Начало / Любопитно / „Подчинение“ от Мишел Уелбек (откъс)

„Подчинение“ от Мишел Уелбек (откъс)

Открай време обичам площада „Сен Жорж“, фасадите, очарователни със стила си Бел епок; спрях за малко пред статуята на Гаварни*, преди да се изкача по улица „Нотр Дам дьо Лорет“, после „Шаптал“. От номер 16 навътре започваше една къса алея, обградена с дървета, която водеше до музея.

Времето беше меко и двойната врата бе широко отворена към градината; взех чаша шампанско, преди да се разходя между липите, и почти веднага забелязах Алис, тя беше доцент в Лионския университет III със специалност Нервал; роклята й от тънко имприме с ярки цветя беше несъмнено онова, което наричат рокля за коктейли; честно казано, разликата между вечерна рокля и рокля за коктейли малко нещо ми убягваше, но бях сигурен, че независимо от случая Алис щеше да е облечена в подходяща рокля, компанията й беше отморяваща и затова не се поколебах да я поздравя, макар че разговаряше с някакъв млад тип с ъгловато лице, с бяла кожа, облечен в син блейзер върху тениска на ПСЖ**, обут в яркочервени гуменки; странно, но като цяло беше доста елегантно; той ми се представи под името Годфроа Ламперьор.

– Аз съм един от новите ви колеги… – каза той, обръщайки се към мен, забелязах, че си бе взел чисто уиски, – новоназначен съм в „Париж III“.

– Да, научих за назначението ви, вие сте със специ-

алност Блоа, нали?

– Франсоа винаги е мразил Блоа – се намеси Алис лекомислено, – но като познавач на Юисманс той е от друга партия, естествено.

Ламперьор се обърна към мен, усмихвайки се с изненадваща топлота, и ми каза: „Разбира се, че ви познавам… Изпитвам огромно възхищение към трудовете ви върху Юисманс“, после замълча известно време, търсейки думите, без да престане да ме гледа вторачено, погледът му беше толкова вторачен, че

си помислих, вероятно се е гримирал, най-малкото е подчертал миглите си със спирала, в този миг ми се стори, че ще ми каже нещо важно. Алис ни наблюдаваше с оня едновременно мил и леко подигравателен поглед на жените, принудени да слушат разговор между мъже, който винаги напомня на колебанието между педерастията и дуела. Един доста силен повей на вятъра над нас разлюля листата на липите. В този миг дочух много надалеч много смътно тъп звук, наподобяващ експлозия.

– Странно – каза най-сетне Ламперьор, – че оставаме близки на авторите, на които сме се посветили в началото на живота си. Логично е човек да си помисли, че след един-два века страстите ще угаснат, че като учени ще достигнем до някаква литературна обективност и т.н. Но не, съвсем не. Юисманс, Зола, Барбе, Блоа, всички те са се познавали, имали са отношения на приятелство или на омраза, съюзявали са се, сърдели са се, историята на връзките им е историята на френската литература; а ние, на повече от един век

разстояние, ние възпроизвеждаме същите тези връзки, оставаме верни на шампиона, когото сме си избрали, готови сме заради него да се обичаме, да се сърдим, да воюваме, пишейки статии.

– Прав сте, но това е хубаво. То показва най-малкото, че литературата е сериозна работа.

– Никой никога не се е сърдил на бедния Нервал… – намеси се Алис, но Ламперьор, струва ми се, дори не я чу, продължи да ме гледа вторачено, сякаш погълнат от собствените си слова.

