема. През цялото време се усмихваше, Ема също му се усмихваше. Всичко стана толкова бързо, че тя не съобрази какво всъщност се случва. Не знаеше, че на темето й е останала смешна четка и ще се превърне в мишена на още по-тъпи шеги и насмешки. Усмихваше се, защото усмивката беше обичайното й изражение.

*   *   *

И сега беше усмихната. Държеше с две ръце ремъците на чантата си, гледаше отдолу нагоре към учителката, с усмивка от ухо до ухо, и усърдно кимаше. Клъцнатият кичур се клатеше върху главата й като малка ръждивочервена метличка.
­ Здравей! ­ провикна се, щом видя Дарек. Затича се насреща му и го прегърна през кръста. ­ Какво си ми донесъл?
Всеки път го питаше какво й е донесъл. Сигурно си представяше, че когато не са заедно, брат й не прави нищо друго, освен да търси подаръци за нея.
­ Добър ден ­ поздрави Дарек най-напред учителката.
(“Не забравяй да поздравяваш възпитано” ­ едно от най-честите напомняния на майка му и един от най-старите възли, които бе вързал някога и отдавна бе развързал, защото да поздравява, също както да носи торбите на господин Хавлик, му беше вече в кръвта.) Бръкна в джоба си. Допреди малко там имаше шоколадов бонбон от Михал, но сега напипа само парче кора от дърво. Бонбона го нямаше. Явно го беше изръсил при гробището, докато се биеха с Хуго. Подаде кората на Ема:
­ Ето, вземи!
­ Ама какво е това?
­ Лодчица.
Ема недоверчиво въртеше кората между пръстите си.
­ Къде е?
­ Вътре.
­ Извади я, де.
­ Като се приберем.
­ Защо?
Дарек понечи да й отговори, че му трябва нож, за да извади лодчицата от кората, но в този момент учителката Патерова сложи ръка на рамото му.
­ Сутринта много плакахме ­ пошушна съчувствено изотзад в ухото му.
Когато говореше за Ема, гласът й изведнъж ставаше плачлив и използваше първо лице множествено число. И двете неща бяха противни на Дарек. Нервиран, той се обърна към нея.
­ За какво е плакала? ­ попита рязко.
Вместо отговор учителката се попипа многозначително по темето, но почти веднага дръпна ръката си, та Ема да не се сети за отрязаната си коса ­ явната причина за сутрешния плач.
­ Пак ще порасне ­ увери я Дарек престорено безгрижно. Състраданието й му беше неприятно. Иначе тя беше добра жена, поне майка му твърдеше така. Прие Ема в класа въпреки проблема й и Дарек знаеше, че й отделя повече време, отколкото на другите деца. Независимо от това нещо в поведението на учителката го отблъскваше. Тя подценяваше сестра му. Искаше от нея неща, с които би се справило и шимпанзе. И тя мислеше като всички в Посек, че Ема е бавноразвиваща се. Никога не би изрекла тази дума, защото я смяташе за обидна, но прекалената й снизходителност беше не по-малко обидна.
­ Днес в училище четохме приказка ­ заобяснява междувременно учителката на Дарек, гледайки обаче към Ема. ­ За една магьосница, нали? Помниш ли какво направи магьосницата?
­ Омагьоса принцесата ­ отвърна Ема след кратък размисъл.
­ И какво стана накрая?
­ Нищо.
­ Защото не дочетохме приказката до края. Помниш ли какво домашно ви дадох?
Учителката гледаше насърчително Ема и детето притисна юмруче към челото си. Винаги правеше така, когато искаше да изрови нещо от паметта си.
­ Трябва да я доизмислим!
Ема се засмя, щастлива, че си е спомнила. Учителката кимна.
­ Точно така, трябва да я допишете. Може и само с няколко изречения ­ додаде. ­ А ако ти е трудно, нарисувай хубава картинка.
Вдигна чантата си, приличаща по-скоро на кошница, от която се подаваха тетрадки, отвори вратата на колата си и им кимна за довиждане:
­ Хубав следобед!
