Лира Литературно-рекламна Агенция
Огнян СТАМБОЛИЕВ
Книгите за рецепцията или за приемането на една чужда литература или автор са все още редки птици в нашата издателска практика. Затова всяка от тях заслужава отделно внимание. Особено когато става дума за сериозен, ерудитски и, без съмнение, приносен труд, какъвто е случаят с „Употребите на британския ментор или Рецепцията на Дикенс в България” на Владимир Трендафилов, издаден наскоро от „Колибри”. Авторът е не само сред водещите български англицисти (професор по английска литература в СУ), но и сред най- изявените и авторитетни наши литературни критици и историци, а като рецензент – остро, безкомпромисно перо, от каквито се нуждае днешната ни твърде разнородна книжнина. И това, бих подчертал, е щастливо съчетание между изследователя на историята и процесите в българския културен и литературен живот – от една страна и познавача на творчеството на водещия писател- романист на викторианска Англия от друга. Да, може определено да се каже, че пред нас е една богата и интересна книга, в която анализите и изводите са впечатляващи!, при това четивна, твърде различна от подобните, които са насочени повече към специалистите- филолози и преводачи.
Рецепцията на Чарлс Дикенс у нас има дълга история още от годините преди Освобождението ни от турско робство. Авторът е разделил аналитичния си обзор на четири големи периода – от Възраждането. Той правилно подчертава, че то не започва от Паисий, а през 20-те години на ХIX в. до 1878, между 1878 и 1944, при социализма и от края на социализма до наши дни. Чрез тях той представя „политиката на рецепцията”, но не като „сбор на станали факти”, а е проследил механизма на ставането на тези факти. Как се подбира това или онова съчинение на великия романист, как се превежда, как се издава и възприема? Много обстойно е представена и читателската публика през тези периоди.
Владимир Трендафилов е без съмнение ерудит от класа, който пише не само сериозно и задълбочено, но и увлекателно. Но най- важната част, разбира се, са преводите и тяхната рецепция, ролята на преводачите. А те са много и доста различни през отделните периоди – от любителите ентусиасти и дори незнаещи английски до високите професионалисти като Сидер Флорин и Цветан Стоянов. Но най- талантливите и известните, без съмнение, са двете изключителни първи дами на англоезичния превод у нас – Невена Розева (1900-1970) и Нели Доспевска (1915- 1988). Именно на тях дължим нашата благодарност за пресътворяването на български на шедьоврите от Дикенсовия канон: „Оливър Туист”, „Дейвид Копърфилд”, „Големите надежди”, „Коледна песен”. Трендафилов представя всички преводи и преводачи обстойно, чрез сериозни анализи и типични примери. Използва успешно и методите на съпоставителния анализ. Интересно е, че първите преводи са повече от други езици (руски, френски, немски), а не от езика на оригинала – всъщност, известно е, че езикът на Шекспир и Дикенс навлиза доста по-късно у нас. Чрез тези анализи Владимир Трендафилов се докосва и до еволюцията българския книжовен език от Възраждането до днес. Тук обстойно се разглежда и спорният въпрос: бил ли е наистина Дикенс в България като военен кореспондент?
„Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България“ тук