– Вие сте били винаги сериозен човек – поде той, – чел съм всичките ви статии в списанието. Моят случай съвсем не е такъв. Аз бях запленен от Блоа на двайсет години, запленен от неговата непримиримост, от необуздаността на презрението му и на обидите му; но същевременно това беше и до голяма степен

мода. Блоа беше абсолютното оръжие срещу ХХ век. С неговата посредственост, обществено ангажираната му тъпота, лепкавия му хуманитаризъм; срещу Сартър, срещу Камю, срещу всички палячовци на обществената ангажираност; както и срещу всички формалисти, от които ти се повдига, новия роман, всички тези безумия без всякакво значение. Сега съм на двайсет и пет години – продължавам да не обичам Сартър, нито Камю, нито каквото и да било, наподобяващо новия роман, но виртуозността на Блоа започна да ми става тягостна, и трябва да призная, че духовното измерение, с което си прави непрекъснато гаргара, не ми говори вече нищо. Сега изпитвам по-голямо удоволствие да препрочитам Мопасан или Флобер – пък дори и Зола, е, някои страници. И разбира се, много любопитният Юисманс…

Притежава доста привлекателния белег на „десен интелектуалец“, си помислих аз, това ще му осигури известно своеобразие във факултета. Можеш да оставиш хората да говорят дълго, те са винаги погълнати от собствените си изказвания, но е нужно от време на време и ти да се включиш, поне минимално.

Погледнах Алис, без да очаквам нещо от нея, знаех, че това въобще не я интересуваше, този период, тя беше Frühromantik***, и то крайна. Едва не попитах Ламперьор: „Вие какъв сте, католик, фашист или смесица от двете?“, но се спрях, явно бях загубил връзката си с десните интелектуалци, съвсем не знаех как да подходя към тях. В далечината се чу нещо като продължителна пукотевица. „Какво ли е това?“ – попита Алис. „Прилича на изстрели“ – добави тя с колеблив тон. Внезапно замълчахме и аз си дадох сметка, че всички

разговори в градината бяха секнали, отново се долавяше шумоленето на вятъра в листата, както и дискретни стъпки върху чакъла, някои гости напускаха залата на коктейла и вървяха бавно между дърветата в очакване на нещо. Двама преподаватели от Университета в Монпелие минаха близо до мен, бяха включили смартфоните си и ги държаха по странен начин с хоризонталнизправен екран, като пръчки на водотърсачи. „Няма нищо… – изпъшка единият, – все още говорят за супермаркетите G20.“ Ако си мислят, че

телевизионните канали ще отразят събитието, дълбоко се лъжат, си казах аз, колкото го направиха вчера в Монфермей, затъмнението беше пълно.

„За първи път се гърми в Париж“ – отбеляза Ламперьор с неутрален тон. В същия миг се чуха отново изстрели, този път много ясни и които изглеждаха

много близо, после от експлозия, още по-силен. Всички гости се извърнаха моментално в тази посока. Стълб от пушек се издигаше в небето над сградите, трябва да беше някъде около площада „Клиши“.

„Май нашата вечеринка ще приключи преждевременно…“ – заяви Алис лекомислено. И наистина много от поканените се опитваха да телефонират, някои от тях се оттегляха към изхода, но бавно, на пресекулки, сякаш искаха да покажат, че продължават да се владеят, че не се поддават в никакъв случай на пристъп на паника.

– Можем да продължим у нас разговора си, ако искате – предложи Ламперьор. – Живея на улица „Кардинал Мерсие“, на две крачки е оттук.

– Имам лекции утре сутринта в Лион, TGV****-то ми е в шест часа – каза Алис, – май е по-добре да се прибирам.

– Сигурна ли си?

– Да, странно, но никак не ме е страх.

Гледах я и се чудех дали да настоявам, но странното беше, че и аз не се страхувах, непонятно защо, но бях убеден, че сблъсъците на булевард „Клиши“ ще приключат. Туингото на Алис беше паркирано на ъгъла на улица „Бланш“. „Никак не съм сигурен, че това, което правиш, е благоразумно – казах аз, след като я целунах по бузата, – обади ми се все пак, като пристигнеш.“ Тя кимна и потегли. „Забележителна жена…“ – каза Лам- перьор. Съгласих се и същевременно си помислих, че в крайна сметка знам много малко за Алис. Освен почетните отличия и издигането в кариерата недискретните сексуални одумки бяха горе-долу единствената тема на разговор между колеги; а за нея не бях чувал никога каквато и да било клюка. Беше интелигентна, елегантна, хубава – на каква ли възраст беше? Някъде около моята, между четиресет и четиресет и пет години – и по всичко личеше, че е сама. Малко й е рано да се отказва, си казах, но си спомних, че само преди една вечер подобна перспектива виждах и пред себе си. „Забележителна!“ – натъртих аз, като се опитвах да отпъдя тази мисъл от главата си.