­ Довиждане ­ отвърна Дарек.
Сграбчи Ема, която в последния момент понечи да хукне след учителката, и я спря. Сестра му не разрешаваше на любимите си хора да се отдалечат от нея. Ловеше ги за ръцете, за дрехите, през кръста, хленчеше и правеше всичко възможно да не си отидат. И сега не спря да се мята в хватката на Дарек, докато колата на учителката не изчезна от очите им. Едва тогава се успокои. Сети се за кората и отново започна да я върти между пръстите си. Търсеше скритата лодка.
­ Няма я, къде е?
­ Вътре, казах ти ­ повтори Дарек с половин уста и тръгна към къщата им. Не беше в настроение да си говори с Ема, искаше да премисли свои си неща. В нейно присъствие обаче това рядко му се отдаваше. Нямаше отърваване от нея.
­ Не я виждам! ­ повтаряше детето. ­ Къде е?
­ Ето, тук е кърмата ­ посочи й той едната остра част на кората.
­ Какво е това кърма?
­ Предница.
­ А къде е задницата?
­ Ами тука ­ не устоя той и я плесна по дупето.
Тя замахна да му го върне, но той й се изплъзна. Ема се завтече след него по непохватния си начин. Чантата подскачаше на гърба й, а ръцете се размахваха като плавници покрай тялото й. “Дори да тича не умее! Фъчка се като риба на сухо!” ­ помисли си с досада Дарек и спря да я изчака. Почти бяха стигнали до магазина, най-оживеното място в селото, и не му се искаше да привличат излишно вниманието. Знаеше, че съседките, спрели се на приказка пред входа, веднага ще оклюкарят всеки минувач. Гарантирано щяха да забележат отрязаната накриво коса на Ема и скъсания пуловер на Дарек и тутакси щяха да ги изкоментират. Освен това зърна отзад, на пътя откъм гарата, Ханка. На колело, наведена над кормилото, тя явно идваше от влака. Наближаваше кръстопътя, все още не виждаше Дарек и това му даде възможност бързичко да нагласи бретона си над очите и да си придаде скучаещо изражение. Беше го тренирал пред огледалото и знаеше, че го прави да изглежда по-голям. Държеше да изглежда пред Хана възможно най-зрял.
Междувременно Ема спря пред рекламата на “Магнум”.
­ Ще ми купиш ли сладолед? ­ попита го.
На рекламното пано сладоледът беше уголемен до размерите на весло, а оросената шоколадова глазура изкушаваше да я опиташ на мига. Всеки, който я видеше, сигурно изпадаше в нещо като религиозен екстаз. Сладолед Number One. Просто нямаше как човек да го получи ей така, без да го е заслужил. Да не говорим, че беше делник. Такъв сладолед можеше да бъде награда за добра оценка на важен тест или подарък от треньора за заемане на почетно място в състезание за Купата на подрастващите.
­ Имаш ли идея колко струва? ­ отвърна Дарек с въпрос на въпроса на сестра си.
­ Колко?
­ Много пари. Хайде, ела!
Улови ръката й. Тя обаче я изтръгна, опря длани о паното и отвори широко уста. Изглеждаше, сякаш иска да изближе сладоледа от рекламата.
­ М-а-г-у-м ­ произнесе бавно буква по буква. ­ Ще ми купиш ли Магум?
­ Изпусна “Н”-то. Не се казва Магум, а Магнум ­ поправи я батко й. ­ А и още не сме обядвали. Ще си развалиш апетита.
­ Не искам обяд, искам сладолед! ­ разхленчи се Ема. ­ Тоя сладолед!
­ Ти ако знаеш аз колко работи искам! ­ тросна й се Дарек и в желанието си да си продължат по пътя я побутна леко. Тя обаче се вкопчи с две ръце в паното. Дарек усети как кръвта се качва в главата му. Прииска му се да се разкрещи на сестра си, да я сграбчи и насила да я помъкне към тях. Но точно това не биваше да прави. Щеше да е най-лошото от всички възможни решения. Трябваше да измисли начин да я баламоса, да отклони вниманието й от сладоледа.
