Лира Литературно-рекламна Агенция
Още с излизането си книгата на Елена Тимошенко „Чудото Монтесори, или учение без мъчение и възпитание без оценки, награди и наказания“ предизвика огромен интерес и трайно се настани в класациите за нехудожествена литература на „Хеликон“. По този повод Радио „Хеликон“ се свърза със Зузи Михайлова – монтесори педагог, която да разкрие повече за действащите в България детски градини по системата на прочутата италианска педагожка.
„Системата Монтесори може да се нарече чудо. Но всъщност е нещо просто, което може да се случва в България. В Европа тази система се ползва от преди 100 години. У нас – преди 7-8 години и затова влиза все още в графа ново и модерно и хората искат да участват. Единственото общо между традиционното образование и Монтесори са децата и възрастните, които играят ролята на учителя, и родителите. Има глад за още такива учебни заведения. Родителите виждат разликата. Това е система, която работи“, казва педагожката от „Весела къщурка Монтесори“.
Тя допълва: „Основният принцип на Монтесори е „Помогни ми да се справя сам“, докато в традиционните детски градини и училища основата е в това, че учителят е водещият и главният в процеса на образоване. В Монтесори системата в центъра стои самото дете, а учителят само направлява и води. Детето идва в детската градина с удоволствие. Там е неговата среда. Мария Монтесори казва, че в една класна стая основополагащи са три неща – в центъра е детето, наставникът е неговият добър помощник и средата, в която се намира – обстановката и атмосферата.
Звънецът не е на нивото на родителя, а на нивото на детето. Учителят го посреща като кляка, за да бъде на нивото на детето. Детето само се събува. Влиза в класната стая, където учителят го запознава със средата. Това не изключва и факта, че децата са също помощници, те също посрещат другите деца. Детето е свободно да избере, който иска предмет в стаята. Затова говорим за свободата и свободната воля на Монтесори. Когато детето си избере материала, с който иска да работи, ако е непознат – учителят го запознава с него. Ако го познава – детето е свободно да работи с него колкото дълго иска. Едно от основните неща е т.нар. майнд-тайм. Сядаме в кръг, пеем песни, правим програмата за деня. Учим някои неща на английски и всеки разглеждаме различна тема. Децата казват това, което мислят, когато са в позната среда“.
Михайлова разказва и доста любопитни подробности за ежедневието в една детска градина по системата Монтесори. „В класната стая има неща, с които децата могат да се забавляват. Няма телевизор. Всичко е от дърво, мебелите са направени така, че да е удобно за тях, за техния ръст. Няма лоши деца, няма непослушни деца, няма агресивни деца. Ако някое прояви такива емоции, това означава, че му е скучно. В една Монтесори класна стая педагогът е този, който трябва да помогне на детето да не му е скучно“.
Според педагожката за успеха на системата е много важна връзката между учители и родители. „Системата Монтесори не е едностранчива. Родителят не може да разчита, че като запише детето си в такава детска градина, нещата ще се самослучат и то ще стане най-послушното и обучено дете. В тази система връзката е двустранна. Ролята на педагозите е да поставят детето в центъра и да открият в него дарбите и заложбите му. Ролята на родителите е да прегърнат тази идея и да продължат заедно с педагозите да вървят в една посока с цел детето да развие това, което е заложено в себе си. Трудно постижимо е обаче да се случи това, ако детето е само, без децата около него, само в семейна среда.
Има няколко вида родители – такива, които знаят какво е Монтесори и очакванията им се покриват с това, което можем да им осигурим. Другата група имат очаквания, че детето оставено в тази система ще получи нужните умения и знания без те да участват и да полагат усилия в това обучение у дома. Третата група са онези родители, които нямат никакви очаквания и се учат в процеса, заедно с децата си“, казва Михайлова.
За собствената си роля и тази на колегите й педагози тя казва: „Монтесоти учителят не е онзи учител, който стои пред черната дъска, който да приказва и да пише и всички 30 деца да седят втренчени в него без да мърдат от чиновете си. В Монтесори класната стая децата могат да работят по чиновете, но могат да го правят и на земята. Учителят не наблюдава пасивно. Той е активен. От една страна наблюдава детето, как работи, как общува с другите. Така може да забележи неща, проблеми, с които да бъде от полза на родителя.
При нас е имало всякакви деца – аутисти, деца със синдром на Даун. Или пък деца, които нямат физически проблеми, но са недисциплинирани, с поведенчески проблеми. Тази среда е подходяща за всяко едно дете, защото е средата на детето, а не на родителя или учителя. Децата със синдром на Даун се чувстват много добре в тази класна стая. Децата приемат всяко едно дете. То не е по-различно. Децата не разделят, ние, възрастните намираме разликите. В една група в нашите детски градини има всякакви деца“.