Престрелките бяха спрели. Поемайки по улица „Балю“, пуста в този час, ние се озовахме в епохата на нашите любими автори, обърнах внимание на Ламперьор аз; почти всички сгради, невероятно запазени, бяха от времето на Втората империя и началото на Третата република.

– Вярно, дори вторниците на Маларме са се провеждали съвсем наблизо, на улица „Дьо Ром“… – отговори той. – А вие къде живеете?

– На авеню „Дьо Шоази“. По-скоро седемдесетте години на миналия век. По-малко забележителна епоха от литературна гледна точка, естествено.

– Онова, което наричат Чайнатаун?

– Именно, живея в самото сърце на Чайнатаун.

– Може да се окаже далновиден избор – каза той замислено, след дълго умуване.

В този момент стигнахме до ъгъла на улица „Клиши“. Спрях, смаян. На около стотина метра на север площадът „Клиши“ беше обзет от пламъци; виждаха се каросериите на коли и на един автобус, овъглени; статуята на маршал Монси, величествена и черна, се открояваше насред пожара. Нямаше жив човек. Сцената бе потънала в тишина, нарушавана единствено от повтарящия се вой на една сирена.

– Запознат ли сте с кариерата на маршал Монси?

– Ни най-малко.

– Бил е войник на Наполеон. Отличил се е при защитата на бариерата на Клиши срещу руските завоеватели през 1814 година. Ако етническите сблъсъци се пренесат в центъра на Париж – продължи Ламперьор със същия тон, – китайската общност няма да участва в тях. Много е вероятно Чайнатаун да се превърне в един от най-сигурните квартали на Париж.

– Нима мислите, че това е възможно?

Той повдигна рамене, без да отговори. В този миг забелязах с удивление двама полицаи с преметнати през рамо картечници, облечени в униформи от кевлар*****, да се спускат най-спокойно по улица „Клиши“ по посока на гарата „Сен Лазар“. Разговаряха оживено и не ни удостоиха дори с поглед.

– Те са… – бях толкова ужасен, че ми бе трудно да говоря, – те се държат, сякаш нищо не се е случило.

– Да – Ламперьор беше спрял да върви и си поглаждаше замислено брадичката. – Виждате, че е доста трудно в този момент да се каже какво е възможно и какво не е. Ако някой се опита да твърди обратното, той е или глупак, или лъжец; според мен никой не може да претендира, че знае какво ще се случи през следващите седмици. Та… – подхвана отново той след кратък размисъл, – сега сме съвсем близо до моя дом. Надявам се, че всичко ще е наред с вашата приятелка…

––

 * Сюлпис-Гийом Шевалие с псевдоним Пол Гаварни (1804–1866), френски художник акварелист, живял в 9-и район, където се намира площадът „Сен Жорж“. Паметникът е дело на скулптора Дьони Рюеш и на архитекта Анри Гийом. – Б. пр.

** „Пари Сен Жермен“ – френски футболен клуб със седалище в Париж. – Б. пр.

*** Ранен романтизъм (нем.). – Б. пр.

**** Абревиатура на Train a grande vitesse (фр.) – влак с голяма скорост, достигаща до 320 км/ч. – Б. пр.

***** Търговската марка на изключително устойчива синтетична

Превод от френски Александра Велева

Свързани заглавия

Скандалният роман на Уелбек „Подчинение“ излиза у нас на 10 август

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

119861080_4813861152021280_8683820247403077316_o

Великолепни фотографии завладяха американските читатели

Бестселър, в който липсват Тръмп и COVID‑19, предлага Брандън Стантън Humans ни разхожда по целия …