­ Хей! ­ обърна се към нея. ­ Видя ли?
­ Кое да видя?
­ Ей там!
Ема обърна глава и се втренчи, накъдето сочеше Дарек. Там, естествено, нямаше нищичко.
­ Видя ли? ­ попита пак той и я хвана за ръката. Този път тя не я измъкна.
­ Ама кое? ­ настоя малката с личице, изкривено от напрежение.
­ Трябва да идем по-близо ­ обясни й Дарек.
Изпитваше вина, както винаги, когато мамеше сестричката си. Толкова беше лесно да я разиграваш, че го мъчеха угризения на съвестта. Но какво да се прави ­ нямаше по-сигурен начин да избегне плача и виковете.
­ Какво да видя, батко? Къде е? ­ не спираше да повтаря Ема, докато се оставяше брат й да я отвежда крачка по крачка далеч от гигантския сладолед. ­ Какво има там?
­ Току-що се скри зад дървото ­ отвърна Дарек, без да има и най-малка представа за какво всъщност говори.
­ Котка ли е?
Той кимна облекчено. Котката беше добра идея.
­ Какъв цвят?
­ Иди да видиш.
Вече не се налагаше да дърпа Ема, тя сама се затича напред към високата стара топола, при която свършваше площадчето. Зад тополата бяха само кръчмата и кръстопътят. Отдясно надолу водеше път към малката гара, а нагоре през ливадите ­ към тяхната къща с голямата ферма. Все още я наричаха Стопанството, въпреки че единствената следа от колективното стопанисване беше надписът ТКЗС “НАПРЕДЪК” върху разкривените врати на краварника, през чийто покрив бе прорасъл черен бъзак. Дарек всеки ден гледаше надписа от прозореца на своята таванска стаичка. Буквите ставаха все по-бледи от слънцето и дъждовете, затова можеха да се прочетат “ПРЕДК”, “НАРДЪК” или дори “НРДК”. Звучеше загадъчно като език на загинала цивилизация.
­ Здравей, Дарек!
Гласът на Ханка прозвуча току до него и сякаш мравки го полазиха по цялата дължина на гръбнака. Обърна се.
­ А, ти ли си. Здравей.
Подготвеното отегчено изражение бързо се разпадна под въздействието на нейния поглед. Най-черните очи в Посек, генетично наследство в рода Булисови. И ирисите на Михал бяха много тъмни, но някак изпъкнали, като яйца. А очите на Ханка бяха опасно дълбоки. Човек не можеше да ги гледа продължително. Рано или късно трябваше да отклони поглед, иначе щеше да се случи нещо. Дарек не знаеше какво ­ досега не беше пробвал.
­ След обяд ще си бъдеш ли у дома? ­ попита го момичето и свали крака от педалите на колелото.
­ Не знам ­ при тези думи Дарек се опита да реконструира отегченото изражение. ­ Защо?
­ За домашно имам да сглобя електрическа верига.
­ Е, честито.
­ Сама няма да се справя.
­ Ще се справиш и още как.
­ Хайде де, Дарек, моля ти се! ­ взе да го врънка тя.
Издрънка със звънеца, за да направи молбата си още по-убедителна. Дарек обаче нарочно се бавеше с отговора. Ханка беше една година по-голяма от него, вече учеше в гимназия, голяма част от живота й преминаваше в града. Недостигът на достатъчно сиво вещество да зацепва физиката ни най-малко не се отразяваше на самочувствието й. Предната есен Дарек я видя на площада в Брунтал сред групичка съученици, до един самоуверени, нахакани, държаха се, сякаш светът е техен. Тогава Дарек се обърна с лице към някаква витрина, защото реши, че в панталона си от рипсено кадифе и в изгладената си риза изглежда като абсолютен селяндур. Беше доволен, че тя не го видя или поне се направи, че не го вижда.
