Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Не знам за вас, но аз много обичам истории, които се плъзгат елегантно по ръба на истината, на границата с мистификацията, по-скоро с цел да предложат още един ракурс към нечия личност или към даден отрязък историческо време, отколкото да ни поливат с пикантерия. „Любовницата на Фройд” е такава история. Дързък портрет на непосилното и всепоглъщащо желание, който свързва легендарния мислител и психоаналитик Зигмунд Фройд с Мина Бернейс, сестра на съпругата му Марта.
В навечерието на XX век пулсът на Виена препуска бясно. Своенравен и непоклатим, Фройд е извънщатен лектор по неврология и се опитва да наложи теорията си за сексуалното потискане като ключ към разбирането на невротичното заболяване и изобщо на човешкото поведение. Разказът тече от името на Мина, строен, когато описва лудориите в къщата на Марта и Зигмунд – а те имат шест деца! – и красиво лъкатушен, когато разкрива трепетите на сърцето й. Останала без работа, Мина има само две възможни посоки: или да се задоми по принуда с някой застаряващ ерген, или да се облегне на семейството на сестра си. И тъй като интелектът и свободомислещият нрав не й позволяват брак по сметка, тя прегръща втората възможност. Като временно решение, разбира се. В къщата на роднините си научава нещо ново за Зигмунд: че е нещастен. А всеки знае, че нещастните хора са опасни…
Culpa. Латинската дума за „вина“. Mea culpa. Моя грешка. Обична леля и сестра съвместява в себе си жена, която прегрешава. Страст. Коренът идва от латинската дума за страдание. Продължи с тези си хаотични мисли, ала накрая нещата бяха доста прости – тя не бе готова да се откаже от него. Твърде далеч бе отишла, за да се спре. Вече знаеше, че съществува друго състояние на битието. То бе чувство, което проникваше във всяка клетка на тялото ѝ, сила, която я трансформираше от разумно същество в нещо, което категорично не бе такова. Желание – то бе един вид лудост.
Докъде се простира свободата на чувствеността? Има ли право цензурата на суперегото, на публичния морал, да гаси повиците на плътта? А разумът? Завинаги ли е упълномощен той да властва над естествените човешки влечения? Отговорът на тези въпроси и днес е много личен, защото само онзи, който е попадал в подобна конфигурация на отношения, знае какво мисли. А иначе тезата на епископ Робърт Саут е предвидима: „Угризенията действат на съзнанието като ръждата на желязото, която прояжда сърцевината и субстанцията на метала.
Талантливите Карън Мак и Дженифър Кауфман имат три съвместни романа, от които най-дискутиран и превеждан е последният – „Любовницата на Фройд“. Книгата залага на богат документално-биографичен материал и по-опитният читател бързо ще се ориентира във фактите. В края на романа изгрява образът на поетесата Лу Андреас-Саломе, която е в центъра на събитията на друга, не по-малко провокативна и обсебваща творба – „Когато Ницше плака” от Ървин Ялом. Знаем, че оцветени от въображението, и най-тривиалните взаимоотношения на знаменити личности се сдобиват с ореол на изключителност. А какво остава за случаите, в които фикция и реалност са неразграничими?
„Любовницата на Фройд” тук