­ В колко да дойда? ­ Ханка отново почука по звънеца, очакваше отговор. ­ Ако нямаш време следобед, да се отбия довечера, а? Или ти ела у нас.
Говореше за времето като за нещо, с което може да се разполага, което може да се организира. Само че времето на Дарек не се поддаваше на организиране. Бедствията в семейството му имаха навика да се стоварват ненадейно, човек не можеше нито да ги предвиди, нито да се въоръжи срещу тях, най-много да им избяга. Но в крайна сметка те винаги го застигаха.
­ Ела в четири ­ каза й.
По средата на следобеда имаше по-голяма надежда баща му да не се прибере. Пък и да се прибере, ще е трезвен. А ако не е трезвен ­ от вратата ще иде да си легне. Денем се срамуваше от пиянството си.
­ Благодаря ти!
Ханка го ощастливи с широка усмивка, настъпи педалите и отпраши. Дарек не се удържа и се обърна след нея. Косите й се вееха около главата, от висулката на лявото й ухо се люлееше обица във формата на малка спирала с голяма кристална капка в края. Изглеждаше, сякаш ухото й плаче. Дарек се зачуди дали вече се е целувала с някого. Можеше да се предположи ­ на четиринайсет години и с такива очи, ­ но му се искаше да е сигурен. Няколко дни по-рано беше подпитал брат й Михал, обаче не получи ясен отговор.
­ Луд ли си, тя не си споделя с мен! Но забелязах, че я сваля някаква пудра от Брунтал ­ каза приятелят му. ­ Адска лепка. Даже се натресе няколко пъти у нас.
Това беше интересна информация. Означаваше, че Ханка няма нищо против лепките. Дарек се замисли дали вместо да си докарва отегчено изражение, няма да е по-добре да започне и той да й се лепи.
­ Батко, виж какво си имам!
Момчето се сепна. Даде си сметка, че за момент съвсем е забравил за Ема.
­ Да си я вземем ли вкъщи? Виж колко е хубава!
Сестра му току-що се беше измъкнала от храсталаците покрай пътя и сега се приближаваше с широка усмивка, прегърнала бяла котка. Стискаше я така здраво, че пръстите й почти не се виждаха сред пухкавата козина. Котката шумно се съпротивляваше, но Ема не забелязваше отчаяните й протести.
­ Казва се Кокиче ­ заяви тя. От малка имаше особена слабост към бели животни ­ котки, зайци, кучета. ­ Кокиче Белоснежно.
­ Котката не е наша.
­ А на кого е?
­ Не знам ­ отвърна брат й.
В същия миг се развесели от мисълта, че в някакъв смисъл котката може да е негова. Нали си я беше измислил ­ чисто и просто се е материализирала.
­ Вземам си я ­ държеше на своето Ема.
Дарек понечи да й възрази нещо, но накрая само вдигна рамене. Котката рано или късно сама щеше да намери изход от ситуацията. По-вероятно щеше да е рано. Нали още отсега се бранеше толкова яростно, че Ема трябваше доста да се потруди да я удържи.
Дарек спря да се занимава с котката и със сестра си и се заизкачва по хълма. Когато стигнаха кръчмата, не се сдържа и надзърна вътре. На най-близката маса обядваше компания дървосекачи, до тях седяха двойка колоездачи (колелата им бяха подпрени отвън на стената), зад тезгяха стоеше господин Михуле и точеше бира. Като видя Дарек, му кимна за поздрав. Момчето отвърна на поздрава и същевременно проучи набързо с поглед ъгъла зад колоната за точене на бира. Оказа се празен. Това го зарадва, но умерено. Че баща му не виси в кръчмата, беше нещо положително, но не значеше кой знае какво. Нищо не пречеше да се е отбил в бистрото на гарата. Или да си е купил домашна ракия от госпожа Гайдошикова, която имаше малък казан в кухнята си и дестилираше всичко ­ от сливи и френско грозде до картофи. А можеше и да е отишъл да си търси работа. Последното се струваше на Дарек най-правдоподобно.
Работа на парче, най-често на строежи, с плащане на ръка, местните мъже търсеха в Острава, понякога в Опава, също и в Брунтал, Кърнов, дори в някои полски градове. Но където и да търсеха, работа трудно се намираше. Сякаш се изпаряваше от Силезийска област. Затова пък ракия винаги имаше в изобилие. След Великден баща му замина с шепа други мъже рано сутринта за трудовата борса чак в Ратиборж. Вечерта един съсед го докара ­ умълчан, без работа, без никакви изкарани пари, само по риза. Смърдеше на ракия и коженото яке с топла ватирана подплата, с което беше облечен на тръгване, го нямаше. На другата сутрин Дарек го попита къде го е оставил, а той му се тросна да си гледал работата. Момчето не попита нищо повече, защото знаеше, че нищо няма да научи. Баща му нямаше да каже нищо, което не искаше да каже. Понякога мълчеше с дни и се движеше из къщата като дух. Едър, риж, брадясал дух.
След завоя Дарек внезапно спря. Видя пред къщата непозната кола. Беемве сребърен металик, с полски регистрационен номер. Колата беше лъсната до блясък, съвсем нова, чак светеше, по тасовете на колелата нямаше и едно петънце кал. Момчето се приближи и надзърна през предното стъкло в купето. Бордното табло беше като от най-нов автомобилен каталог, седалките ­ тапицирани с черна кожа, до огледалото за обратно виждане висеше фигурка на Дева Мария и леко се полюшваше. Дарек пипна предния капак: беше горещ. Явно неизвестният посетител бе дошъл току-що. Но за какво? При кого? Това си беше събитие, и то толкова загадъчно, толкова изключително, че Дарек усещаше как го обзема приятна нервност. След много седмици на замряло ежедневие, когато всичко наоколо дремеше, свито на клъбце като таралеж, и освен пиянските изцепки на баща му не се случваше нищо, това беше първият полъх на оживление.
­ Ела ­ подкани нетърпеливо сестра си. ­ Някой е дошъл у нас.
Вместо да се разбърза обаче, тя спря на място и се втренчи в колата. Котката висеше от скръстените й ръце с цялата горна половина на тялото си, с извадени нокти, още малко и щеше да се освободи съвсем. Мяташе се и мяучеше толкова силно, че на човек му запищяваха ушите.
­ Пусни я ­ каза Дарек на Ема. ­ Искаш да те из¬драска цялата ли?
Сестра му не отговори. Най-вероятно дори не го беше чула. Когато мисълта й бе заета с нещо, тя не бе в състояние да възприема външната реалност. Просто се изключваше. В такива моменти му приличаше на електроуред с измъкнат от щепсела контакт. Така и сега ­ цялото й внимание бе погълнато от сребристата кола. Останалият свят не съществуваше за нея.
­ Ама каква е лъскава само, а? ­ Момчето положи длан върху блестящия капак. ­ Виж джипиеса! Ами волана! Ела, ела да разберем на кого е!
Ема не помръдна. Дарек се отказа да я убеждава повече и тръгна сам към къщата. Вече не се налагаше да не я изпуска от очи, тук нищо не я заплашваше. Над фермата им, по-горе на хълма, живееше само старият господин Хавлик и освен тракторите и машините за сечене на гората почти никой не минаваше с превозно средство оттук, камо ли да спре. И ето сега се бе появила тази скъпа, луксозна кола.
“Може шофьорът просто да е сбъркал пътя ­ мислеше си Дарек, докато приближаваше към къщата. ­ Да е влязъл у нас само да пита за пътя и веднага ще си тръгне.” В следващия момент чу гласове. Долитаха през отворения прозорец на хола ­ нещо невероятно, почти изключено. Та нали холът, голяма стая с библиотека и кахлена печка, стоеше заключен от девет месеца. От миналия септември, когато линейката бе откарала майка му. През зимата дори не го отопляваха. Оставиха го на произвола на студа, скрит зад ледените цветя по стъклата на прозорците. Необитаем. Само веднъж, малко преди Коледа, Дарек се вмъкна вътре, за да измъкне от библиотеката една дебела книга за джуджета, която Ема искаше да разглежда. Смая се колко чужда изглежда голямата стая. Освен пуловера на майка му, метнат върху облегалката на един стол, никъде нямаше нито една лична вещ на някого от семейството. А бяха прекарвали тук толкова време, бяха играли карти, бяха трошили орехи, бяха се сгрявали пред камината, бяха слушали как майка му им чете от някоя книга, там дори Дарек и баща му бяха изработвали разни предмети от дърво. Сигурно бе имало стотици такива вечери, но когато Дарек си ги припомняше, те се сливаха в една-единствена ­ озарена от оранжевата светлина на лампиона и облъхната от мирис на смърчови цепеници. И двете, светлината и мирисът, вече бяха част от миналото на хола и нямаха нищо общо с днешната му студена и влажна празнота. И ето че сега отвътре се чуваха гласове. Това означаваше промяна.
­ Без начална инвестиция няма да стане, Антон ­ чу Дарек бащиния си глас. ­ Трябва да се набавят въжета, скоби, колчета…
­ Ньецо мам, а каквото липсва, ще го купиш ­ чу се втори мъжки глас. Говореше меко, с полски акцент, замазваше някои звуци. ­ Ще си начислиш вшистки разходи, добже?
­ Кога искаш да започнем? ­ попита бащата.
­ Скоро. След седмица-две.
­ Охо, значи трябва здравата да се залавям.
­ Синът ти, Дарек… на колко години е?
­ Неотдавна навърши тринайсет.
­ Е, ами че той е вече мъж! Ще ти помага.
­ Колко ще бъдат?
­ Десет, не повече. През лятото обаче ще докарам още. Обещали са ми двайсет. Като ги оправим тях, ще има нова партида. Казвам ти, Ото, това е направо златна мина!
Бащата на Дарек подсвирна одобрително. За каквото и да говореха, цифрите явно го бяха впечатлили. Момчето спря на място, заинтригувано, че споменаха и неговото име. Зачуди се как така непознатият Антон знае за него и дори разчита на помощта му. Силно му се прииска да разбере за какво става дума, но не посмя да влезе в хола. Въпреки че баща му и Антон си говореха на “ти”, все пак разговаряха за работа. А разговорът за работа е сериозен разговор и не бива да се прекъсва.
­ Каква е изкупната цена? ­ попита баща му.
­ Различно е, но приблизително…
В стаята настъпи тишина, чуваше се само шумоленето на хартия. Дарек се подпря на стената под прозореца, канеше се да продължи да подслушва, ала видя Марта. Тя стоеше на двора, с ръце на кръста, намръщена.
­ Няма да претоплям обяда! ­ кресна му вместо поздрав. ­ Трепя се да ви сготвя, а вие ми се влачите като охлюви!
Дарек се отлепи от стената и се потътри към нея. Отново чу от вътрешността на хола мекия глас на Антон, но сега мъжът говореше по-тихо отпреди и думите не се различаваха.
­ Къде е Ема? ­ попита го Марта, когато той прекоси двора и стигна до нея.
Дарек мълчаливо посочи с глава към шосето. Нямаше желание да й отговори, нямаше желание дори да я гледа. Присъствието й го дразнеше, обедите й не му бяха вкусни, а тонът й предизвикваше у него бунтарска реакция. Тя беше възрастна, а той обикновено се държеше възпитано с възрастните и въпреки това понякога страшно се изкушаваше да й покаже среден пръст. Ама щяла да се оплаче на баща му? Не му се вярваше. По-скоро щеше сама да се разправи с него. Замисли се дали би я надвил, ако се ступат. На ръст беше горе-долу колкото него, хърбава, нямаше никакви мускули. Затова пък гневът й не знаеше граници. А Дарек беше наясно, че при побоищата това е решаващото, а не физическата сила.
­ Как беше в училище? ­ попита го жената.
­ Теб какво те интересува? ­ тросна й се Дарек.
Тя понечи да му отговори подобаващо, но в този момент забеляза скъсания пуловер. Улови го за ръкава.
­ Какво си правил?
­ Отговорът е същият ­ отговори той и се от¬скубна.
­ Чакай само да го види баща ти! Да не мислиш, че има пари да ти купува нови пуловери?
­ Че защо да ми купува? ­ разхили се той право в лицето й. ­ Ще си го закърпя. Скъсан пуловер може да се закърпи, ама яке, продадено, за да си купиш пиячка ­ трудно.
­ Мери си приказките!
­ Всеки път като казвам истината, ме караш да си меря приказките. Какво, да лъжа ли? Това ли е според теб да съм добре възпитан?
Марта примижа и стисна челюсти така, че по бузите й се образуваха бучки. Той виждаше, че с удоволствие би му зашила един шамар. Или още по-добре десет. И правеше всичко по силите си да я провокира. С всяка нова среща, с всяка нова караница напрежението между тях растеше. Дарек беше сигурен, че не е далеч денят, когато щеше да се получи късо съединение. Дори си беше подготвил план за отмъщение: ако тя го шамароса, той няма да й отвърне, нарочно, та да се почувства тя още по-зле. Много искаше Марта да се чувства зле. Ама толкова зле, че да не стъпи повече у тях. Да си седи зад гишето в пощата ­ оттам не му пречеше. Но нямаше никакво право да ходи из къщата им, да отваря чекмеджетата в кухнята, да слага тенджери на котлоните им, да си връзва престилките на майка им! Веднъж Дарек я завари да си сипва чай в чашата със златния лебед, която бе подарил на майка си за рождения ден. С един скок се озова до масата и грабна чашката толкова рязко, че Марта заля ръката му с врялата вода от чайника. Тя никога повече не се докосна до чашата, а момчето съвсем съзнателно не си превърза изгорената ръка, за да стои прегрешението възможно най-дълго пред очите й.
­ Ще вървя вече ­ Марта погледна часовника си. ­ Във фурната има месо с кнедли. Стоплй соса на бавен огън, да не се пресече, че не е вкусен после.
­ После ли? ­ ухили се ехидно Дарек. ­ Че той и сега не е вкусен.
­ Откъде знаеш? Не си го опитал даже.
­ Не се налага да опитвам буламачите ти, става ми лошо още като ги погледна. Как пък веднъж не ни сготви нещо, което да става за ядене! ­ редеше момчето нападателно, но тихо, за да не го чуе баща му през отворения прозорец. ­ Гола вода си като готвачка!
Лицето на Марта стана пурпурно, очите й за¬святкаха от злост. Направи крачка към него, дишаше тежко като спринтьор, двете й доста изпъкнали обли хълмчета отпред се надигаха видимо под блузата й. Изглеждаха изкуствени. Дарек беше сигурен, че не са дело на природата, а на хитроумно скроено и ушито бельо. Двамата стояха толкова близо един до друг, че раменете им се докосваха. Очите им бяха на едно ниво. Той очакваше тя да го блъсне, да му удари шамар или поне да го раздруса. Ала Марта не направи нищо подобно. Само стоеше и ядно го измерваше с поглед от горе до долу.
­ Като малка обичах да си играя на индианци ­ подхвана след малко. Дъхът й вече се бе успокоил. Говореше натъртено, но тихо, както Дарек преди малко. Това, което искаше да му сподели, беше предназначено само за неговите уши. ­ Стрелях с лък, уших си мокасини, опитвах да разчитам следите от различни животни. Само едно нещо не пробвах никога.
­ Кое? ­ попита той пряко волята си. Наистина му стана интересно.
­ Да скалпирам някого ­ заяви жената и без никаква причина се усмихна, при което на бузите й се появиха трапчинки. ­ Някой ден ще пробвам с теб.

„Портокалови дни“ тук

Прочетете още

book-ends-bookshop-768x512

Клиент спечели книжарница

Докато книжарниците измислят какви ли не начини да печелят клиенти, в Уелс един щастлив читател …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *